Тереза Медейрос - След полунощ

Каролайн облещи огромните си очи и му напомни за малка, стъписана сова.

— Ти не си вампир — повтори тя бавно.

— Правилно.

— Ти си ловец на вампири.

Ейдриън кимна.

— Човек, който гони вампири.

Ейдриън кимна повторно.

— И ги убива.

— Не съвсем. Нали знаеш, че те са живи мъртъвци — обясни той меко. — Аз ги разрушавам и изпращам празните обвивки на телата им в ада, за да не причиняват повече вреди.

Каролайн се изплъзна предпазливо от ръцете му и заотстъпва назад по тясното мостче. При това кимаше, сякаш казаното от него имаше някакъв смисъл.

— Значи затова спиш през деня. Защото нощем ловиш вампири.

— Права си. Те не обичат слънцето.

Ейдриън буквално виждаше как умът й работи трескаво.

— Предполагам, че не споделяш и някои от другите им особености. Да кажем… безсмъртие?

Ейдриън вдигна вежди.

— Имаш предвид картинната галерия?

Тя кимна.

Мъжът скръсти ръце под гърдите си. Трудно му беше да си спомни кога за последен път ги е усещал толкова празни.

— Фамилната прилика е ясно изразена. Не те излъгах. Някога пра-пра-вуйчо ми направил дете на камериерката на жена си, но упорито отричал, че той е бащата. До деня, когато малкото момченце се появило на бял свят с издайническата бенка над лявото око.

— И какво станало тогава? — попита тя, като забави ход, но не спря да отстъпва.

— Пра-пра-леля ми стреляла по него. За щастие на наследниците му се прицелила лошо и го улучила в глезена. После създал още петнадесет деца, седем от тях с леля ми. Още два пъти била принудена да стреля по него, докато накрая умрял в леглото си на достойната възраст от деветдесет и две години.

Каролайн наклони глава.

— Какво ще кажеш за огледалата? Ако си ловец на вампири, а не вампир, защо в замъка няма нито едно огледало? Би трябвало да можеш да се гледаш в огледалото.

Ейдриън изду бузи и сложи ръка под брадичката си. Това беше въпросът, от който най-много се страхуваше.

— Щом непременно искате да знаете, ще ви кажа. Ейдриън заповяда да махнат огледалата заради мен — изрече провлечено Джулиън и излезе от сянката зад нея.

Ейдриън изруга полугласно. Каролайн изписка тихо, сложи ръка на сърцето си и се обърна към натрапника.

— Защото ви е неприятно да виждате образа си в огледалото?

— Не — отговори Джулиън и направи крачка към нея. — Защото вече нямам такъв.

Каролайн пое дълбоко въздух и попита:

— Права ли съм в предположението си, че нямате и душа?

Джулиън се потупа по джоба на плътно прилепналия към тялото му жакет и съжалително поклати глава.

— Боя се, че в момента нямам нищо такова.

Каролайн се обърна бавно към Ейдриън и топлината в очите й замръзна.

— Колко време ви трябваше, за да измислите тази жестока малка шега? Вие и брат ви! Сигурно сте си казали, че ще се забавлявате великолепно с глупавото селско момиче. Вероятно сте изковали плана си на бутилка портвайн и няколко ароматни пури? — Тя вирна брадичка, ала не успя да предотврати треперенето й. — Изглежда, че все пак съм се излъгала във вас, милорд. Вие сте точно толкова безсърдечен, колкото искахте да ме накарате да повярвам.

Ейдриън вдигна безпомощно ръка.

— Моля те, Каролайн, трябва да ме изслушаш…

— О, не — прекъсна го тя и поклати глава. — Мисля, че чух достатъчно за една нощ. Ако сте се забавлявали достатъчно за моя сметка, господа, позволете ми да се оттегля в стаята си.

Каролайн изпъна крехките си рамене, загърна се в тежката наметка на Ейдриън и се запъти към края на мостчето, блокирано от Джулиън.

Ейдриън разбра много късно какво е намислил брат му.

Когато Каролайн се приближи, Джулиън изръмжа заплашително. При това облещи белите си зъби и зениците на очите му се разшириха, докато бялото изчезна почти напълно.

Каролайн изписка ужасено и отстъпи назад. Джулиън я следваше крачка по крачка и смъртоносните му кучешки зъби бляскаха в мрака. Не престана, докато тя не се озова в прегръдката на Ейдриън.

Ейдриън притисна треперещата млада жена до гърдите си и мрачно изгледа брат си над главата й.

— Проклятие, Джулиън! Не беше особено учтиво от твоя страна.

Младият мъж вдигна рамене и ангелското му лице отново доби съкрушеното изражение, с чиято помощ винаги успяваше да се отърве леко от извършената беля.

— Може би не беше учтиво, но имаше необходимия ефект.

Ейдриън трябваше да признае, че се радва отново да държи Каролайн в обятията си. Хвърли още един смъртоносен поглед към Джулиън и помилва меката й коса.

— Няма нищо, няма нищо, мила. Няма да позволя лошото момче да ти стори зло.

Докато Каролайн все още го зяпаше с отворена уста, Джулиън се усмихна, както добродушен чичо се усмихва на малкото момиче, след като го е уверил, че чудовището под леглото е победено или прогонено.

— Нямате причини да се страхувате от мен, мис Кабът. Макар да ви смятам за апетитна хапка, аз не съм като брат си, който не е в състояние да сдържа низките си инстинкти.

Каролайн осъзна, че младежът намеква за безсрамната прегръдка, в която се намираше. Че е забелязал разрошената й коса и подутите от целувките устни. Въпреки това не се отдръпна.

— Знам какво си мислиш, но не си прав — отговори мрачно Ейдриън.

— Престани, за бога! — изфуча Джулиън. — Можеш да я лъжеш, щом искаш, можеш да лъжеш и себе си. Но мен не можеш да излъжеш. Тя е точно това, което искаш.

— Направете го още веднъж — помоли неочаквано Каролайн. — Онова с очите. И със… — Ейдриън усети как отново я побиха тръпки и утешително помилва гърба й. — Със зъбите.

— Обикновено не изпълнявам бисове, но за вас… — Джулиън погледна към брат си, искайки съгласието му. Макар да знаеше, че по-късно ще съжалява, Ейдриън въздъхна и кимна.

Този път преобразяването на Джулиън беше истинско. Никой не би го приписал на добре заучен трик или на въздействието на лунната светлина. Когато мракът обхвана очите му и го превърна в нещо нечовешко, дори Ейдриън се разтрепери. Ала в следващия миг мракът изчезна също така бързо, както се бе появил, и пред тях застана отново малкият му брат.

— О, небеса! Истина е нали? Той наистина е вампир — пошепна с пресекващ глас Каролайн. Макар да бе уверила Ейдриън, че не е от жените, които припадат, тя явно беше близо до загуба на съзнание.

— Боя се, че да — отговори глухо той и я държа, докато престана да се олюлява.

Каролайн не беше в състояние да откъсне поглед от Джулиън.

— А можете ли… — Лишена от способността да говори свързано, тя направи няколко движения, сякаш че лети. — Можете ли да се превърнете в прилеп и да отлетите към кулата?

Джулиън я погледна обидено.

— Велики боже, мадам, нима вярвате в глупостите на Порция? Наистина трябва да внимавате повече какво чете малката ви сестра. Ако си е напълнила главата с глупостите на доктор Полидори, скоро ще вижда вампири зад всяка завеса и зад всяко стайно растение. Може наистина да спя в ковчег, но ви уверявам, че…

— Наистина ли спите в ковчег? — попита Каролайн.

Любопитството започна да взема връх над ужаса.

Ейдриън извъртя очи.

— Трябва да знаеш, че брат ми винаги е имал предпочитание към драматичните изпълнения. Още преди да стане вампир.

— Не разбирам — прошепна Каролайн и се обърна да го погледне. — Ако Джулиън е вампир, защо оставяш всички да вярват, че си ти?

— Така е по-просто — обясни той. — Подозират мен, но не могат да докажат нищо.

Джулиън разпери ръце и вдигна рамене.

— Докато избягвам слънцето, обличам се изцяло в черно и при всеки удобен случай рецитирам в обществото ужасни стихове за кръв и смърт, кой ме взима на сериозно?

Подозрителният й поглед се върна към него.

— А какво ще кажете за тайнствените изчезвания в Чаринг Крос? Вие ли сте отговорен за тях?

— Не — отговори Ейдриън. — Аз. — Когато Каролайн го погледна смаяно, добави: — Те бяха вампири, скъпа. Всеки един.

— И ти си ги… разрушил — изрече шепнешком тя, повтаряйки думите му от преди малко. — И си изпратил празните обвивки на телата им в ада.

— Ей! — извика Джулиън. — Не е редно да говорите така безогледно за съдбата на хората без душа.

— Джулиън не е като другите — увери я Ейдриън. — Никога не е пил човешка кръв.

— Само защото през изминалите пет години скъпият ми голям брат похарчи цялото си богатство в месарниците.

Макар да се стараеше, Каролайн се успя да скрие отвращението си. Джулиън въздъхна театрално.

— Вие, жените, се възхищавате на романтичното у вампирите, но изобщо не мислите за дребни подробности като мирис на кръв от устата, нали?

— Пет години — повтори Каролайн, все още малко замаяна. — Станало е по времето, когато майка ви е заминала на континента, а Джулиън е дошъл при теб в Оксфорд.

Ейдриън кимна.

— Нали ти казах, че се захвана с банда диви младежи. За нещастие водачът им беше човек, който искаше да ми стори зло.

— Дювалие — пошепна Каролайн, преди той да каже името.

Мъжете си размениха учудени погледи, после едновременно изръмжаха:

— Ларкин!

— Мислех, че Дювалие ти е бил приятел — продължи Каролайн.

— И аз мислех същото — отвърна Ейдриън и лицето му помрачня, когато старите спомени и чувството за вина оживяха. — Едва когато беше твърде късно, разбрах, че винаги ме е ревнувал тайно.

— Само защото ти беше по-силен, по-умен и по-богат, защото изглеждаше по-добре и умееше да се боксираш, защото момчетата те уважаваха, а дамите те обожаваха. — Джулиън го изгледа мрачно. — Като погледна назад, трябва да призная, че беше непоносимо съвършен.

Ейдриън го изгледа остро, за да го накара да замълчи.

— Виктор криеше умело лошите си чувства към мен, докато не стана така, че му отнех любимата. Не съм го направил нарочно, уверявам те.

— Вероятно става дума за Елоиза Маркъм? — попита Каролайн и внимателно, но категорично се освободи от ръцете му.

Макар да съзнаваше, че не е почтено, Ейдриън изпита гняв.

— Има ли нещо, което добрият констабъл не ти е разказал, докато си шушукахте така интимно онзи ден?

Каролайн отстъпи няколко крачки назад и отговори спокойно на предизвикателния му поглед.

— Не успя да ми каже какво се е случило с Елоиза Маркъм.

Ейдриън й обърна гръб и опря ръце на стария каменен парапет, който отделяше тясното мостче от нощта. Хладният бриз, смесен с аромат на нощен жасмин, разроши косата му.

— След като Елоиза му разби сърцето, Виктор се промени. Започна да прекалява с пиенето и посещаваше най-гадните кръчми и бордеи в Уайтчепъл. Ларкин и аз нямахме представа, че там е ад в истинския смисъл на думата.

— Гнездо на вампири — поясни тихо Джулиън.

— След като аз получих най-ценното, което той искаше, Виктор реши да постигне нещо, за което беше убеден, че никога не мога да го имам: безсмъртие. Стана един от тях. Доброволно се отказа от душата си, предостави я на онези чудовища, за да се сдобие със силата да ме унищожи. Да разруши всичко, което обичам. — Ейдриън се обърна и впи поглед в Каролайн. Нямаше намерение да се оневини за случилото си. По-добре да й каже цялата истина. — Когато се скарах на Джулиън, че е крайно време да престане да ходи подире ми като кученце, Виктор съзря удобния случай. Взе брат ми под крилото си и започна да се отнася с него като с равен. Водеше го даже в игралните салони. Когато Джулиън дойде при мен и се опита да ми каже, че в Лондон има вампири и че Виктор вероятно е един от тях, аз го потупах по рамото и го обвиних, че има развихрена фантазия.

Каролайн потръпна едва забележимо и той разбра, че бе улучил една от болезнените й точки.

— На следващия ден Елоиза и Джулиън изчезнаха. Не знаех към кого да се обърна, затова отидох в клуба. В наивността си вярвах, че Виктор ще ми помогне да ги намеря. Клубът беше пуст. Дювалие и съучастниците му бяха избягали. А Елоиза… — Ейдриън затвори очи. Никога нямаше да забрави стройната, бледа шия с две дупчици, от които течеше кръв, красивите сини очи, застинали завинаги в празен поглед. — Никога не бих помислил, че Виктор е в състояние да разруши нещо, което толкова е обичал. — Той отвори очи и отговори на стъписания поглед на Каролайн. — Пристигнах твърде късно, за да спася Елоиза, но намерих Джулиън свит на кълбо в един ъгъл. Пъшкаше и се държеше за шията. Когато посегнах към него, изръмжа насреща ми като див звяр. Виктор убил хладнокръвно Елоиза, но решил, че още по-добро наказание за мен е да превърне брат ми в нещо, от което се отвращавам.

— Какво говориш? — попита Каролайн и Ейдриън разбра, че в момента тя се чувства точно така, както той се беше чувствал тогава.