След смъртта на баща им вторият му братовчед моментално поиска полагащото му се наследство. Братовчедът Сесил беше много горд с християнската си добродетел, когато пресели момичетата от просторния им родителски дом в мрачната вила, построена в най-пустата, най-влажната част на имението. Трите живееха тук вече осем години с нищожна издръжка и двама стари слуги.

— Когато ни посети миналата седмица — напомни Каролайн на сестра си, — ходеше напред-назад в салона и през цялото време пускаше намеци, че много искал да преустрои вилата в ловна хижа.

— Знаеш, че щеше да прояви повече щедрост към нас, ако преди години не беше отхвърлила предложението му толкова категорично и с такава явна погнуса.

Като си припомни нощта, когато петдесет и осемгодишният стар ерген великодушно я покани да се премести в господарската къща и да му стане жена, Каролайн се разтрепери. Тогава беше само седемнадесетгодишна…

— Предпочитам да отдам душата си на вампир, отколкото да се оженя за онзи страдащ от подагра стар скъперник!

Порция се отпусна на старата отоманка, която беше започнала да губи памучния си пълнеж много преди момичетата да се нанесат във вилата. Опря брадичка на дланите си и погледна обвинително Каролайн.

— Исках да кажа, че можеше да му откажеш учтиво. Вместо това ти го избута навън и той затъна в снежната пряспа.

— Според мен приложих най-доброто средство, за да охладя страстта му завинаги. Между другото — отбеляза полугласно Каролайн.

След като се бе опитал да я убеди с думи, че ще е много внимателен съпруг, братовчедът Сесил я сграбчи с дебелите си пръсти и я привлече към себе си с намерението да сломи съпротивата й с целувка. Като усети горещия, жаден език върху здраво стиснатите си устни, Каролайн се потърси от отвращение. И малкото роднинска привързаност към Сесил изчезна завинаги. При спомена за тази целувка всеки път изпитваше диво желание да измие устата си със сапун.

Въздъхна тежко и се отпусна на отоманката до Порция.

— Не исках да безпокоя нито теб, нито Вивиан, но при последното си посещение на учтивост братовчедът Сесил намекна също, че достатъчно дълго сме злоупотребявали с великодушието му. Че ако не му разреша известни… свободи… — Тя преглътна и извърна глава, неспособна да понесе невинния поглед на Порция. — При което изрично подчерта, че този път трябва да стане без благословията на свещеник… Та ако не го допусна близо до себе си, много скоро щяло да се наложи да си потърсим нова квартира.

— Отвратителен тип! — изсъска вбесено Порция. — Ловна хижа, ама че глупост! Трябваше да му отрежеш грозната глава и да я препарираш, за да я окачим в салона!

— Дори ако това е единствената ни възможност да останем в Еджъли, не знам още колко време ще мога да посрещам разходите с малката ни издръжка. Миналата седмица например трябваше да реша дали да купя гъска за вечеря или да дам на поправка обувките ти. Зимните ни палта са се прокъсали, покривът тече и вече нямаме съдове, за да ги слагаме под дупките.

Каролайн отмести поглед от възмутеното лице на Порция и го плъзна по роклята й. Първо тя беше носила избледнелия поплин, после Вивиан, а сега — Порция. Пълната гръд на сестричката й опъваше отеснелия корсаж, многократно пришиваният подгъв се триеше в износените ботушки.

— Нима понякога не ти липсват многото излишни дреболийки, които ти и Вивиан обичахте толкова силно, докато мама и татко бяха живи? Водни бои, свирене на пиано, копринени панделки, седефени гребени за красивата ти коса…

— Мисля, че не ми беше трудно да се лиша от тях, докато трите бяхме заедно. — Порция облегна глава на рамото на сестра си. — Но винаги забелязвах как ти слагаш в чинията си по-малка порция, за да има достатъчно за нас.

Каролайн помилва меките й къдрици.

— Един ден ти ще бъдеш обожавана млада дама, скъпа сестричке. Ала не забравяй: Вивиан е красавицата в нашето семейство и именно тя може да си намери богат съпруг, който да ни освободи от скъперничеството и интригите на братовчеда Сесил и да подсигури бъдещето ни.

Порция вдигна глава и я погледна втренчено. По гъстите тъмни мигли бяха надвиснали сребърни сълзи.

— Нима не разбираш, Каролайн? Ако Вивиан попадне под властта на онзи дявол, може би няма да има бъдеще. Ако му дари сърцето си, ние ще я загубим завинаги!

В погледа на сестричката й светеше пламенна молба и Каролайн усети как се зарази от тревогата й. Ако Вивиан успееше да си намери съпруг, нямаше да мине много време и между многобройните му приятели и роднини щеше да се намери мъж и за Порция. Някой от двамата сигурно щеше да прояви великодушие и да покани голямата сестра да живее в дома му. Ако не, тя щеше да прекара остатъка от живота си в тази мрачна вила, напълно зависима от милосърдието на братовчеда Сесил. При тази мисъл по гърба й пробягаха студени тръпки. Беше достатъчно възрастна, за да знае, че има мъже, които са много по-страшни от вампири.

Ала преди да се опита да разсее грижите на Порция, в салона влезе Ана. С влачещи се стъпки и сведена белокоса глава.

— Какво има? — попита учудено Каролайн и стана от дивана.

— Това току-що пристигна за вас, мис.

Каролайн взе писмото от сбръчканите ръце на Ана, без да попита от кого е. Старите очи на вярната прислужница отдавна не виждаха добре.

Младата жена предпазливо плъзна пръсти по скъпата хартия с цвят на слонова кост и се възхити на качеството й. Сгънатият лист беше запечатан с червен восък и неволно й напомни капка кръв.

— Мислех, че сутрешната поща вече мина? — попита със смръщено чело.

— Вярно е, мис — кимна Ана. — Това писмо бе донесено от частен пратеник. Хубаво, яко момче в яркочервена ливрея.

Когато Каролайн счупи печата и отвори писмото, Порция стана от дивана.

— Какво е това? Да не е от леля Мариета? Да не би Вивиан да се е разболяла? Сигурно слабее с всеки изминал ден?

Каролайн я изгледа укорително и поклати глава.

— Не, мила, писмото не е от леля, а от него.

Порция вдигна вежди, но не каза нищо.

— Ейдриън Кейн, виконт Тревелиън. — Когато устните й оформиха името за първи път, Каролайн усети странна тръпка.

— Какво иска от нас? Може би трябва да му платим откуп за душата на Вивиан?

— О, за бога, Порция, няма ли най-после да престанеш? Вече не си малко момиче. Разбира се, че не иска откуп — отговори сърдито Каролайн, докато четеше писмото. — Напротив, кани ни да отидем в Лондон и да се запознаем с него. Надявам се, че тази покана ще успокои глупавите ти страхове. Ако този непознат виконт имаше непочтени намерения спрямо Вивиан, сигурно нямаше да си направи труда да потърси благословията ни, преди да почне да я ухажва, права ли съм?

— Защо не дойде тук, в Еджъли, и да ни се представи, както би постъпил всеки почтен млад джентълмен? О, не, почакай! Бях забравила. Вампирът не може да влезе в къщата на жертвата си, освен ако не е поканен. — Порция наклони глава и за момент стана по-възрастна и по-мъдра от своите седемнайсет години. — Защо всъщност ни кани в Лондон?

Каролайн се взираше внимателно в енергичния мъжки почерк. След няколко секунди вдигна глава и погледна сестра си, макар да не й се искаше да види триумфалния блясък, който неизбежно щеше да се появи.

— Кани ни на среднощна вечеря.

2

— Ами ако това не е покана, а капан? — пошепна Порция в ухото на Каролайн, докато старата карета на леля им Мариета трополеше по пустите лондонски улици.

— Предполагам, че тогава ще се събудим приковани за стената в подземието, изложени на тъмната похот на негодника — пошепна в отговор Каролайн. Изненадана от внезапната горещина, която предизвикаха собствените й думи, тя отвори ветрилото и се опита да разхлади зачервените си бузи.

Порция се нацупи и отново се загледа през прозореца. Малката сестра беше единственият човек, който можеше да побеснее от гняв и да изскочи от стаята, без да промени лицето си. Каролайн знаеше, че Порция все още е сърдита, задето й беше поискала да обещае, че няма да спомене нито дума за слуховете, които се носеха в града за тайнствения виконт Тревелиън. Ако Вивиан не знаеше нищо за тях, Каролайн не виждаше причини подобни глупости да хвърлят сянка върху щастието на сестра й, камо ли пък да застрашат надеждите й за бъдещето.

Леля Мариета хвърли неодобрителен поглед към Каролайн и Порция.

— Не е ли връх на учтивостта от страна на лорд Тревелиън да включи и сестрите ти в поканата си, Вивиан? — Тя извади от деколтето си кърпичка и потупа пълните си бузи, които блестяха въпреки дебелия пласт оризова пудра. С разкошните къдрици и пищните си телеса леля Мариета винаги напомняше на Каролайн за недопечен сладкиш. — Това е още един блестящ пример за великодушието на джентълмена. Ако продължаваш да го очароваш, скъпа моя, се надявам да получим дори покана за бала с маски, който ще се състои в имението му.

Леля Мариета не си направи труда да разясни, че тази покана няма да включва Каролайн и Порция — според нея това беше съвсем естествено. Лекомислената сестра на майка им открай време смяташе Порция за твърде изморителна, а Каролайн за прекалено скучна и начетена, за да бъде приятна компания. След смъртта на родителите им дори не бе предложила да вземе момичетата при себе си, а ако не беше поканата на виконта, изобщо нямаше да й хрумне да сподели със сестрите просторната къща в Шрусбъри, наследена от покойния й съпруг — дори само за една седмица.

Без да се интересува от нищо друго, леля Мариета продължи да изброява безбройните добродетели на виконта. Междувременно Каролайн се бе наситила на този мъж, още преди да се запознае с него.

За да мисли за нещо друго, тя погледна Вивиан, която седеше насреща й в каретата. По устните на сестра й играеше лека усмивка, докато се вслушваше с дължимото внимание в хвалебствената реч на леля Мариета. Нищо не беше в състояние да угаси блясъка на Вивиан и Каролайн веднага се почувства по-добре. Когато гледаше сестра си, сърцето й винаги се смекчаваше.

С вдигнатата на тила златноруса коса и сметаново-светлата кожа, толкова ценена в доброто общество, Вивиан беше несравнимо красива. Още като дете беше невъзможно да я извадиш от равновесие. Един ден, само петгодишна, Вивиан бе отишла при майка си, която режеше рози в градината на Еджъли, и я бе подръпнала за полата. „Не сега, Виви — рече укорително майката, без да прекъсва работата си. — Не виждаш ли, че съм заета?“ „Добре, мамо. Ще дойда по-късно.“ Стресната от странния тон в гласа на дъщеричката си, майката се обърна и установи, че Вивиан куца. В крачето й беше забита стрела, изстреляна от бракониер. В прегръдката на баща си момиченцето изчака, без да гъкне, докато селският лекар извади стрелата. Само бледото му личице издаваше, че страда. През това време истеричното хълцане на Порция едва не оглуши присъстващите.

Тъй като собственият й темперамент беше по-скоро избухлив, Каролайн винаги беше завиждала на Вивиан за спокойствието. И за блестящите златни къдрици. Ръката й неволно се вдигна и попипа собствената й пшеничноруса коса. В сравнение с косите на Вивиан изглеждаше почти безцветна. Тънките кичури упорито отказваха да се накъдрят и не й оставаше нищо друго, освен да ги четка назад и да ги вдига на кок. За нея нямаше предизвикателни къдрички, които да украсят и смекчат по-скоро ръбестото, с нищо невпечатляващо лице.

— Мисля, че друг път не съм те виждала да носиш косата си така — каза тя на Вивиан. — Изглеждаш много красива.

Вивиан вдигна ръка към водопада от блестящи къдрици.

— Вероятно ще ти прозвучи странно, но именно лорд Тревелиън ми предложи тази фризура. Каза, че ще отива на очите ми и ще подчертае класическата форма на скулите.

Каролайн смръщи чело. Наистина беше странно един джентълмен да прояви такъв интерес към прическата на дамата. Може би обожателят на сестра й беше денди като Бо Брумел, който се интересуваше повече от качеството на дантелата по яките на дамите, отколкото от мъжки занимания като политика или лов?

— Как всъщност се запозна с лорд Тревелиън? — попита тя. — В писмото си ни писа, че си го срещнала на бала на лейди Норбъри, но не влезе в подробности. А именно те са интересни.

Усмивката на Вивиан изрази копнеж.

— Танцът тъкмо беше свършил и гостите се готвеха да отидат на вечеря. — Тя смръщи крехкото си носле и добави: — Мисля, че часовникът току-що бе ударил полунощ.

Порция смушка сестра си в ребрата и Каролайн изохка тихо.

— Погледнах през рамо и открих най-необикновения мъж, когото бях виждала някога. Стоеше небрежно облегнат на рамката на вратата. Преди да осъзная какво става, той бе изместил джентълмена, който трябваше да ме придружи на вечерята, и ме водеше към залата. — Вивиан сведе плахо глава. — Нямаше кой да ни представи официално и ме е страх, че запознанството ни е… нередно.

Леля Мариета се засмя весело и вдигна ръка към устата си.

— Точно така. Нередно. Джентълменът изобщо не беше в състояние да откъсне очи от момичето. Никога не съм виждала мъж да се захласне така! Когато срещна Вивиан за първи път, лорд Тревелиън така побледня, сякаш беше видял призрак. Оттогава двете гълъбчета са неразделни. Разбира се, аз съм постоянно до тях. Вивиан има нужда от компаньонка, както изисква приличието — добави тя с превзет тон.