Днес отново беше облечен като джентълмен. Вярно, не носеше жакет, но жилетката от бургундско-червена коприна на златни ивици беше прилично закопчана. В дълбокото деколте се виждаше избродирана бяла риза. Колосаната яка и грижливо завързаното шалче не й позволяваха да види светлите косъмчета по гърдите му. Каролайн се запита откога стои зад нея и я наблюдава. Дали бе видял как тя помилва дивия воин на портрета, макар че никой не й беше дал право да го докосва.

— Забележително съответствие, вероятно искате да кажете, милорд — възрази тя и кимна към мрачния рицар. — Тъкмо се възхищавах на щрихите. Трудно ми е да си представя къде сте намерили толкова талантлив художник. По нищо не отстъпва на Гейнсбъро или Рейнолдс.

Кейн се изправи в целия си ръст и вродената му гъвкавост й напомни, че нито един художник — все едно колко талантлив — не би могъл да улови необузданата му жизненост.

— Боя се, че художникът е умрял много отдавна. Както и моделът му. Картината е всичко, което е останало от двамата.

Когато пристъпи към нея, Каролайн се опита да избегне пронизващия му поглед, като се обърна отново към картината.

— Не ви разбирам. Нима това не сте вие? — Посочи портрета и поясни: — Мислех, че на всички картини в галерията сте изобразен вие.

— Значи си помислихте, че съм си поръчал портрети в различни костюми от отдавна минали времена? — Ейдриън избухна в тих смях и косъмчетата на тила й настръхнаха. — Мога да ви уверя, мис Кабът, че макар да съм човек с много пороци, суетността не е един от тях.

Каролайн вдигна рамене и се опита да си представи какви са пороците му.

— Някои ще ви нарекат суетен, други обаче ще видят в портретите само желанието за безсмъртие.

Макар че стоеше зад нея, тя усети съвсем ясно внезапното му сковаване.

— Не всеки е склонен да плати цената на безсмъртието. То може да е много скъпа и на всичкото отгоре съмнителна привилегия.

Кейн посегна и внимателно взе свещта от ръката й. Поднесе пламъчето към малката месингова плочка в долния край на картината. Каролайн прие неизречената покана и се наведе. Трябваше да присвие очи, за да разчете надписа.

— 1395 година — пошепна невярващо тя, изправи се и се обърна бавно към него.

Той посочи картината.

— Позволете да ви представя сър Робърт Кейн, мис Кабът. Построил този замък през 1395 година, след като отсякъл няколко дузини френски глави през Стогодишната война. Бил достатъчно умен да не поиска право на строеж от крал Ричард III, но скоро му било простено. Боя се, че ние сме наследили от него навика да молим за прошка след извършеното деяние, вместо първо да попитаме за разрешение. Това е причината, поради която повечето мъже на тази стена са били смятани за негодници или дори престъпници.

Като мен. Макар да не бяха изречени, думите увиснаха почти доловимо във въздуха.

Каролайн погледна в стоманените очи на рицаря.

— Бях готова да се закълна, че сте вие. Приликата е необикновена.

Домакинът й огледа редицата мъже и въздъхна.

— Фамилната прилика е неизбежна. Предполагам, че и моите синове ще я наследят. Бедните дечица…

Синовете му. Синовете, които щеше да му роди Вивиан. Високи, силни момчета със синьозелени очи и медноцветна коса, които щяха да я наричат леля Каро, да й слагат скакалци в леглото и тайно да я съжаляват, че си няма собствени деца. Макар че дори не трепна, Каролайн имаше чувството, че могъщият воин от картината е забил острието на меча си право в сърцето й.

— А брат ви как избегна тази ужасна съдба? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи леко.

— За щастие се е паднал на майка ни. Според мен това е доказателство за здрав човешки разум. — Кейн се обърна и светлината на свещта падна върху картината от другата страна на коридора. Каролайн проследи светлината и видя овален портрет на крехка жена със светло кестенява коса и засмени тъмни очи. Веселостта й беше толкова заразителна, че Каролайн неволно се засмя.

— Много е красива. Жива ли е още?

Кейн кимна.

— Откакто баща ни почина преди шест години, живее на континента. Като момиче е преживяла тежка треска и италианският климат се отразява добре на дробовете й. Никога не е обичала този студен, влажен замък. Едва бях постъпил в Оксфорд, когато ми изпрати Джулиън, за да живее при мен.

— Аха. Значи и вие знаете какво е да си родител, макар и временен.

— Точно така. Бих казал обаче, че за разлика от мен вие сте постигнали значителен успех. В началото, когато дойде в Оксфорд, Джулиън настояваше да ме придружава навсякъде. Където аз, там и той. Напразно му напомнях, че е доста по-млад от мен. Утешавах го, опитвах се да го отпратя. За да ми отмъсти, той се включи в банда съмнителни хлапаци с горещи глави.

— Въпреки това е станал добър човек — отбеляза Каролайн.

— Да, доколкото е възможно при тези обстоятелства.

Изненадана от горчивия тон, тя се обърна към него. Сякаш пред лицето му бе паднала завеса и бе затворила прозореца към миналото. Направи й впечатление, че между портретите имаше празно място, и попита:

— Защо не виждам ваш портрет и портрет на брат ви като деца?

Ейдриън вдигна рамене.

— Мама винаги твърдеше, че не успяла да ни задържи неподвижни повече от три минути.

Каролайн се върна към първата картина. Мъжът с бастун и спаниел сигурно беше бащата на Кейн. Смелата грация в позата му и дяволитите искри в очите й дадоха да разбере защо майката на Кейн се е влюбила в него. Дори малко й завидя за щастието да обича такъв мъж. Но не и за болката да го загуби.

Неспособна да устои на магията на властния поглед, тя отиде още веднъж до портрета на средновековния воин. Хвърли скришом поглед към Кейн и се приближи плътно до картината, обзета от невъзможно подозрение.

— Приликата е толкова силна, че чак те хваща страх. Бях готова да се закълна, че сте вие. Господи, та вие имате дори същата бенка над дясната…

Свещта угасна и галерията потъна в черен мрак.

— Милорд? — пошепна несигурно Каролайн.

Кейн изруга дрезгаво.

— Извинете несръчността ми. Мисля, че изпуснах свещта.

Под вратата в края на коридора не се процеждаше дори слаба ивица светлина и Каролайн разбра, че навън е настъпила вечерта. В кадифената чернота сетивата й се събудиха с болезнена острота. Чуваше неравномерното дишане на Кейн, усещаше миризмата на лавър по прясно избръснатите бузи, горещината на тялото му я пареше.

Макар че напълно бе загубила ориентация и не вярваше, че ще намери дори собствения си нос, ръката му бързо намери нейната. Големите, топли пръсти се преплетоха с нейните и нежно я издърпаха към него. Първата й мисъл беше да се отбранява, но някакъв примитивен нагон я накара да се подчини. Да влезе доброволно в обятията му. Или да тръгне с него, все едно къде ще я отведе.

— Следвайте ме и се не страхувайте от нищо — изрече тихо той. — Аз ще се погрижа за вас.

В този миг, каза си неволно Каролайн, съм готова да го последвам дори в ада. Ала коленете й бяха омекнали и тя се спъна. Ръката му моментално се уви около талията й, за да я подкрепи, дъхът му се плъзна като милувка по бузата й и я предупреди за опасната близост на устата му.

Устните й изсъхнаха и тя ги навлажни с върха на езика. Чувстваше ги някак си чужди — подути и чувствителни, сякаш болезнено копнееха за целувка, която не биваше да се случи.

Изведнъж блесна светлина. Каролайн видя само за миг очите на Кейн, потъмнели от чувство, което може би беше желание, преди да забележи, че имаха зрител.

Двамата се обърнаха едновременно и видяха Джулиън да стои в рамката на вратата. Гъста кестенява къдрица падаше небрежно над дясната му вежда. В ръка стискаше многораменен свещник.

— Ако държиш да покажеш на мис Кабът телата в подземията на замъка — заяви провлечено той, — не забравяй да вземеш свещи.

Ейдриън знаеше, че би трябвало да благодари на Джулиън за навременната му поява, но вместо това беше готов да го удуши. Не за първи път му се искаше да стисне малкия си брат за гърлото. И вероятно не за последен.

Каролайн се скова в ръцете му. Вече не беше мека и мила, а парализирана от подозрение и устните й бяха здраво стиснати. Беше му трудно да повярва, че само до преди секунди същите тези устни бяха подканващо отворени, блещукаха влажни и безмълвно молеха за целувка.

Когато се предаде с готовност в прегръдката му, той полетя неудържимо към пропастта. Напълно незаслуженото й доверие събуди в тялото му глад, който беше по-дълбок от чисто физическото желание. Аз ще се погрижа за вас — бе казал. Тези безобидни думи, изречени небрежно, му показаха съвсем ясно, че е изключено да спази даденото обещание. Духът на последната жена, която беше достатъчно глупава да му повярва, го преследваше и днес.

С няколко крачки се озова пред брат си и изтръгна свещника от ръката му.

— Отново идваш в точния момент. Боя се, че мис Кабът стана невинна жертва на моята тромавост. Изпуснах единствената ни свещ.

— Колко трагично — отвърна подигравателно Джулиън. — Направо се разтрепервам, като си помисля какво можеше да се случи, ако не бях минал случайно оттук.

— И аз се разтрепервам — добави констабъл Ларкин и излезе от сянката зад Джулиън.

Ейдриън го изгледа невярващо, обърна се рязко и мрачно поклати глава към брат си.

— Какво търси той тук?

Джулиън кръстоса дългите си крака в глезените и въздъхна.

— Ако непременно искаш да знаеш, аз го поканих.

Кейн съзнаваше, че Каролайн стои плътно зад него, и успя да запази самообладание, за да не изкрещи.

— Какво си направил?

— Не бъди твърде строг с брат си. — Усмивката на Ларкин беше подчертано любезна. — Аз го поставих пред избор. Или ще дойда с него в Уайтшайър, или той ще дойде с мен… в Нюгейт.

— С какво обвинение?

Ларкин тъжно поклати глава.

— Боя се, че високите залози на игралната маса и празните джобове никак не си подхождат. Откакто се завърнахте от пътешествието си, брат ти обикаля игралните салони и градските вертепи. Вчера очевидно имаше намерение да обърне гръб на Лондон и да остави куп неплатени дългове и десетки разбити сърца. А знаеш ли колко джентълмени го обвиняват, че е загубил пари от тях, но вместо това е спечелил сърцата на годениците им?

Ейдриън се обърна като ужилен към Джулиън.

— Не те ли предупредих да се пазиш? Много добре знаеш, че нямаш достатъчно ум да играеш карти и да се забъркваш с разни дамички. Особено когато си пил. — Стисна здраво зъби, за да се пребори с напора да си оскубе косата… или да се нахвърли върху Джулиън. — Миналата седмица ти дадох двеста фунта. Какво направи с тях?

Джулиън сведе смутено глава и се опита да изглади несъществуваща гънка на френския си жакет.

— Платих сметката при шивача.

Ейдриън знаеше, че много скоро отново ще му се доще да удуши брат си. Но не подозираше, че този миг ще дойде толкова скоро. Или че ще поиска да го направи със скъпата му копринена вратовръзка.

— И защо, когато забеляза, че си затънал до гуша в дългове, не дойде при мен? Вярно, няма как да излекувам разбитите дамски сърца, но поне щях да ти дам пари да си платиш дълговете.

Джулиън вдигна глава. Горчивината в дълбоките тъмни очи беше очевидна.

— Вече ти дължа повече, отколкото съм в състояние да ти плата до края на живота си.

Ейдриън усещаше острия поглед на Ларкин като нож, опрян в гърлото му. Зарови ръка в косата си и преглътна отговора и гордостта си. Полицаят обаче бе открил пробива в бронята му и се възползва от предимството си.

— Когато чух, че си поканил очарователните сестри Кабът да ви погостуват в Тревелиън Касъл и да вземат участие в бала с маски, реших, че няма нищо лошо, ако и аз се включа в малката ви компания. Когато бяхме в Оксфорд, всяка година прекарвах ваканцията си тук. Веднъж ти дори ме помоли да смятам замъка за свой втори дом, прав ли съм?

Преди Ейдриън да е успял да го предотврати, годините се стопиха и Ларкин отново стоеше във входната зала, тромав, с разбъркана коса, толкова плах, че едва изрече името си пред мрачния Уилбъри.

„Не се притеснявай — успокои го през смях Виктор и го смушка приятелски в ребрата. — Уилбъри яде само ученици от Кембридж.“

Неканеният спомен отново му припомни, че тримата бяха неразделни. Той, Ларкин и Дювалие. Докато не се намеси Елоиза.

Все още се опитваше да се отърси от спомена, когато Каролайн се мушна покрай него и улови ръката на Ларкин. Недоверието, което бе показала към него в Лондон, по някакъв странен начин се бе изпарило във въздуха. Когато му се усмихна и показа трапчинките си, даже непоколебимият Ларкин се смекчи и стана любезен.

— Що се отнася до мен, аз съм възхитена, че ви виждам тук, констабъл. Сигурна съм, че и сестрите ми ще се зарадват.

— Трябва да призная, че съм зажаднял за цивилизована компания, мис Кебът — отвърна той. — Докато пътувахме насам, младият Джулиън беше доста скучен. Цял следобед спа и всеки път, когато се опитвах да вдигна завеските на каретата, крещеше до бога.