— Може би, докато сте тук, ще успеете да ми разкажете всичко за приятелството си с лорд Тревелиън, докато сте били в университета. — Тя поведе констабъла по коридора и хвърли през рамо загадъчен поглед към Ейдриън. — Кажете ми, много ли се е променил виконтът през изминалите години? Или винаги е бил толкова… страховит?

Отговорът на Ларкин се чу съвсем ясно.

— Не може да бъде другояче, защото той внимава много за себе си и външността си. Готов съм да се закълна, че не е остарял с нито един ден, откакто напуснахме Оксфорд.

— Хубава двойка са, нали? — отбеляза Джулиън, без да сваля поглед от брат си, който се взираше мрачно в двамата отдалечаващи се по коридора. — Често съм си мислил, че нашият Ларкин има нужда от хубава млада съпруга, за да отклони мислите му в друга посока.

Ейдриън се обърна и изгледа брат си със заплашително събрани вежди.

— Нямаш ли си работа, момче? Защо не идеш да лъскаш ботушите си или да колосваш шалчетата?

Джулиън се правеше на шут, но не беше глупак. Взе свещника от ръката на Ейдриън и се отдалечи с небрежна походка, като си тананикаше весела салонна песничка. Брат му остана сам в тъмнината.



Може би в подземието на Тревелиън Касъл наистина имаше средновековен затвор, затова пък рицарската зала беше преустроена в удобен приемен салон. Турски килими в топли червени и златни тонове покриваха пода и студът, лъхащ от каменните плочи, не се усещаше. Въпреки високия сводест таван, откритите греди и дървената галерия, която минаваше по четирите стени, всички се чувстваха уютно. За това се грижеха многото дивани, шезлонги и красиво тапицирани кресла. Стоящи лампи с млечнобели абажури бяха поставени върху многобройните масички и разпространяваха мека светлина. Тежките кадифени завеси бяха спуснати и изключваха нощта. Каролайн веднага забеляза, че скритите по този начин прозорци правят невъзможно да се огледаш в стъклата.

След спокойно преминалата вечеря всички се събраха в салона. Лорд Тревелиън и констабъл Ларкин явно бяха сключили безмълвно примирие и не размахваха оръжията, за да не улучат някой невинен зрител. Тъй като Кейн разговаряше с Вивиан, а Порция обръщаше нотите на Джулиън, който свиреше на пианото различни произведения на Хайдн, Каролайн се настани на гръцкия диван до Ларкин, много доволна от възможността да го разпита за домакините.

Решително заби иглата в парчето лен, опънато на гергефа, и си каза, че е крайно време да довърши салфетката, започната преди половин година. Предпочиташе да се занимава със сметководните книги: едно сметало, една нова мастилница — и щеше да сметне държавния бюджет на Англия и да осигури достатъчно запаси. Бродериите и плетките бяха съвсем друго — там непрекъснато се объркваше. Но поне ръцете й щяха да бъдат заети с нещо, а погледът й нямаше да се прокрадва непрекъснато към арфата в ъгъла на салона, където Вивиан слушаше обясненията на виконта. Точно когато погледна за пореден път към тях, Кейн се засмя, наведе се над рамото на сестра й и помириса бялата роза в косата й, после внимателно поправи положението на пръстите й върху струните.

Не беше трудно да си представи как ще изглеждат двамата след тридесет години: с леко посивели коси, заобиколени от весело играещи внуци, с непроменена привързаност в погледите. Каролайн изпита ревност и веднага се засрами от себе си. Овладя се и си заповяда отново да се съсредоточи върху работата си. Забиваше иглата с такава сила, че дървената рамка едва не се счупи.

Тъй като не можеше да се захване с някоя бродерия, констабъл Ларкин беше в много по-лошо положение от нея. Макар че съсредоточено отпиваше от чая си и се взираше замислено в огъня, погледът му отново и отново търсеше профила на Вивиан и очите му бяха пълни с копнеж.

— Ако продължавате да зяпате така сестра ми, сър — принуди се да го предупреди Каролайн, — лорд Тревелиън ще се почувства задължен да ви извика на дуел.

Ларкин подскочи виновно и я погледна в лицето.

— Нямам представа за какво говорите. Тъкмо се възхищавах на венецианската изработка на камината.

— Откога я обичате?

Ларкин я погледна изненадано, после въздъхна, проумял, че няма смисъл да отрича. Внимателно остави чашката от скъп свърски порцелан в чинийката и отчаяният му поглед отново отлетя към Вивиан.

— Не мога да кажа точно. Но съм готов да се закълна, че всеки път, когато ме накаже с презрение, миговете стават дълги колкото цял един живот. Видяхте ли я на вечеря? Не ме удостои дори с поглед. Почти не докосна яденето си. Готов съм да повярвам, че самото ми присъствие й разваля апетита.

Каролайн го погледна учудено и се намръщи.

— Сестра ми винаги е била изключително мека и уравновесена. Никога не съм я виждала да показва такава открита враждебност.

Мъжът приглади нападалите по челото му кестеняви къдрици.

— Може би трябва да се почувствам поласкан? Може би целта ми трябва да бъде да будя враждебност у всяко нежно същество, което ми се изпречи на пътя?

Каролайн избухна в смях и виконтът я изгледа учудено. Беше готова да се закълне, че погледът му я търсеше също толкова често, колкото нейният — него. Не беше честно от негова страна да се сърди, че тя разговаря приятелски с констабъла, докато той се старае да спечели благоразположението на сестра й.

Тя се обърна съвсем съзнателно към Ларкин и съсредоточи цялото си внимание върху пазителя на закона.

— Може би Вивиан се смущава от мисълта, че сте дошли, за да я предпазите да не извърши някоя глупост.

Ларкин изпухтя презрително.

— Как може да се очаква дори от най-практичната жена да запази ума си бистър, когато Кейн пусне в ход скандално известния си чар?

Каролайн преглътна мъчително. Опита се да развърже възела на конеца и заговори утешително:

— Иска ми се да можех да ви вдъхна смелост, констабъл, но както чувствата на сестра ми, така и надеждите й за бъдещето явно са насочени на друга страна. Затова бих ви посъветвала да не си губите времето да гоните празна мечта, която никога няма да се осъществи. — Хвърли пореден скрит поглед към Кейн и си каза, че и тя би трябвало да се възползва от този съвет. — И след като заговорихме за домакина ни, ще се радвам да ми разкажете как се запознахте с него.

Ларкин с нежелание извърна поглед от Вивиан и очите му придобиха нормално изражение.

— Срещнах Ейдриън през първата си година в Оксфорд. Той ме откри в Крайст Чърч Медоу, тъкмо когато бях заобиколен от банда грубияни, които крещяха и ме блъскаха. Разбирате ли, аз бях сирак и имах само стипендия, а те не харесваха начина ми на говорене, вехтите ми дрехи, книгите, купени на старо… — На устните му се появи колеблива усмивка. — Докато те се интересуваха единствено от хазарт, жени и пиене… да, и от възможността да се подиграват жестоко на необлагодетелстваните от съдбата, Ейдриън прекарваше времето си в тренировки в боксовия салон на Джаксън. Събори ги един по един, с много добри удари. От този ден нататък се обяви за мой ангел-хранител и вече никой не смееше да ми се подиграва.

— Мисля, че това е ролята, която изпълнява с най-голямо въодушевление — промърмори Каролайн, припомнила си Воксхол и спасението си в последната минута. — А какво ще кажете за Виктор Дювалие? И той ли е бил, така да се каже, подопечен на Кейн?

В очите на констабъла блесна нещо, което при не толкова овладян мъж, би могло да се вземе за веселие.

— Вие сте много внимателна слушателка, мис Кабът. Не мечтаете ли за кариера в полицията?

— Само ако ми позволите да продължа с разпита си — отвърна тя, без да крие самодоволната си усмивка.

Мъжът въздъхна.

— Щом настоявате. Бащата на Виктор бил богат граф, загинал на гилотината по време на френската революция. Майката също изгубила живота си. Една от лелите успяла да доведе Виктор в Англия. За нещастие никога не успя да преодолее акцента си и съучениците ни много му се подиграваха. Имайте предвид, че тогава бяхме във война с Франция. Кейн го взе под крилото си и момчетата престанаха да превръщат живота му в ад.

Каролайн го слушаше с нарастващо любопитство.

— Спомням си как в Лондон ми казахте, че Кейн е бил не само ваш закрилник. Бил ви е приятел.

Усмивката на Ларкин угасна.

— Оттогава мина много време.

— Още преди Елоиза Маркъм да изчезне? — отгатна тя и понижи глас. Не искаше никой да чуе разговора им.

— След изчезването на Елоиза Ейдриън престана да ми се доверява — обясни Ларкин, неспособен да скрие горчивината си. — Държеше се, сякаш никога не сме били приятели.

— А какво стана с Виктор? Кейн продължи ли да му се доверява?

— Виктор се върна във Франция. Малко след изчезването на Елоиза.

Каролайн усети тръпки и интересът й нарасна още повече.

— Откъде знаете, че тя не е заминала с него?

— Защото тъкмо разбитото сърце го накара да напусне Англия. Вижте, мис Кабът, ние тримата бяхме добри приятели и от нас тримата Виктор обичаше Елоиза най-силно. Мисля, че никога не прости на Ейдриън, когато тя избра да отговори на любовта му.

— А вие? — попита Каролайн, макар да съзнаваше, че постъпва нетактично. — Вие простихте ли му? На него и на Елоиза — добави бързо тя.

Ларкин бавно отпи глътка чай.

— Ако имах нещо общо с изчезването й, смятате ли, че щях да се откажа от мечтата си да стана свещеник и да посветя живота си на залавянето на престъпниците?

Каролайн знаеше, че чувството за вина тласка мъжете да вършат странни неща, и не възрази.

— Това е било голяма загуба за църквата, сър — рече тя и се усмихна опрощаващо. — Мисля, че от вас щеше да излезе чудесен свещеник.

Ларкин отново отпи глътка чай и една упорита къдрица падна на челото му. Каролайн устоя на желанието да я приглади назад, но толкова години се беше разправяла с панделките и фльонгите на Порция, че не можа да пренебрегне лошо вързаната му вратовръзка.

Остави гергефа в скута си, протегна ръце и внимателно върза тясната ивица плат, както беше редно. Сама се учуди на искрената привързаност, която изпитваше към този почти непознат мъж.

— Според мен, констабъл Ларкин, вие имате спешна нужда от съпруга. Или поне от камериер.

— И за кое от двете работни места ще се кандидатирате, мис Кабът?

При звука на дълбокия, леко дрезгав глас Каролайн погледна пред рамо и откри зад себе си Ейдриън Кейн. Той я гледаше мрачно и от уж скандалния му чар нямаше и следа. Вивиан свиреше някаква мелодия на арфата и това му бе позволило да обиколи салона. Каролайн веднага се запита откога стои зад нея и каква част от разговора й с Ларкин е могъл да чуе.

Дръзкият въпрос предизвика червенина по бузите й. Ала преди да му отговори по същия начин, Ларкин се усмихна и заяви:

— Боя се, че с оскъдните си доходи не мога да си позволя нито камериер, нито съпруга.

Погледът му отново потърси Вивиан. Нежните й пръсти се плъзгаха по струните на арфата и изтръгваха тихи звуци. Трепкащата светлина на лампите сякаш изсмукваше цвета от бузите й и тя изглеждаше въздушна, като златокос ангел, който всеки момент ще полети обратно към небето.

Кейн скръсти ръце зад гърба си, наведе се над облегалката на дивана и наклони глава, за да огледа бродерията на Каролайн.

— Благослови нашите елфи — прочете високо той. — Виж ти, колко хубаво житейско мото.

— Благослови нашия живот — поправи го Каролайн и огледа с присвити очи кривите букви на благословията. Когато Кейн се отпусна на отсрещния диван, подигравателният му поглед я накара да се залови с ново усърдие за бродерията си. Размаха иглата като копие, което се готвеше да забие в черното сърце на виконта, и заяви:

— Нямах ни най-малка представа, че следите разговора ни, виконте. Ако знаех, щях да говоря по-ясно, за да чувате всичко, което ви интересува.

Кейн се усмихна надменно.

— Не е нужно. Слухът ми е отличен.

— Така се говори — отвърна тя по-високо, отколкото възнамеряваше, и нарастващият гняв я накара да забрави предпазливостта. — Освен това съм чувала, че виждате отлично в тъмното и страстно обичате кървавица.

— Казват го само, защото всички в Лондон го мислят за вампир — обясни делово Вивиан и спря да свири на арфата.

12

Ларкин шумно остави чашата си в чинийката. Порция зяпна смаяно. Пръстите на Джулиън удариха фалшив акорд по клавишите. Каролайн се убоде в палеца. Всички се обърнаха към Вивиан, но никой не посмя да погледне Кейн.

— Значи ти знаеш? — пошепна Каролайн сред неловката тишина, възцарила се в салона.

— Естествено — отговори Вивиан и извъртя очи. — Човек трябва да е сляп и глух, за да не забележи кривите погледи и да не чуе шепота… всеки път, когато той влиза в помещението.

— И това не те смущава? — осведоми се предпазливо Каролайн.

Вивиан вдигна рамене и плъзна пръсти по струните на арфата.

— Защо да обръщам внимание на подобни глупости? Нали тъкмо ти ми говореше да не слушам клюкарките.