Кейн се приближи. Каролайн се изправи и както преди застана между него и леглото. Този път обаче мъжът не спря, а се приближи достатъчно, за да може да я докосне.

— Защо не ми позволявате да видя Вивиан, мис Кабът? За сестра си ли се страхувате или за самата себе си?

— Имам ли причини да се страхувам, милорд?

Търсещият му поглед помилва лицето й.

— Ако ме смятате за отвратителен негодник, защо не повикахте констабъл Ларкин? Сигурен съм, че с радост ще дотича, за да ви спаси от лапите ми. — Почти неохотно, сякаш не беше в състояние да се противопостави на желанието си, той вдигна ръка и съвсем леко плъзна пръсти по бузата й.

Отначало Каролайн си помисли, че измъченият звук е излязъл от нейните устни. Ала в следващия миг разбра, че е дошъл от Вивиан. Веднага остави Кейн и се наведе над спящата.

Вивиан шепнеше неспокойно насън, размахваше ръце и крака, бузите й вече не бяха бледи, а зачервени и на петна.

Каролайн сложи ръка на челото й и се обърна безпомощно към Кейн:

— Тя гори в треска!

— Трябва да я охладим. — Кейн я избута настрана и без много церемонии вдигна тежките завивки. Взе на ръце отпуснатата фигурка и я отнесе до прозореца.

Каролайн отвори уста да протестира, но веднага я затвори. Беше разбрала, че той иска само да изложи горящото тяло на хладния нощен въздух. Кейн се опря с хълбок в перваза на прозореца. Силните му ръце държаха Вивиан с толкова нежност, че нещо я прободе в сърцето и трябваше да извърне глава.

Видя Ларкин да стои на прага, видя и погледа му, устремен към мъжа на прозореца. Лекият укор в очите му, когато се обърна към нея, вероятно беше плод на собствената й нечиста съвест.

— Пристигна пратеник — уведоми я кратко той. — Лекарят е тръгнал насам.



Събрани в салона пред спалнята на Вивиан, всички чакаха лекарят да приключи прегледа. Мътната светлина на утринния здрач вече осветяваше хоризонта, небето пред прозорците просветляваше. Порция се бе свила на кълбо в ъгъла на тапицирания с коприна диван и лицето й беше необичайно замислено. Ларкин неспокойно ходеше напред-назад. Дългите крака го носеха неуморно от камината до затворената врата на спалнята и обратно. Каролайн седеше сковано в един стол с висока облегалка, скръстила ръце в скута. Кейн се бе облегнал на стената до прозореца и изглеждаше потънал в мислите си.

Всички освен Кейн подскочиха, когато вратата най-сетне се отвори и лекарят излезе, следван от младата прислужница, наречена от Кейн Мати.

Макар че въпросителният поглед на лекаря се отправи първо към виконта, Каролайн излезе напред. Ларкин застана непосредствено зад нея.

— Аз съм Каролайн Кабът, сър — голямата сестра на Вивиан.

Доктор Кидуел имаше и фигурата, и поведението на дребна, сърдита жаба. Огледа я мрачно над рамката на очилата си, паднали почти до върха на кръглия нос.

— Сестра ви излагала ли се е скоро на природните стихии? Била ли е дълго време в контакт с влага?

Каролайн въздъхна изтощено и се опита да размисли.

— Преди три дни, когато пристигнахме в замъка, валеше. Предполагам, че Вивиан…

— Аха — прекъсна я тържествуващо лекарят. — Точно както си мислех! Значи намерихме виновника.

Каролайн събра цялата сила на волята си, за да не погледне към Кейн.

Доктор Кидуел щракна с пръсти. Прислужницата излезе плахо напред, той изтръгна нещо от ръцете й и го вдигна високо. Каролайн примигна смаяно. Една от кожените полу ботушки на сестра й. Лекарят промуши пръст между върха на ботуша и подметката и показа голяма дупка.

Порция и Каролайн простенаха. Когато леля Мариета покани Каролайн в Лондон, всички хубави рокли и новите обувки от козя кожа, предвидени за дебюта на Каролайн, заминаха с нея. Ала оскъдната издръжка не им позволи да й купят нови ботушки.

— Втората, която остана под леглото, също е с дупка — обяви лекарят. — Намерихме там и чифт смачкани чорапи, все още влажни.

Каролайн си припомни как бяха прецапали през калта, за да влязат в пощенската станция, и стъписано поклати глава.

— Типично за Вивиан. Пътувала е няколко часа в каретата, без да се оплаче, че обувките и чорапите й са мокри.

Ларкин сложи ръка на рамото й и я притисна утешително.

— Вечерта, когато пристигнах, мис Вивиан изглеждаше в добро състояние. Беше малко бледа, но иначе нямаше признаци на неразположение.

Леко изпъкналите очи на лекаря светнаха дружелюбно.

— Понякога тези болести дебнат няколко дни в дробовете, изчерпват силите и апетита, а после се показват с цялата си сила.

Каролайн пое дълбоко въздух и зададе най-трудния въпрос.

— Вивиан ще оздравее ли?

— Разбира се. Тя е млада и силна. Уверен съм, че много скоро ще е отново на крака. Ще й слагате синапени лапи. Ще ви оставя съставките и ще дам указания как да се приготвят.

Каролайн кимна. Облекчението беше толкова силно, че коленете й омекнаха. Ларкин сложи ръка на кръста й и я подкрепи.

Порция се изправи и попита с надежда:

— А какво ще кажете за бала, сър? След по-малко от седмица предстои бал с маски. Ще дойдат гости от Лондон. Сестра ми ще бъде ли достатъчно здрава, за да вземе участие?

— Мисля, че да — засмя се лекарят. — Слагайте синапените лапи два пъти дневно и я обличайте добре, ако пожелае да излезе навън. — Размаха палец пред лицето на Каролайн и добави заплашително: — И се погрижете момичето да получи нови ботушки!

— Разбира се — кимна Каролайн. Щеше да купи нови ботушки на сестрите си, дори ако трябва да стои на колене пред братовчеда Сесил.

— О, моля ви, сър, може ли да я видим, ако е будна? — попита Порция.

Лекарят я изгледа строго.

— Ако обещаете, че няма да се кискате и да се друсате на леглото, млада госпожице.

— О, разбира се, че няма, сър! Ще бъда тиха като мишленце — обеща Порция и едва не го блъсна, когато се втурна към вратата.

Ларкин също направи крачка към спалнята, но веднага спря и погледна въпросително Каролайн. Тя кимна и му даде благословията си. Когато констабълът последва Порция при сестра й, Мати изведе лекаря навън и Каролайн и Ейдриън останаха сами в салона.

Каролайн вдигна поглед и видя, че той я наблюдаваше. Синьозелените му очи бяха по-неразгадаеми от всеки друг път. Тя прехапа устни и решително потисна чувството, което много приличаше на угризения на съвестта. Беше показала, че е склонна веднага да помисли най-лошото за него. Но какво можеше да направи, когато той упорито отказваше да се защитава срещу абсурдните обвинения? Как смееше да я осъжда, че е предала доверието му, след като изобщо не я беше удостоил с доверие?

Решена да се извини, макар и с малко думи, Каролайн се покашля и заговори:

— По всичко изглежда, че бях несправедлива с вас, милорд. Мисля, че ви дължа…

— Лъжете се, мис Кабът. Нищо не ми дължите.

С тези думи Ейдриън се завъртя на токовете си и напусна салона. Точно когато първите лъчи на утринното слънце се показаха над хоризонта.

14

Слънчевата светлина струеше над каменния зид, който обграждаше старата градина, и превръщаше прашинките във въздуха в блещукаща златна паяжина. Под зелените клони на голямата липа подскачаха червеношийки, цвърчаха и усърдно събираха сухи клонки и топчета мъх за гнездото си. Мек пролетен бриз повяваше от изток и носеше тежкия, сладък аромат на разцъфнал орлов нокът.

Каролайн крачеше бавно по настланата с плочи алея, която се виеше през моравата, и копнееше да обърне лицето си към слънцето. Ала погледът й като с магия оставаше привлечен към прозореца на кулата, който беше обърнат към градината. Разделяше ги само едно стъкло, но обляната от слънце градина със сочна зелена растителност и пърхащи пеперуди сякаш принадлежеше към друг свят, много далеч от мрачните сенки на замъка. Някъде зад заплашително стърчащите каменни стени спеше господарят на замъка и само той познаваше сънищата и тайните си.

След срещата до леглото на Вивиан Кейн не бе дал с нищо да се забележи дали й е простил. Просто беше разсякъл невидимата нишка, която ги свързваше, и толкоз. Ако все още усещаше неустоимо привличане, когато тя влизаше в стаята, съумяваше да го скрие зад маска на равнодушна учтивост. Вече не водеха остроумни разговори, в очите му не святкаше дяволитост, когато я поглеждаше. Поведението му беше безукорно, сякаш вече й беше станал зет. Каролайн беше готова да повярва, че никога не е имало среднощна среща във Воксхол, камо ли пък разтърсваща целувка.

Макар че всяка вечер, преди да си легне, зарезваше вратата, Каролайн предполагаше, че вече изобщо не е необходимо да го прави. Спеше дълбоко и се пробуждаше с чувството, че нещо й е отнето — че е починал някой близък на сърцето й човек.

— Моля, сър, бихте ли позвънили за още чай?

Когато до ухото й достигна гласът на Вивиан, Каролайн спря в сянката на една липа и сложи ръка върху гладката кора.

Сестра й почиваше на кушетка в подножието на хълма, стройните й крака бяха завити с топло одеяло. Констабъл Ларкин вече беше станал и бързаше към къщата. Ако се съдеше по оставената на пейката книга, досега беше чел на сестра й на глас. Въпреки настроението си, Каролайн се усмихна, като си представи, че книгата е или „Бесилките на Тайбърн — илюстрирана история“, или „Бесилката в Халифакс: танцът на посветените на смъртта“.

След заболяването си Вивиан вече не се задоволяваше да страда безмълвно. Явно й харесваше да командва констабъла и да му възлага всевъзможни дребни задачи. Ала го правеше само когато виконтът не беше наблизо. Непрекъснато се чуваше „Моля, донесете ми шал“ или „Бъдете така добър и позвънете да ми донесат друга гореща тухла, но да я увият хубаво в кърпи“. Бедният Ларкин не си позволяваше да отслаби бдителността си нито за миг.

— Ето те и теб, Каролайн! — извика зарадвано Вивиан, като забеляза сестра си. — Няма ли да дойдеш да ми правиш компания, докато мистър Ларкин донесе пресен чай? — Тя й махна с величествената грация на млада кралица и Каролайн нямаше друг избор, освен да се подчини.

— Виждам, че си напълно възстановена. Цяло чудо е колко бързо се оправи — отбеляза Каролайн и се настани на мястото на Ларкин.

Вивиан се намести удобно на меките възглавници и неуспешно се опита да се изкашля.

— Да, чувствам се доста добре, но не бива да стоя на течение.

Огряна от следобедното слънце, със златни искри в косата и зачервени от лекия бриз бузи, тя буквално сияеше от здраве. Ако беше Порция, Каролайн непременно щеше да я обвини, че се преструва.

— Балът на лорд Тревелиън е утре вечер — напомни й Каролайн. — Сигурна ли си, че се чувстваш достатъчно добре, за да участваш?

Вивиан сведе поглед, за да скрие израза на очите си, и се заигра с верижката на шията си. Камеята беше на сигурно място в деколтето й.

— Абсолютно сигурна. Не бих понесла да разочаровам виконта, след като беше толкова любезен към нас.

В този момент се появи Порция. Тичаше по алеята от къщата, превита под тежестта на кутия, голяма почти колкото нея.

— Няма да повярваш какво донесе едно от момичетата в салона ни, Вивиан! Не можех да чакам, докато се върнеш. Знаех, че ще искаш да го видиш веднага.

Обзета от любопитство, Каролайн стана и даде възможност на Порция да остави товара си на пейката.

— Най-красивата рокля, която съм виждала! — заяви задъхано Порция и с величествен жест вдигна капака.

Каролайн и Вивиан въздъхнаха страхопочтително, когато от кутията се показа тюл в най-нежния розов цвят. Прозрачната материя беше драпирана върху долна рокля от блещукаща бяла коприна.

Порция извади копринената рокля от кутията и я сложи под брадичката си, като много внимаваше да не влачи полата по тревата. Дълбоко изрязаната рокля завършваше с разкошен рюш.

— Не е ли прекрасна?

— Права си — кимна възхитено Каролайн. Не устоя и плъзна пръсти по редицата перлички, които красяха копринения розов ешарп.

— Само принцеса има право да носи такава рокля — пошепна Вивиан с отнесена усмивка.

Порция притисна роклята до гърдите си, сякаш не й се щеше да я пусне, и извади от кутията картичка от най-фина хартия. Поднесе я на Вивиан с думите:

— Вярно е, че отворих кутията, но не си позволих да прочета какво пише в картичката.

— Много се радвам да чуя, че не си изгубила всичките си скрупули — отбеляза сухо Каролайн и Порция се изплези обидено.

Вивиан прочете картичката.

— Роклята е подарък от виконта — обясни тихо тя и усмивката й угасна. — Иска да я нося утре вечер на бала.

Каролайн отдръпна ръката си, сякаш роклята се бе запалила, и сама се учуди на безмерния гняв, който я обзе.

— Как смее? Какво си въобразява този човек? Не знае ли, че така престъпва всички правила на приличието? Достатъчно лошо е, че ти е подарил нещо толкова лично като верижката, но това вече е прекалено. Ако беше ветрило или чифт ръкавици, може би щях да извиня нахалството му, но това… — Тя посочи с пръст балната рокля, неспособна да намери подходящите думи, за да изрази чувствата си.