Тереза Медейрос - След полунощ

— Въпреки факта, че е вампир, по моето скромно мнение лорд Тревелиън е любезен и великодушен джентълмен — отбеляза възхитено Порция. — Човек с голяма душа.

— Аз пък си мислех, че вампирът няма душа — отвърна Каролайн, която ходеше напред-назад в тесния салон на леля Мариета като в кафез.

Лелята и Вивиан бяха поканени от лейди Мерилбоунс да играят карти, а Каролайн и Порция бяха оставени да се забавляват сами. Слугите се бяха оттеглили, зарадвани, че поне за малко са се отървали от тираничните изисквания на господарката си.

Каролайн рязко промени посоката и за малко не се спъна в едно тапицирано столче. Помещенията на леля им се простираха на три етажа и заемаха половината от тясната градска къща. Салонът беше също така претрупан и разпилян като самата леля Мариета. Щом протегнеше ръка за чаша чай, Каролайн неизбежно закачаше с ръкава си гегата на някой тъпо усмихващ се порцеланов овчар или събаряше друго декоративно препятствие. Безброй дивани, тапицирани с объркващо многообразие от цветен шинц и брокат. Разхвърляните между тях масички задължително бяха покрити с бродирани покривчици.

Порция се бе сгушила в едно от тапицираните кресла, босите крака бяха пъхнати под полата на простата ленена нощница. Книгата с Байронови стихове почиваше в скута й. Тъмните къдрици бяха прибрани в дантелено боне с рюшове.

— Не мислиш ли, че Джулиън би бил много по-красив вампир от брат си? Има толкова елегантни ръце и такива изразителни очи… — Тя притисна томчето до гърдите си и на лицето й изгря замечтана усмивка. — Не е твърде стар за мен, нали? Едва двайсет и двегодишен, пет години по-млад от виконта. Ако Вивиан се омъжи за лорд Тревелиън, мислиш ли, че ще може да убеди Джулиън да ми направи предложение?

Каролайн се обърна и изгледа сестра си отвисоко.

— Как да разбирам това, момиче? Възможно ли е, след като се запозна с красивия и желан брат на вампира, да си готова да пренебрегнеш този факт?

Порция примигна и отговори хитро:

— Тъкмо ти постоянно ме подтикваш да бъда по-практична, сестричке.

Когато момичето отново заби носле в книгата, Каролайн поклати глава и пак започна да се разхожда напред и назад. Май нямаше никакво право да се кара на Порция за глупавите й подозрения, след като самата тя постепенно се убеждаваше, че Ейдриън Кейн я е омагьосал. От мига, когато й предложи кърпичката си, тя не мислеше за нищо и за никой друг. Естествено, нямаше да признае пред Порция, че след завръщането им от дома на виконта бе скрила издайническото парче лен под възглавницата си. А сутринта го извади веднага след събуждането си, за да се увери, че тънката материя е запазила слабия аромат на сандалово дърво и лавър.

Макар че през по-голямата част от вечерта Кейн се бе държал като съвършен джентълмен, в съзнанието й постоянно изникваше споменът за мига, когато учтивата маска падна и разкри, че в крайна сметка той е много по-опасен, отколкото подозира Порция. Ако можеше да вярва на констабъл Ларкин, виконтът беше достатъчно опасен, за да скрие от лицето на земята една млада жена, която смайващо е приличала на сестра й.

Каролайн се опита да диша дълбоко и равномерно, ала задушаващата сладост на лавандуловия парфюм на леля й беше запълнил всички ъгълчета на и без това препълнената градска къща.

Ами ако тази Елоиза Маркъм наистина е приличала на Вивиан? Толкова ли ужасно беше да си представи, че мъжът може да се почувства привлечен от жена, която му напомня за изгубената любов? Особено ако я е загубил заради друг мъж…

Каролайн беше прекарала цялата вечер в наблюдение, за да открие признаци на голяма страст между Вивиан и виконта. Дълги, пламенни погледи, скрито докосване на ръцете, когато са убедени, че никой не ги вижда, опити да се скрият в някое ъгълче зад високо и разперено стайно растение за бърза целувка… Не видя нищо подобно. Двамата се държаха като образец на приличие. Кейн се смееше на остроумните забележки на сестра й, похвали със силни думи не дотам доброто й свирене на арфа, няколко пъти посегна да я потупа по ръката, когато казваше нещо особено умно, но навреме се отдръпна. Отнасяше се към Вивиан със същата дружелюбна привързаност, с каквато би се отнасял към любимата си братовчедка.

Или към домашното си кученце.

Каролайн разтърка челото си. Ами ако чувствата на Вивиан бяха по-дълбоки от тези на Кейн? За разлика от Порция, Вивиан не беше човек, който излага чувствата си на показ. Каролайн не можеше да понесе мисълта, че някой ще разбие мекото, нежно сърчице на сестра й, макар че единствените й опорни точки бяха глупави слухове и недоказани обвинения. Много добре знаеше, че не само сърцето на Вивиан е в опасност. Не и когато братовчедът Сесил заплашваше да ги изхвърли на улицата, ако тя не обещае за в бъдеще да се държи „по-мило“ с него.

Каролайн с мъка потисна треперенето си. Още не беше готова да осъди Кейн без доказателства. Не и след като със сигурност знаеше, че братовчедът Сесил е чудовище.

Ала не можеше другояче, освен да се запита какъв е този страшен грях, който е превърнал най-добрия приятел на Кейн в негов заклет враг. И кой всъщност е тайнственият Виктор Дювалие? Констабълът очевидно беше използвал името като целенасочен удар. Вкамененото лице на Кейн само потвърди виновността му. Особено пък когато брат му пребледня като смъртник след споменаването на името.

Каролайн отиде до прозореца. Само след няколко дни двете с Порция щяха да се върнат в студената малка вила в Еджъли. Да се завърнат с убедеността, че са оставили сестра си в ноктите на един злодей?

Докато се взираше в нощните сенки и размишляваше какви тъмни тайни биха могли да крият, тя си припомняше предупреждението на Ларкин: Не знам точно какъв е. Знам само, че където и да отиде, смъртта го следва по петите.

— Смъртта няма да е единствената, която ще го следва тази нощ — промърмори тя. Щом констабъл Ларкин не можеше да й достави доказателството, което й беше необходимо, за да осъди или да оневини Кейн, щеше да си го достави самата тя. Трябваше веднага да проведе свое разследване.

— Каза ли нещо? — осведоми се Порция и вдигна глава от книгата.

— Да, казах — потвърди Каролайн и обърна гръб на прозореца. — Иди да се облечеш и си вземи наметката. Излизаме.

Порция моментално усети, че сестра й е намислила нещо прекрасно, истинско приключение. Захвърли книгата и скочи с искрящи очи.

— Къде отиваме?

Погледът на Каролайн падна върху двете прашни полумаски от картон, сложени на перваза на камината, и на устните й заигра мрачна усмивка.

— На лов за вампири.

Когато двете с Порция слязоха от наемния файтон, Каролайн трябваше да признае, че вечерта е идеална за лов на вампири и други нощни същества. Те обичаха такова време — ветровито и необичайно топло за сезона. Вятърът, който свиреше в короните на дърветата и разтреперваше напъпилите листа, обещаваше скорошен дъжд. Плахият полумесец надничаше между накъсаните облаци, гонени от вятъра. Е, тук поне няма върколаци, помисли си Каролайн.

Бе изхарчила последните си пари, за да наеме файтон. Сега щяха да се върнат в Еджъли и да молят братовчеда Сесил за пари, за да има какво да ядат до края на месеца. Той щеше да твърди, че са изхарчили издръжката си за светски забавления в Лондон. Вместо това бяха чакали почти час в евтин файтон, вонящ на цигари и евтин парфюм, докато лорд Тревелиън излезе от дома си.

Каролайн вече беше готова да се откаже, когато каретата със семейния герб на виконта зави иззад ъгъла, където бяха оборите. Тя побутна задрямалата Порция и даде знак на файтонджията да следва виконта на дискретно разстояние. След като стигнаха до целта, двете останаха във файтона само колкото да затворят наметките си и да сложат на лицата си позлатените полумаски. Напуснаха без съжаление задушния файтон и излязоха в топлата, ветровита нощ.

— О! — пошепна невярващо Порция и се огледа възхитено.

Каролайн се изкуши да повтори възклицанието й. Очакваше Кейн да ги отведе в някоя тъмна уличка, а вместо това се озоваха в едно от приказните кралства на Порция, събудено за живот от прашец на фея и махване с магическа пръчица.

Докато се учудваше на трепкащите фенери в клоните на брястовете и се вслушваше в мелодиите, изпълнявани от виолини и мандолини, Каролайн разбра, че се намират пред портите на Воксхол Гардънс. Най-известният — и най-скандалният — увеселителен парк в Лондон.

Сърцето й спря, като забеляза Ейдриън Кейн да слиза от каретата си, застанала в редицата пред тях. За разлика от фантастичните истории на Порция, тук заедно с магията дебнеше и опасност.

Виконтът не носеше шапка и топлите медни тонове на косата му блещукаха под светлината на фенерите. Втората яка на наметката му стигаше до хълбоците и правеше раменете му още по-широки и застрашителни. Той погледна в тяхната посока и пронизващият му поглед се плъзна търсещо в навалицата. Каролайн стисна лакътя на Порция и бързо я скри зад една пищна матрона, тласкана от смешната представа, че той ей сега ще дойде при нея и ще й издърпа ухото.

Ала когато се осмели да надникне над рамото на жената, Ейдриън вече се бе обърнал и крачеше бавно към портата, размахвайки бастуна си.

— Тръгвай! Трябва да го настигнем. — Каролайн хвана Порция за ръка и забърза напред, за да не го изгуби от очи.

Въпреки предупрежденията на констабъл Ларкин, в движенията на Кейн нямаше нищо скрито. Крачеше през нощта, сякаш тя му принадлежеше, и тъй като беше по-висок от повечето стремящи се към входа, главата му стърчеше над човешката маса.

— Надявах се Джулиън да го придружи — призна Порция, задъхана от тичането.

— Доколкото знам, повечето хищници ловуват сами — отбеляза сърдито Каролайн.

Порция се закова на място и Каролайн се обърна към нея, за да и се скара. Ала като видя, че сестра й я гледа с разширени от ужас очи, гневът й се стопи.

— Мислех, че сме дошли тук да се забавляваме — пошепна Порция. — Наистина ли ми казваш, че не е било на шега, когато заяви, че отиваме на лов за вампири? Наистина ли вярваш, че виконтът може да е вампир? Честно?

— Вече не съм сигурна в какво да вярвам — призна мрачно Каролайн и я потегли за ръката, за да продължат напред. — Но тази нощ смятам да открия нещо.

Почти бяха минали през портата, когато плешив мъж в прост вълнен костюм протегна ръка от дървената будка и им препречи пътя.

— Стоп, дами.

Макар да ги нарече „дами“, скептичният блясък в очите му говореше друго. Каролайн не можеше да го обвини, че си мисли най-лошото за две млади дами, излезли без придружител в този късен час. Болезнено осъзна факта, че излага на риск доброто име на сестра си — и своето. Но нима доброто и име беше по-важно от бъдещето на Вивиан? Можеше само да се моли да не ги срещне някой от обществения кръг на леля Мариета и да ги познае въпреки маските.

Без да удостои пазача с поглед, тя се надигна на пръсти, за да не изпусне от очи Кейн.

— Много бързаме, сър. Бихте ли ни освободили пътя?

— Не и преди да получа по четири шилинга на човек.

Когато тя го погледна неразбиращо, мъжът въздъхна и извъртя очи.

— За влизане във Воксхол се заплаща вход.

— О! — Каролайн се отдръпна стреснато. Не беше предвидила този разход. Той щеше да я остави само с няколко пенита в кесията. Но ако не искаше да се върнат с празни ръце в къщата на леля Мариета, не й оставаше нищо друго. Кейн вече бе изчезнал в навалицата.

Тя извади копринената кесийка от наметката си, изброи монетите и ги пъхна в протегнатата ръка на мъжа.

Хванати за ръце, двете с Порция влязоха в парка. Нощните мечтатели бързаха към Гранд Уок. Фенери святкаха като звезди между величествените клони на брястовете от двете страни на настланата с чакъл алея. Любовни двойки вървяха подръка и поемаха жадно ухаещия на жасмин и печени кестени въздух.

Покрай тях мина дебела дама, следвана от паж в ливрея и бяло напудрена перука. Черната му кожа блестеше като абанос. Десетина деца тичаха между възрастните като весели елфи и всяко стискаше в ръка паста или нещо друго, за което бяха успели да убедят родителите си да им купят. Тъмноок мъж с цигулка под брадичката стоеше пред мраморен фонтан и свиреше нежна, меланхолична мелодия.

Докато Порция се оглеждаше възхитено, крачките й все повече се забавяха. Каролайн не обвиняваше сестричката си. Самата тя беше в голяма опасност да се поддаде на магията на парка. Слава богу, група пияни млади мъже, които на минаване се зазяпаха неприкрито в големия бюст на Порция, я върнаха рязко в действителността. Само преди няколко дни беше чула леля Мариета да разказва на най-добрата си приятелка как някакво нещастно младо момиче било отделено от майка си и отвлечено от няколко млади безделници в една от безбройните странични алеи, очевидно с лоши намерения.