Ноздрите му потръпнаха с отвращение.

— Защото усещам миризмата му върху вас, както я усещах върху Елоиза. — Забеляза сянката, паднала в очите й, и продължи с усмивка: — О, той може би я обичаше, но двамата не бяха любовна двойка, скъпа. За съжаление това не го спираше да я докосва, да я целува…

— Сигурно не ви е било лесно.

Мъжът вдигна рамене.

— Мисля си, че за нея е било по-трудно. Накрая се погрижих да умре като девица. Това беше най-страшното ми отмъщение. Че тя умря, без да познава мъжката ласка. Без да е преживяла удоволствието, което той може да й достави. Само болката.

Каролайн бавно заотстъпва назад. Крачка по крачка, обратно към стаята на Ейдриън, към сигурните му ръце.

Дювалие я следваше неотстъпно. Полите на наметката се увиваха около ботушите и това движение беше странно заплашително.

— Изобщо не можете да си представите как се чувствах с вкуса на кръвта й в устата си. Стоях и гледах как копнежите, надеждите и мечтите й постепенно угасват. Наблюдавах как сърцето й бие все по-бавно. Въздъхна, пошепна нещо и накрая умря. Исках да я взема, знаете ли, но той се появи и развали всичко.

Каролайн потрепери.

— Как можете дори да си помислите подобни неща? А аз си мислех, че сте я обичали.

Равнодушното му изражение се пропука.

— Тя не беше достойна за любовта ми. Това ли е причината, поради която носите тази глупава рокля? Защото Ейдриън си е въобразил, че като ви видя, сърцето ми ще трепне и ще се провикна: „Моя любима Елоиза, винаги съм знаел, че ще се върнеш при мен!“ — Той извъртя очи. — Не мога да повярвам! Наистина ли си е въобразявал, че след толкова години все още копнея за проклетата малка мръсница? Ейдриън винаги е бил безнадежден романтик.

— Точно така — изрече спокойно Ейдриън откъм стълбата зад Дювалие и излезе напред с арбалет в ръка. — И още съм такъв. Това е причината, поради която веднъж ти казах да оставиш на мира жената, която обичам.

Каролайн неволно извика и в сърцето й заби нова надежда. Ейдриън явно беше минал през къщата, за да отиде в спалнята й.

Дювалие се обърна бавно и на устните му заигра леденостудена усмивка.

— Bonjour, mon ami. Или може би трябва да кажа mon frere?

— Ти не си ми приятел, копеле. И със сигурност не си ми брат — отвърна Ейдриън. Вятърът развяваше гъстите му къдрици. — Пропиля правото си да ме наричаш така, когато по своя воля се включи в братството на чудовища и убийци.

— А пък ти взе жената, която трябваше да принадлежи на мен.

— Това е всичко, което означаваше за теб Елоиза, нали? — попита Ейдриън и за пръв път рискува да хвърли поглед към Каролайн. — Собственост. Красиво украшение, нещо като блестящ нов бастун за разходка.

Следвайки неизреченото предупреждение на Ейдриън Каролайн се обърна бързо, за да побегне.

Ала Дювалие протегна ръка и я уви около талията й като тънка верига. Дръпна я към себе си и брутално обхвана лицето й с другата си ръка. Дългите му нокти се впиха в нежната кожа на шията й. Пръстите му бяха учудващо силни. Само с едно движение можеше да й прекърши врата.

— Елоиза беше глупаво, празноглаво агънце — заяви той с неприятна усмивка. — Тази ми харесва повече. Обзалагам се, че ще се бие като тигрица, ако се опитам да забия зъби в плътта й.

— Предупредих те, Виктор — изрече тихо Ейдриън и направи крачка напред, после още една. — Само веднъж ще ти кажа да я оставиш на мира.

— И какво ще направиш после? Ще забиеш стрела в сърцето ми със смешния си арбалет? Ако ме унищожиш, скъпият ти брат никога няма да си възвърне безсмъртната душа. Ние всички знаем, че няма да рискуваш душата на Джулиън само за да спасиш най-новата си курва. Защо не го помолиш за живота си, сладката ми? — изсъска той в ухото на Каролайн. — Много ми харесва, когато жените се молят…

Сграби част от косата й и я нави на ръката си така брутално, че Каролайн едва не изпищя. Коленете й поддадоха и тя падна на грапавите каменни плочи. В очите й запариха сълзи от болка и унижение.

— Сигурно не за първи път коленичиш пред него — изсмя се Дювалие. — Но ти обещавам, че този ще е последният.

Каролайн се обърна към Ейдриън през пелена от сълзи. Знаеше, че животът й е единственото, за което не може да го помоли. Не и след като той се бе отказал от толкова много неща, след като беше принесъл толкова жертви, опитвайки се да спаси душата на брат си. Завладяна от желанието да му каже с поглед колко много го обича, тя се усмихна през сълзи.

— Това е мое решение, Ейдриън. Ти нямаш вина. Все едно какво казва или прави той, не забравяй — той е чудовище, не ти.

Ейдриън я погледна с безкрайна нежност. В това време мъчителят й дръпна главата й назад и разголи крехката шия. Когато се наведе и блестящите бели зъби, дълги и остри, се приближиха до нежната кожа, където пулсираше вена, Ейдриън затвори едното си око, за да се прицели по-добре, и стреля.

Смъртоносната стрела полетя право към сърцето на Дювалие. Той изрева гневно и Ейдриън можа да види смайването му, преди стрелата да го улучи право в сърцето и тялото му да се разтвори в облак прах.

Наметката му падна върху главата на Каролайн и тя не можеше да вижда нищо. Когато успя да я смъкне, Дювалие беше изчезнал и вятърът носеше праха от костите му във всички посоки. Стрелата улучи стената в другия край на мостчето и падна със звън на камъните.

Ейдриън захвърли арбалета, изтича при Каролайн и я вдигна в обятията си. Тя го погледна невярващо, но шокът скоро отстъпи място на див гняв. Хвана с две ръце ризата му и го дръпна към себе си.

— Защо стреля, по дяволите? След като унищожи Дювалие, как ще върнеш душата на Джулиън? След всичко, което направи, след всичко, което пожертва, за да го опазиш! Как можа да предпочетеш моя живот пред неговия?

Ейдриън нежно взе лицето й между ръцете си и внимателно изтри с палци сълзите от очите й. Погледна дълбоко в сивите й очи и каза:

— Веднъж един много мъдър човек ми каза: Какво е душата на мъжа в сравнение с уникалните богатства, скрити в сърцето на жената?

Когато сля устни с нейните, сърцето на Каролайн преля от любов и радост. Тя го целуна тъкмо когато първите лъчи на слънцето се показаха над хоризонта на изток и ги потопиха в светлината на идващия ден.

ЕПИЛОГ

— О, небеса! Чувал ли е някой някога за среднощна сватба? Какво ще си помислят хората, като чуят, че съм присъствала на такава дяволска церемония?

Леля Мариета беше застанала насред рицарската зала в замъка, вееше си трескаво с ветрилото и пронизителният й глас привличаше любопитните погледи на гостите. Същите гости, които преди две седмици бяха набързо отпратени от тази зала, когато балът с маски на виконта намери своя неочакван край и предложи на клюкарите материал за дълги разговори. Жълтите вестници все още се занимаваха с подробностите от онази забележителна вечер.

Ветрилото не беше в състояние да изсуши капките пот, които се стичаха по шията на леля Мариета и изчезваха между пищните й гърди. На път към месестата плът те отнасяха част от дебелия пласт оризова пудра и лелята приличаше на топяща се марципанова тортичка.

— Не само, че венчавката е среднощна, ами и няма да се състои в църква! Не знам дали доброто ми име някога ще се възстанови от този скандал. Цял свят знае, че почтената сватба се прави в слънчева неделна сутрин и след нея канят гостите на богата закуска…

Порция се сви на стола си и се опита да не се засмее. Знаеше, че леля й се интересува повече от богатата закуска, отколкото от сватбата.

— Вече ти обясних, че е петък вечер, лельо Мариета. Което означава, че в минутата, когато удари полунощ, вече ще е събота сутрин.

Лелята затвори ветрилото си и цапна Порция по ръката.

— Не ставай безсрамна. И ти ще свършиш като сестра си.

— О, да, бедната Каролайн — въздъхна Порция. — Принудена да прекара остатъка от живота си с един красив и супербогат виконт, който я обожава. Не знам как ще издържи, горкичката.

— Говорех за другата ти сестра. — Леля Мариета извади от ръкава си смачкана кърпичка и си избърса очите. — Милата, сладката Вивиан. Такива надежди хранех за момичето… Дори насън не бих си помислила, че един ден ще избяга в Гретна Грийн с някакъв си констабъл. — Тя изрече думата „констабъл“, сякаш беше най-ужасната ругатня, която можеше да си представи.

— Той е полицай, леличко, не сериен убиец. Освен това двамата нямаше да избягат, ако Каролайн не им бе дала благословията си. Каза ми, че й омръзнало да вижда захласнатите им погледи през масата. — Порция се обърна към Вивиан и прясно изпечения й съпруг, застанали до красиво аранжирана маса с цветя. И сега се гледаха влюбено.

— Ах, ето го и братовчедът на баща ти! — Леля Мариета моментално скри кърпичката в ръкава си. — О, Сесил, Сесил! — извика тя и махна на новодошлия да отиде при тях. После се наведе и съзаклятнически обясни на Порция: — Много пъти съм се чудила защо един толкова приятен мъж не се е оженил досега.

Порция се извърна, неспособна да скрие знаещата си усмивка.

— Надявам се лорд Тревелиън също да му зададе този въпрос.

— О, вие трябва да сте братовчедът Сесил! — извика Ейдриън и се изстъпи заплашително пред слабичкия мъж. — Каролайн ми е разказвала много за вас.

— Така ли? — Не знаейки дали да се чувства поласкан или да се уплаши, братовчедът Сесил наклони дебело намазаната си с помада глава. С черните си, малки като копчета очи той огледа залата, сякаш търсеше път за бягство. — Аз винаги съм харесвал много момичето, наистина. Разбира се, никога не съм престъпвал правилата на приличието — добави нервно.

Ейдриън го дари с окуражителна усмивка.

— Каролайн често споменава любезността и великодушието, с което сте се отнасяли към нея и сестрите й през изминалите години.

— Така ли? — повтори глупаво Сесил. Увереността му нарасна и той се изпъчи като горд фазан. — Надявам се в скоро време да имаме случай да си поговорим, милорд. Дойде ми на ум, че може би имате желание да се отървете от най-малката сестра. Ако зестрата е достатъчно голяма, може би ще изявя готовност да ви помогна. Младата Порция има своенравен характер, понякога е дори безсрамна, затова смятам, че е необходима здрава ръка, за да я вразуми.

Ейдриън се усмихна още по-широко. Сложи ръка на рамото на Сесил и го поведе към вратата.

— Идеята ви е отлична — заяви ведро. — Защо не излезем за малко в градината, за да я обсъдим веднага?

Ейдриън се върна скоро, но беше сам. Набързо изтупа прахта от жакета си и изпъна брокатената жилетка. Огледа съжалително раничките по кокалчетата на пръстите си и си пожела бъдещата му съпруга да не ги забележи.



— Наистина ли имаш намерение да се ожениш с толкова зле вързана вратовръзка? — попита Джулиън, който се появи сякаш от нищото, и веднага се зае да направи най-сложния възел, който познаваше.

Ейдриън го изгледа укорително.

— Проклятие! Иска ми се да престанеш да се промъкваш така зад гърба на хората. Щях да получа сърдечен удар.

Джулиън кимна ухилено.

— Упражнявах се. Дювалие беше прав поне в едно. Може би наистина е време да използвам особените си дарби — поне полезните от тях.

Ейдриън сложи ръка на рамото му и го притисна до гърдите си с искрена привързаност.

— Съгласен съм, стига да не те заловя как се превръщаш в прилеп и обикаляш около полилеите.

— Каролайн ми каза, че си отиваш.

Двамата братя се обърнаха заедно и се озоваха лице в лице с Порция, която също се беше приближила безшумно. Тъмните й къдрици бяха вдигнати на темето, а високата яка на бялата муселинена рокля беше почти в тон с новата мода и не даваше повод за коментари.

Ейдриън хвърли остър поглед към брат си, извади джобния си часовник от жилетката и щракна капачето.

— Почти полунощ. Трябва да вървя. Не бива да оставям невестата си да чака.

Той щипна с обич бузката на Порция и се запъти към огромната камина, чийто перваз трябваше да послужи за олтар, Джулиън и Порция останаха сами. Тя се огледа, за да е сигурна, че никой не ги подслушва, и заговори решително:

— Каролайн ми каза, че искаш да отидеш в Париж и да намериш вампира, който е създал Дювалие.

Джулиън кимна.

— Точно така. Дювалие вече го няма, Ейдриън се жени и аз реших, че е крайно време да взема живота си в свои ръце. Може би няма да остарея, но това не означава, че няма да стана възрастен. А, ето го и викарият — прекъсна се той, видимо облекчен, че може да смени темата. — Време е да се върнем в залата. Дълбоко съм благодарен на Каролайн и Ейдриън, че не се венчават в църква — осветена земя и тям подобни, — но всички тези свещи и одеждите на свещеника будят у мен желанието да скоча през най-близкия прозорец.

Той се обърна да си върви, но в следващия миг изруга беззвучно и се обърна. Привлече Порция в прегръдката си и нежно я целуна по челото. Устните му потръпнаха от допира с коприненогладката кожа.