Внезапно през ума й мина абсурдна мисъл и студенината на Вивиан проникна в сърцето й. Колебливо пусна ръката на сестра си, надигна се и отиде до прозореца в северната стена. Точно както се беше опасявала, той не беше затворен, резето не бе спуснато. Едно леко побутване — и двете крила се отвориха навън. Тя подаде глава навън и примигна, за да отстрани дъждовните капки. Тук нямаше балкон. Само тясна издатина на стената.

— Миналата нощ чу ли нещо, след като си легна? — попита Каролайн и се обърна към Порция. — Нещо от стаята на Вивиан, имам предвид. Например вик?

Порция поклати безпомощно глава.

— Нищо не съм чула.

Каролайн нямаше причини да се съмнява в думите на сестра си. Порция открай време спеше дълбоко и не чуваше нищо.

Върна се до леглото и впи поглед в лицето на сестра си. Усещаше изпитателните погледи на слугините, но в момента си имаше други грижи. Приседна отново на ръба и посегна да развърже нощницата на Вивиан, за да оголи шията й. В този миг чу твърди стъпки зад гърба си и се обърна.

Обърна се и видя Кейн на прага, по риза и бричове, с разпусната коса. Ларкин, Джулиън и едно от слугинчетата стояха зад него. Сигурно щеше да се изненада да го види толкова рано сутринта, ако не беше дъждът навън и равномерното трополене на капките по стъклата.

— Какво е станало, Каролайн? — попита разтревожено Ейдриън, като за първи път я нарече по име. — Момичето ми каза, че нещо с Вивиан не е наред. — И направи няколко крачки към леглото.

Каролайн с мъка потисна издайническото желание да се хвърли в прегръдките му, надигна се и застана на пътя му.

— Вашето присъствие не е необходимо, милорд — заяви сковано. — Сега ни трябва лекар.

Кейн застина на мястото си. Всички останали се спогледаха ужасено. Макар че той беше с една глава по-висок от нея, Каролайн не се отдръпна нито на сантиметър. Ръцете й бяха стиснати в юмруци. Кейн отговори на погледа й с безизразно лице, ала мускулите на челюстта му се раздвижиха, сякаш му беше нанесла неочакван удар. Каролайн дори не беше сънувала, че има силата да нарани мъж като него. Или че цената за използването на тази сила е толкова висока.

— Мати! — изрече най-сетне той, без да откъсва поглед от лицето на Каролайн.

Младата прислужница излезе напред и повдигна колосаната бяла престилка в нервен реверанс.

— Да, милорд?

— Веднага изпрати един лакей в Солсбъри при Кидуел. Да каже на лекаря, че една от гостенките ми се е разболяла внезапно и той трябва да дойде незабавно.

— Както желаете, милорд. — Момичето приклекна отново и изскочи от стаята.

Ларкин мина покрай Кейн и застана пред Каролайн. Сърцето не й позволи да отхвърли неизречената му молба. Отстъпи и го пусна да мине. Когато той се отпусна на колене до леглото и нежно улови увисналата ръка на Вивиан, Каролайн трябваше да отмести поглед, защото се боеше, че сълзите й ще потекат неудържимо.

Порция неволно се премести по-близо до Джулиън, който стоеше на прага с каменно лице. Кейн се обърна рязко, отиде при брат си и заяви:

— Искам да ти кажа няколко думи, ако нямаш нищо против.

Джулиън кимна и последва брат си в коридора с ентусиазма на мъж, когото водят към бесилката.



Ейдриън влезе в библиотеката, неспособен да се отърси от спомена как Каролайн бе погледнала към него и ясните й очи бяха потъмнели от грозно подозрение.

Макар че без усилия можеше да я отстрани от пътя си, тя застана срещу него със смелостта на лъвица майка, която защитава малкото си. Изправени рамене, упорито вирната брадичка… Никога не се беше чувствал такова чудовище както днес.

Отиде до високия пулт за писане в ъгъла и разбута нахвърляните в безредие книги и документи, докато намери гарафата с бренди. Измъкна тежката стъклена запушалка и изля голяма глътка в гърлото си. Паренето го ободри. Едва след като алкохолът стигна в стомаха му и потуши да известна степен безпомощния гняв, който бушуваше в него, се обърна към брат си.

Джулиън седеше в едно кожено кресло пред студената камина. Свитата му фигура беше почти толкова обезпокояваща колкото тази на Вивиан. Не беше останало нищо от елегантния денди, който снощи беше забавлявал компанията с весели разкази за последното си посещение при модния шивач на Бонд стрийт. Махагоновата коса беше несресана, бялата риза измачкана и цялата в петна от вино. Шалчето на шията се бе развързало. Тъмните сенки под хлътналите очи и силно опънатата кожа над скулите го правеха с десетина години по-стар.

Ейдриън не каза нито дума. Само гледаше брат си, без да трепне.

— Защо ме гледаш така? — попита най-сетне Джулиън. Гласът му прозвуча остро, в тъмните очи блесна упоритост. — Знам какво си мислиш, но аз нямам нищо общо с това.

— Предполагам, че е чиста случайност, дето Вивиан е припаднала, след като е прекарала вечерта с теб.

— Цяла вечер играхме фараон — уточни Джулиън. — Спечелих от момичето само няколко фуркета, кълна ти се. Когато часовникът удари три, двете със сестра й се прибраха в стаите си, аз също се оттеглих. Не съм ги виждал, докато не чух момичето да вика и не те последвах. Това е истината.

— Щом сте престанали да играете карти в три, значи до разсъмване са оставали още три часа. Къде беше? С какво си уби времето?

Джулиън отпусна глава в ръцете си, упоритостта изчезна и отстъпи място на дълбока потиснатост.

— Знам, че непременно държиш да узнаеш, но аз не мога да си спомня.

Ейдриън поклати глава, твърде гневен, за да направи поне опит да скрие отвращението си.

— Пак си се наливал с алкохол, нали?

Мълчанието на брат му беше достатъчен отговор.

— Никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че може да е малко опасно да се напиваш до състояние, в което вече не можеш да си спомниш къде си бил и какво си правил.

Джулиън скочи.

— А на теб никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че ще бъда по-опасен, ако не пия?

Двамата застанаха един срещу друг и сякаш никой нямаше намерение да отстъпи. Джулиън се отказа пръв и в очите му светна болка.

— Защо ми е Вивиан? Не тя, а малката ме следва като кученце по петите и проси за вниманието ми. Гледа ме предано с прекрасните си дълбоки очи, сякаш съм отговорът на всичките й молитви. Ако ми се случи нещо непредвидено, ще го направя с нея, не със сестра й. Не мислиш ли, че съм прав?

Самообладанието на Ейдриън се прекърши. Сграбчи Джулиън за яката на ризата и изръмжа:

— Ако дори само косъм падне от главата на детето, аз ще те…

Не завърши заплахата. Не беше и нужно.

Остави треперещия си брат — само за да открие, че собствените му ръце не са никак спокойни. Джулиън се постара да възвърне достойнството си, като приглади ризата си, разреса косата си с пръсти и върза вратовръзката на приличен възел. Без да погледне Ейдриън в очите, закрачи към вратата.

— Къде отиваш? — извика братът подире му.

— В ада вероятно — отговори кратко момъкът и отново не се обърна.

— Ако дъждът престане и слънцето се покаже, преди да успееш да се върнеш, със сигурност ще си пожелаеш да си в ада.

Джулиън спря на прага и се обърна бавно.

— За теб и за твоята скъпоценна мис Кабът ще е много по-лесно, ако изобщо не се върна, нали?

Ейдриън поклати неразбиращо глава.

— Ако нямаш нищо общо с припадъка на Вивиан, защо ми говориш по този начин?

Джулиън се усмихна и Ейдриън неволно си припомни някогашния му ведър смях. Сърцето му се сви от болка.

— Не говорех за Вивиан.

Ейдриън отвори уста, за да отрече, но преди да е казал и една дума, Джулиън бе излязъл.



— Джулиън! Джулиън! Къде отивате?

Нежният гласец отекна в каменните стени на стария вътрешен двор, където някога се бяха провеждали турнири за крале, рицари и дамите им.

Джулиън се направи, че не чува, изтри дъжда от очите си и продължи с бързи крачки към оборите. Не знаеше къде отива. Макар че небето беше натежало от облаци и валеше като из ведро, той знаеше, че няма място, където би могъл да се скрие. Да избяга от онова, което беше станал. Въпреки смелите думи, които беше хвърлил в лицето на брат си, сега се съмняваше, че е добре дошъл дори в ада.

— Джулиън! Защо не ми отговаряте? Няма да ви позволя да ме пренебрегнете, затова изобщо не се опитвайте.

Младият мъж простена задавено. Нямаше никакво съмнение: Порция Кабът беше още по-упорита от брат му. И безкрайно по-прелъстителна.

Обърна се толкова бързо, че тя едва не се блъсна в него. Автоматично протегна ръка да я подкрепи, но се уплаши от последствията и остана на разстояние. Порция се подхлъзна по мократа трева, но успя да запази равновесие.

Тя беше с ръкавици и стискаше в едната ръка чадър — смешно съоръжение от коприна и дантели, което много скоро щеше да се счупи под тежестта на дъжда. С блестящите тъмнокафяви очи и влажните къдрици, които всеки момент щяха да се разпилеят по гърба й, приличаше на попаднала под колелата елфа.

— Защо не бдите до леглото на сестра си? — попита остро той.

Порция смръщи дръзкото си носле, очевидно засегната от строгия му тон.

— Сигурна съм, че ще се оправи скоро. Нали Каролайн е при нея. Сега съм загрижена за вас. Преди малко в стаята на Вивиан изглеждахте така, сякаш много скоро и вие ще се разболеете. Уплаших се за вас.

Джулиън изпухтя пренебрежително.

— Боя се, че за моята болест няма лек. Или поне някой от онези, които предписват лекарите.

— Затова ли се скарахте с брат си?

— Откъде знаете, че сме се карали? — Той присви очи и плъзна поглед по полите й. Както очакваше, откри по светлосиния муселин няколко кръгли петна от прах. — Да не сте подслушвали пред вратата на библиотеката?

Порция се изчерви виновно и сърдито изтръска полата си.

— Тъкмо щях да почукам, но си изпуснах кърпичката. Наведох се да я взема и чух как си викахте…

Джулиън веднага разбра, че тя не е доловила нищо от караницата им. Ако беше чула как я бе нарекъл „кученце“, сега нямаше да е тук и да му досажда.

— Брат ми отново ми държа стандартната си проповед. Смята, че прекалявам с пиенето — обясни Джулиън, сам изненадан, че остава толкова близо до истината. През изминалите години беше станал сръчен лъжец — особено когато трябваше да лъже самия себе си.

— Наистина ли пиете много? — осведоми се любопитно Порция.

Младият мъж зарови пръсти в косата си и откри, че му е трудно да я погледне в очите.

— Понякога съм склонен да прекалявам.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Защо пие мъжът? За да утоли жаждата си за нещо друго, което желае отчаяно, но никога няма да има.

Порция направи крачка към него и го погледна безстрашно в очите.

— Винаги съм вярвала, че когато човек иска нещо много силно, ще преобърне земята и небето, за да го постигне.

Джулиън погледна в лицето й, възхити се на извитите вежди и пълните устни и си каза, че по ирония на съдбата тъкмо това ангелско лице му причинява жестоки мъки. Със самообладание, каквото не бе вярвал, че притежава, протегна ръка и братски я ощипа по нослето.

— Бъдете благодарна, малката, че не изповядвам същата философия.

Обърна се рязко и се запъти към оборите. Порция остана сама под дъжда с жалкия си чадър.



Каролайн седеше на стола, който бе придърпала към леглото, и нежно милваше златните къдрици на сестра си. През дългия ден и последвалата го нощ състоянието на Вивиан не се беше подобрило, но и не се беше влошило. Тя продължаваше да спи и изглеждаше така, сякаш ще спи вечно.

Лакеят, изпратен при доктора, се върна в замъка точно когато падна нощта и дъждът отслабна. Съобщи, че лекарят има трудно раждане и вероятно няма да пристигне преди зазоряване. Порция си легна в стаята си. Констабъл Ларкин седеше в салона, който свързваше двете спални, и никой не беше в състояние да го помръдне оттам. Последния път, когато отиде да го види, Каролайн го завари задрямал над чашата с изстинал чай. Беше вдигнал краката си на отсрещния стол, в скута му почиваше стар екземпляр на „Тайбърн Галоу — илюстрирана история“.

Вивиан въздъхна насън и Каролайн се запита дали сестра й сънува. Сигурно сънуваше синьозелените очи на Кейн, искрящи под слънчевата светлина, и звъна на сватбените камбани… А може би сънуваше мрак и подчинение — и камбани, които вечно възвестяват полунощ? Както беше направила вече десетина пъти, Каролайн се наведе и разголи безупречната сметаново-бяла шия на сестра си.

— Предполагам, че не сте намерили, каквото търсите.

При тези мрачно изречени думи младата жена се обърна и откри тъмната фигура на Кейн, очертана на фона на лунната нощ. Защо изобщо не се изненада, че той е влязъл не през вратата, а през отворения прозорец?

— Не знам за какво говорите — излъга Каролайн и бързо завърза панделката. Беше претърсила внимателно бледата кожа, но не откри нито една следа от ухапване или нещо подобно, никакво доказателство за извършено престъпление.