— Какво е душата на един мъж в сравнение с уникалните богатства в сърцето на една жена? — Джулиън измъкна чашата от ръцете на Ейдриън и я изпразни на един дъх.

Ейдриън изпухтя пренебрежително.

— Говориш като истински романтик. Би трябвало да престанеш да четеш онзи проклет Байрон. Ще ти размекне мозъка.

— О, не знам — промърмори Джулиън и устреми смаян поглед към двойната врата в другия край на рицарската зала, където Уилбъри съобщаваше тържествено името на всеки новодошъл. — Нали тъкмо Байрон написа:

Тя върви, красива като нощта,

по небето, безоблачно и ясно;

великолепието на мрака и светлината

се отразява в очите й

в такава фина смес, с такава нежност,

каквато никога не е била дневната светлина.

Ейдриън проследи погледа на брат си към вратата, където се бе появила стройна фигура в рокля от розов тюл и със златна полумаска, с бяла роза зад ухото, и търпеливо чакаше Уилбъри да се дотътри до нея.

Господарят на замъка изпита благодарност, че вече не държи чашата шампанско, защото със сигурност щеше да я смачка между пръстите си. Той се вкопчи в парапета, сякаш се намираше на потъващ кораб.

— Какво ти става, скъпи братко? — попита развеселено Джулиън. — Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

Точно там беше проблемът. Ейдриън никога не би сбъркал жената на вратата с трагичната сянка от миналото си. Тя не бе дошла да го преследва, а да го подиграе с едно бъдеще, което никога нямаше да стане реалност. Носеше роклята на мъртвата, но всяка частица от тялото й излъчваше живот, от фините бални обувчици до гордо изправените рамене и решително вирнатата брадичка. Младата дама се огледа с кралска грация и сивите й очи заблестяха като на котка зад златната маска.

Той и Джулиън не бяха единствените, забелязали пристигането на омагьосващото същество. Сред гостите се надигна тих шепот, засили се и накрая заглуши последните гръмки тонове на концерта.

Кръвта бучеше в ушите му и мина доста време, докато забележи, че брат му се смее. Смее се дръзко и весело, както пет години не го беше чувал да се смее. Обзе го гняв. Защо хлапакът се държеше така?

— Какво смешно има тук, по дяволите? Джулиън изтри насълзените си очи.

— Нима не разбираш какво е направила дръзката мис Кабът? Никога не си гледал Вивиан така, както зяпаш нея.

— Сякаш с най-голямо удоволствие бих я удушил? — изръмжа вбесено Ейдриън.

Джулиън престана да се смее и изрече с понижен глас:

— Сякаш ей сега ще я грабнеш в обятията си и никога няма да я пуснеш да си отиде. Никога, докато в тялото ти има и искрица живот.

Ейдриън се опита да отрече, но не можа.

— Не виждаш ли? — попита тихо Джулиън. — Дювалие иска да разруши всичко, което обичаш. Ако се намира някъде наблизо и чуе за нея, няма да устои на изкушението. Със самата си поява на бала Каролайн удвои шансовете ни да го хванем.

Ейдриън се обърна отново към залата и в гнева му се примеси ужас. Ако Джулиън беше прав, неговата любов можеше да струва живота на Каролайн. Както беше струвала живота на Елоиза. Най-сетне бе успял да заложи капан с подходяща стръв — само за да установи, че стоманените пипала са се сключили около собственото му сърце.

Врътна се рязко и забърза надолу по стълбата към залага.

— Къде отиваш? — извика подире му Джулиън.

— Ще й сваля тази проклета рокля.

— Пия за това — засмя се Джулиън и махна на лакея да му донесе още шампанско.

— Името ви? — осведоми се кратко Уилбъри, който в яркочервената ливрея и мухлясалата перука изглеждаше така, сякаш едва се е отървал от гилотината.

— Мис Вивиан Кабът — отговори Каролайн, гледайки право напред.

Уилбъри се приближи и се опита да надникне зад цепките на маската.

— Сигурна ли сте? Готов съм да се закълна, че сте голямата сестра.

Каролайн се извърна и го погледна мрачно.

— Не мислите ли, че аз знам най-добре коя съм, сър?

Отговорът му се състоеше от скептично хъмкане.

Тя го погледна подканващо и старият иконом се покашля, пое дълбоко въздух, сякаш му беше за последен път, удари токове и обяви гръмогласно:

— Мис Вивиан Кабът!

Каролайн вирна брадичка, докато множеството я зяпаше любопитно, и си пожела да изпитва спокойствието и увереността, които излъчваше. За пореден път се запита дали Дювалие е вече в залата и крие злокобните си намерения зад умна маскировка. Огледа отново любопитните лица и погледът й спря в двойка добре познати карамелено кафяви очи.

Беше уверена, че костюмът й е достатъчно убедителен, за да заблуди хората, които познаваха сестра й бегло от Лондон. Ала бе забравила, че на света има един мъж, който няма да й позволи да го води за носа. Констабъл Ларкин присви очи, но скоро учудването в зениците му се втвърди до подозрение. Той се извини на господата, с които разговаряше, и се запъти право към нея през множеството.

Каролайн побърза да се скрие в навалицата, мислейки единствено за бягство. Избегна една циганка, която предсказваше бъдещето, мина покрай Мария Антоанета, която носеше главата си под мишница, и закачи едно пауново перо, което погъделичка носа й и я принуди да спре, за да кихне.

Преди да е успяла да продължи, Ларкин протегна ръка и я сключи около китката й като белезници. Принуди я да се обърне и да го погледне. Тясното, строго лице не беше маскирано, но това не го правеше по-приятно.

— Какво сте намислили, мис Кабът? И какво, по дяволите, сте направили със сестра си?

— Нищо не съм направила — отговори Каролайн, стараейки се да не мънка виновно. — Вивиан се почувства зле и реши, че няма да слезе на бала.

— Велики боже — пошепна мъжът и плъзна поглед от розата в косата към роклята. — Познавам тази рокля… тази камея… — Протегна ръка и попила с треперещи пръсти сребърната верижка. — Елоиза носеше тази рокля в Олмакс, в нощта, когато я видяхме за първи път. Ейдриън й подари камеята за осемнадесетия й рожден ден. Когато я видях за последен път, накитът беше на шията й. Никога не го сваляше. Беше се заклела, че ще го носи до сърцето си до деня, когато… — Погледът му се върна на лицето и. — Откъде имате тези неща? Той ли ви ги даде?

— Уверявам ви, че вдигате прекалено много шум заради една стара рокля и за някакъв си накит. Сестра ми ги намери на тавана.

— Сигурно вдигам прекалено много шум и за начина, по който той помилва бузата ви в нощта, когато Вивиан внезапно се разболя? Как ви гледа, когато си мисли, че никой не забелязва? — Ларкин я дръпна към себе си и Каролайн потрепери от стоманената решителност в очите му. — Ако през цялото време сте били в заговор с Кейн и планирате да сторите нещо на Вивиан, тогава, кълна се, лично ще се погрижа и двамата да изгниете в Нюгейт.

Каролайн се огледа скришом и болезнено осъзна, че сцената бе привлякла вниманието на доста хора. Затова се усмихна през здраво стиснати зъби.

— Няма причина да ставате груб, сър. Ако желаете да танцуваме, трябва само да ми кажете.

— Да танцуваме? — повтори изумено Ларкин. — Да не сте си загубили ума, мис?

Каролайн се опита да освободи китката си от желязната му хватка, когато между двамата падна заплашителна сянка.

— Извинете, драги — изръмжа Ейдриън. — Мисля, че дамата обеща този танц на мен.

18

Ликуваща мелодия на виенски валс, опасно завъртане — и Каролайн отново попадна там, където се беше опасявала, че никога вече няма да бъде: в прегръдката на Ейдриън. С ъгълчето на окото си забеляза как Ларкин отвратено поклати глава и се отдалечи, като решително си проправяше път през тълпата.

Облекчението й не трая дълго. Когато отметна глава назад, за да погледне Ейдриън, онова, което откри в очите му, направи заплахата с Нюгейт да изглежда като лятна почивка в Бат.

— Къде е сестра ти? — попита ледено той. — Обезвредена с добре прицелен удар в главата и вързана за някой стол?

— Говори тихо, ако обичаш! Никога не бих прибягнала до такива груби средства. — Тя се поколеба малко и обясни: — Щом непременно искаш да знаеш… дадох й лауданум.

Ейдриън отметна глава назад и избухна в луд смях. Султанът и харемската дама, които танцуваха наблизо, го изгледаха учудено.

— Скъпа моя мис Кабът, напомняй ми никога да не подценявам твоята безскрупулност, когато си решила да пренебрегнеш неуморната си съвест и да наложиш волята си.

— Сигурна съм, че изобщо не може да се мери с твоята, милорд — отвърна сладко тя. — Не забравяй, че е възможно Дювалие да ни наблюдава — отбеляза тя, докато той я въртеше без усилие в ритъма на валса, сложил силната си ръка на гърба й. — Гледай ме, сякаш искаш да ме любиш, не да ме удушиш.

— Ами ако искам и двете? — изръмжа той и тези думи изпратиха гореща тръпка по тялото й.

Естествената му гъвкавост му помагаше също толкова добре в танца, колкото и при сблъсъка във Воксхол, когато прогони нападателите й. Макар че ръката й едва докосваше рамото му, Каролайн усещаше гладките движения на мускулите под фината материя на жакета.

Той огледа смръщено златните къдрички, които се подаваха изпод розовия тюрбан, навит на главата й.

— Това не е твоята коса.

Каролайн смръщи носле.

— Сестра ми има изобилие от къдрици. Позволих си да заема няколко.

Погледът му се плъзна към дълбокото деколте на роклята.

— Това не са твоите…

— О, напротив, напротив! — Каролайн беше искрено възмутена. — Ще се изненадаш, като разбереш какво може да се постигне чрез едно просто затягане на корсета. Нали разбираш, нямах друг избор — допълни смутено тя. — Ако още не си забелязал, не съм особено надарена в тази област. Виж, сестрите ми…

— Разбира се, че съм забелязал — изръмжа той и пламенният му поглед й напомни, че миналата нощ топлите му ръце бяха милвали голите й гърди. — И те уверявам, че единственото, което ти липсва, е порция здрав човешки разум. Ако имаше поне малко ум в главата си, нямаше да започнеш тази опасна малка игра.

— Ти организира днешния маскен бал с определена цел. Тази нощ всички хора в залата се представят за нещо, което не са. — Тя му хвърли предизвикателен поглед. — Тази нощ мога да бъда за теб Вивиан или Елоиза. Коя от двете предпочиташ да съм, ако смяташ, че Дювалие е тук и ни наблюдава?

Без да излезе от такта, Ейдриън се наведе и пошепна в ухото й:

— Предпочитам само теб.



Ларкин прекоси залата и фоайето с нарастващ гняв и изкачи стълбата към първия етаж. Тоновете на валса го оглушаваха. Все още беше замаян от постъпката на Каролайн. Да се яви на бала като Вивиан! Да носи роклята и камеята на Елоиза! Никога нямаше да забрави как красивото лице на Елоиза засия, когато Ейдриън й подари камеята вечерта на осемнадесетия й рожден ден. Като видя как Ейдриън окачи верижката на грациозната й шия, Ларкин моментално прибра обратно в джоба си своя подарък — антикварно издание на сонетите на Блейк.

Стигна до вратата на салона, който свързваше спалните на Вивиан и Порция, и се разколеба. След като бе стигнал толкова близо до целта, осъзна, че е безкрайно неприлично да се мотае пред вратата на една млада дама без присъствието на икономка или поне на камериерка.

Покашля се няколко пъти и почука на вратата.

— Мис Вивиан? — повика тихо. — Мис Порция? Аз съм констабъл Ларкин. Искам да говоря с вас, ако нямате нищо против. Само за малко.

Отговори му мълчание.

Ларкин огледа коридора и решително натисна бравата. Вратата се отвори без скърцане. Салонът беше празен, огънят догорял, камината студена. Вратата към спалнята на Порция беше затворена, но тази на Вивиан бе открехната. Неспособен да устои на тази покана, Ларкин прекоси помещението и внимателно я отвори. Макар че на тоалетката гореше свещ, стаята изглеждаше пуста.

Ларкин знаеше, че няма право да влиза тук, но изкушението беше неустоимо. Финият аромат на люляк — предпочитаният парфюм на Вивиан — го примами в помещението като силен афродизиак. Като съдеше по реакцията на тялото си, си каза, че все едно се е промъкнал в забранения султански харем.

На тоалетката бяха наредени кутийки и шишенца с пудри и мехлеми и с други тайнствени тинктури, които според общественото мнение бяха недопустими за младите момичета, но издаваха и неутолимия стремеж на жените към красота. Според Ларкин Вивиан не се нуждаеше от нито едно от тях. Един копринен чорап беше захвърлен небрежно на облегалката на стола. Мъжът плъзна пръсти по фината материя и се опита да не си представи как Вивиан сяда на столчето и опъва чорапа на изваяния си крак. Опита да не си представи как устните му следват ръцете й, докато стигнат до чувствителната колянна ямка…

Ларкин оттегли ръката си, ужасен от липсата на самообладание. Беше готов да си отиде, когато забеляза на масичката сгънато писъмце. Беше написано с ясен, строг, но еднозначно женски почерк.

Този път вземаше по две стъпала наведнъж, защото изпитваше ужас от онова, което щеше да намери. Влезе като вихър в стаята в северната кула, без да си даде труд да почука.