Джулиън погледна към далечния хоризонт. Луната потопи безупречния му профил в мека светлина.

— В момента, когато сърцето ми спря да бие, той ме ухапа отново и изтръгна душата ми от тялото. Често съм си казвал, че Елоиза имаше повече късмет от мен. Тя умря, но душата й остана свободна.

— Защо полицията не откри тялото й?

Ейдриън очевидно се почувства неловко.

— В онзи момент не можех да зная дали Елоиза е наистина мъртва или ще се… ще се превърне в нещо друго. Затова, след като настаних Джулиън в каретата, се върнах и подпалих завесите. — В очите му заблестяха сълзи, ноздрите му отново усетиха миризма на дим. — Стоях на улицата и гледах как проклетата сграда изгоря до основи. Твърде късно осъзнах, че по този начин съм изгорил всички доказателства за невинността си. И за вината на Дювалие.

Каролайн безпомощно поклати глава.

— Защо не се довери на Ларкин? Нали е бил най-добрият ти приятел. Нима нямаше да ти помогне?

— Не можех да рискувам. Умирах от страх, че като узнаят какво се е случило с Джулиън, ще ми го отнемат… или ще го убият.

Той приседна на парапета и скръсти ръце под гърдите. Джулиън го гледаше с безкрайна обич.

— Ако не беше ти, през онези дни със сигурност щях да посегна на живота си. — Обърна се към Каролайн и заразказва: — Ейдриън трябваше да ме връзва и да ме държи затворен, поне през първия месец. Борех се с него. Удрях го, опитвах се да го ухапя. Ако се бях освободил от въжетата, сигурно щях да му разкъсам гърлото. Но той се прояви като дяволски упорит глупак и не се отказа от мен. Носеше ми храна, за да мога да оцелея, и стоеше по цял ден в таванската ми стая. Крещеше ми, докато останеше без глас… Непрекъснато ми напомняше кой съм, какъв съм бил, докато си възвърнах част от човешкия облик и се вкопчих в него. Оттогава всеки ден ми напомня за това.

Ейдриън погледна право в сивите очи на Каролайн, които плуваха в сълзи.

— Не ме гледай така — помоли той. — Може да не съм негодникът, за какъвто ме смяташе, но не съм герой.

— Как можеш да говориш така, след като си пожертвал толкова много, за да спасиш брат си?

— Не съм го спасил — възрази мрачно виконтът. — Още не.

— През последните пет години Ейдриън не само гонеше вампири — обясни Джулиън. — Постара се да научи всичко за тях. Така откри, че има начин да си възвърна душата.

— Как е възможно? — попита невярващо Каролайн.

Очите на Джулиън засвяткаха възбудено.

— Ако разруша вампира, който ме е създал, и си върна откраднатото, ще мога отново да живея нормално. Затова трябва да намерим Дювалие и да го затворим на сигурно място. Тогава ще го пресуша.

— Ще го пресушите? — повтори Каролайн и преглътна мъчително. — Наистина ли е това, което си представям?

Джулиън кимна.

— Боя се, че ще трябва да се откажа от изискания си вкус по отношение на храната — но само за един ден.

— Какво ще стане, ако някой преди вас го унищожи? Сигурно душата ви ще бъде загубена завинаги.

Ейдриън размени поглед с брат си и отговори предпазливо:

— Не непременно. Но това ще усложни задачата ни, защото душата на Джулиън и всички други души, които Дювалие е откраднал през последните пет години, ще отидат при вампира, който е създал Дювалие. И той ще стане много могъщ. Имаме няколко заподозрени, но все още не можем да кажем със сигурност кой е създателят на Дювалие.

Каролайн леко поклати глава. Беше й много трудно да преработи всичко, което бе чула тази вечер.

— Значи вампирите не са просто същества, които пият кръв, за да оцелеят. Те нямат собствени души, но съхраняват душите на онези, които са направили като тях.

— Много точно определение — кимна Ейдриън. — Те се хранят от тях и всяка нова душа ги прави по-силни.

Каролайн разтри изтръпналите си пръсти. Изведнъж й стана студено.

— Значи през изминалите години Дювалие е станал по-силен…

— По-силен, но не непобедим — уточни Ейдриън. — През последните пет години го следвахме по целия свят, но досега беше винаги една крачка пред нас.

— А сега положението се е променило, така? — попита тихо Каролайн.

Ейдриън посегна към нея. Вече не беше в състояние да устои на желанието да я докосне. Особено като знаеше, че може да е за последен път. Обхвана лицето й с две ръце и палците му нежно се плъзнаха по копринено-гладката кожа на бузите.

— Да, защото най-после намерихме нещо, на което той не може да устои.

Джулиън вдигна единия си крак на парапета и започна да чисти с кърпичката си невидимо петно от ботуша. Видът му показваше, че много иска да се превърне в прилеп и да отлети надалеч.

Каролайн объркано поклати глава.

— Но как бихте могли да примамите това чудовище…?

Ейдриън безпомощно проследи как в очите й блесна разбиране… и гняв.

— О, божичко — пошепна задавено тя и цялата кръв се отдръпна от лицето й. — Имаш предвид Вивиан, нали? Леля Мариета ми каза, че при първата ви среща си пребледнял като мъртвец. Сякаш си видял призрак. А Ларкин се опита да ме предупреди, че сестра ми смайващо прилича на Елоиза, но аз не исках да го чуя. Само поради тази причина си я помолил да промени прическата си. Камеята… балната рокля… всичко това е било на Елоиза, нали? За бога! Обзалагам се, че тя е носила дори бели рози в косата си и е свирила на арфа, нали?

— Като ангел — призна колебливо Ейдриън.

Ужасена, Каролайн се откъсна от него. Когато той отново посегна към нея, на лицето й се изписа отвращение.

— Велики боже! — извика гневно тя и направи още една крачка назад. — Искаш да използваш сестра ми като примамка. Никога не си бил влюбен в нея.

— Не съм влюбен в нея, но много я ценя. Тя е чудесно момиче.

— Чудесно момиче, защото е в състояние да подмами чудовището да излезе от скривалището си? Чудесно момиче, което ще бъде отведено като жертвено агне пред олтара? — Гласът на Каролайн подрезгавя и се пречупи. — Ти й даде роклята на една мъртва! Нима искаш да я погребем с нея?

Ейдриън поклати глава и положи отчаяни усилия да прогони болката от очите й.

— Каролайн, кълна се в живота си, че няма да допусна да й се случи нещо лошо. Никога не бих се доближил до нея, ако не бях убеден, че съм достатъчно силен, за да я закрилям.

— Да, разбира се. Колкото си успял да опазиш Елоиза.

Ейдриън затвори за миг очи.

— Сега съм много по-силен, отколкото преди пет години. Всеки ден тренирам уменията си и ставам все по-добър. Имам предвид както физиката, така и ума си. Мисля, че и тогава щях да я спася, ако по-рано бях осъзнал, че е изложена на смъртна опасност.

— Но не можа да я спасиш.

Ейдриън не можа да го отрече. Каролайн се обърна като вихрушка и се запъти през мостчето, стиснала ръце в юмруци. Този път Джулиън не направи опит да я спре.

— Къде отиваш? — извика подире й Ейдриън.

— Ще разкажа на Вивиан за грозния ти план.

— А ще й разкажеш ли и за нас?

Каролайн спря изведнъж. Ако не беше вятърът, който развяваше диплите на наметката й и заравяше невидими пръсти в сребърнорусата коса, Ейдриън щеше да каже, че се е вкаменила.

Каролайн се обърна бавно. В погледа й светеше презрение, но не то го улучи най-силно. В очите й имаше копнеж. Съжаление. Гласът й беше съвсем тих, но ясен като кристал.

— Тъкмо когато започнах да вярвам, че не си чудовище, ти се постара да ме убедиш в противното.

Макар че гореше от желание да се втурне към нея, да я грабне в прегръдките си и да я умолява да го разбере, Ейдриън остана неподвижен и само проследи с поглед как Каролайн изчезна по витата стълба в кулата и отнесе със себе си, каквото беше останало от сърцето му.



Каролайн влезе безшумно в салона между спалните на сестрите си. След като беше плакала с часове, сълзите й най-сетне бяха пресъхнали и подутото й лице се усещаше празно и сухо като сърцето й.

Очакваше да намери сестрите си по стаите им, но и двете бяха заспали в салона. Порция се бе свила на кълбо в едно меко кресло, нощното боне се беше смъкнало над очите й. Вивиан лежеше на дивана пред камината, пъхнала ръце под бузата си, завита с избеляло одеяло. Догарящият огън огряваше зачервеното й от съня лице. Като видя двете полупразни чаши и чинията с бисквити на камината, Каролайн разбра, че Порция беше сдържала обещанието си да не се отделя от Вивиан цялата вечер.

Откритието, че Джулиън е вампир, а Ейдриън — ловец на вампири, все още я занимаваше. Но колкото и шокиращо да беше, то беше нищо в сравнение с най-изненадващото разкритие: Ейдриън не желаеше Вивиан, а нея.

Години наред беше изпълнявала ролята на принца в пиеските, които измисляха за родителите си, само защото беше най-голямата и по-висока от сестрите си. Сега най-сетне беше намерила мъжа, който искаше да я види в ролята на своя принцеса — само за да осъзнае с горчивина, че за тях няма да има щастлив край.

Ейдриън беше също толкова коравосърдечен и безогледен като Дювалие. Вампирът крадеше души, докато Ейдриън се промуши зад защитните и бариери и открадна сърцето й. Трябваше да затвори очи, защото копнежът заплашваше да я надвие. До края на живота си нямаше да забрави кратките мигове в обятията му, в леглото му — защото никога нямаше да има други.

Тя обиколи тихо просторното помещение. Меките й домашни обувки почти не вдигаха шум по обюсонския килим. Кутията с роклята беше оставена отворена на най-хубавия диван, сякаш беше почетна гостенка. Сигурно й се бяха възхищавали, преди да заспят. Само преди няколко часа Каролайн беше поразена от красотата й като сестрите си, но сега мисълта, че тюлът и коприната ще се докоснат до кожата на Вивиан, будеше отвращение. Ако роклята беше саван, но кутията беше ковчег, който чакаше да бъде закован — и всичките й мечти да останат затворени вътре.

Въпреки това розовото великолепие я привличаше неустоимо. Колебливо протегна ръка и пипна блещукащия тюл. Много искаше да узнае каква е била младата жена, която я е носила. Как се е чувствала, когато Ейдриън е влизал при нея? Дали сърцето й е биело по-силно? Дали е копнеела за него, когато я е дарявал с една от редките си усмивки? Вярвала ли е, че той ще дойде и ще я спаси — до момента, когато е загинала в ръцете на мъжа, на когото е вярвала, но не го е обичала…

Каролайн отдръпна ръка от роклята и отново се обърна към сестрите си. Сякаш беше вчера, когато бяха още малки момичета с издраскани колене и разплетени плитки. Сега и двете бяха млади жени. Спяха с усмивка на устните и сънуваха красиви рокли, балове с маски и прекрасни принцове, които щяха да ги избавят от всички несгоди.

Каролайн протегна ръка, за да хване Вивиан за рамото и да я събуди от сладкия сън. Трябваше да я отведе оттук, преди сънят да се превърне в кошмар. Но нещо я задържа.

Отново видя Ейдриън да стои на мостчето с развяна от вятъра коса. Макар че не беше мъж, който се моли, тя бе видяла в очите му пламенна молба. Представи си как дни наред е преследвал Дювалие и други чудовища като него, представи си огромната жертва, която беше направил, за да опази тайната на брат си. Докато други мъже на неговата възраст и с неговото обществено положение танцуваха до зори, пилееха състоянието си на игралната маса и прелъстяваха омъжени жени, той бе живял пет години в мрак, далече от себеподобните си — също като зверовете, които гонеше.

Какво би направила тя на негово място? Помилва нежно косата на Вивиан, погледна към Порция и въздъхна. Колко далеч беше готова да стигне, за да спаси живота на сестрите си? Да спаси душите им?

Беше повярвала, че сълзите й са пресъхнали, но се оказа, че не е така. Те отново запариха в очите й, когато й стана ясно какво трябваше да направи.

И щеше да го направи. Без колебание.

17

— Какво значи това, че не мога да ида на бала? Наистина ли ми забраняваш? Как може да си толкова подла?

Каролайн погледна отвисоко малката си сестра и се въоръжи срещу болката и обидата в очите й. Чувстваше се отвратително, но трябваше да й нанесе този удар. Двете се намираха в спалнята на Порция, заобиколени от колосани фусти, пъстри панделки и дантели. Само по долна риза и пантофки, тъмната коса навита на книжки, Порция приличаше на дванайсетгодишно момиченце. Отворената кутия оризова пудра на тоалетката сякаш беше пълна с прашец от фея, който щеше да превърне тромавото младо момиче в красива млада жена, готова за първия си бал.

— Не съм подла — отговори търпеливо Каролайн. — Просто съм разумна. Още не си представена в двора, което означава, че не си въведена официално в обществото. Няма да е редно да се появиш с вдигната коса и във вечерна рокля на бал с маски, в който ще участват повечето от важните личности в доброто общество.

— Но аз съм на седемнадесет! — почти изплака Порция. — Ако скоро не ме представиш в обществото, после ще ме изхвърлят, защото съм твърде остаряла! — Присви обвинително очи и продължи с нарастващ гняв: — Освен това ти също не си представена в обществото, а ще отидеш на бала.