прегръщаше, след като лежахме отмалели и Адам ми прошепна, че ме обича.

Така, както ме притиска в обятията си и ме целува сега.

Ръката му докосва шията ми и устните му разтварят моите с печалната обреченост, с

която човек отваря прощално писмо.

— Обърн — шепнат устните му до моите, — толкова много те обичам.

Усещам вкуса на сълзите си в нашата целувка и се ненавиждам, задето моята слабост

съсипва сбогуването ни. Той се отдръпва от устните ми и притиска чело към моето. Аз

поемам повече въздух, отколкото ми е нужен, но паниката ме завладява, прониква дълбоко в

душата ми, заличавайки всички мисли. Тъгата пропълзява като топлина в гърдите ми и

колкото повече приближава към сърцето ми, толкова по-силно усещам непреодолимия й

натиск.

— Кажи ми нещо за себе си, което никой друг не знае. — Гласът му е задавен от

сълзите, когато свежда поглед към мен. — Нещо, което мога да запазя за себе си.

Той ме моли за това всеки ден и всеки ден аз му споделям нещо, което никога досега не

съм изричала на глас. Мисля, че това го успокоява — да знае за мен неща, които никой

никога няма да узнае. Затварям очи и мисля, докато ръцете му продължават да галят кожата

ми навсякъде, докъдето той може да достигне.

— Никога не съм разказвала на никого какви мисли минават през главата ми вечер,

преди да заспя.

Ръката му спира на рамото ми.

— И какви мисли минават през главата ти?

Отварям очи и поглеждам право в неговите.

— Мисля за всички хора, които искам да умрат вместо теб.

Отначало Адам не отговоря, но накрая ръката му възобновява движенията си, плъзва се

надолу по моята, докато не достига до пръстите ми. Дланта му захлупва ръката ми.

— Обзалагам се, че не си стигнала много далеч.

Насилвам се да се усмихна вяло и поклащам глава.

— Напротив. Наистина стигам доста далеч. Понякога изричам всяко име, което знам, а

след това започвам да изреждам имена на хора, които никога досега не съм срещала. Дори се

случва да си измислям имена.

Адам знае, че не мисля наистина това, което казвам, но се чувства добре да го чуе.

Палецът му избърсва сълзите от бузата ми и аз отново се сърдя на себе си, че не мога да

издържа дори десет минути, без да заплача.

— Прости ми, Адам. Наистина се опитах с все сили да не плача.

Очите му се смекчават, когато ми отвръща:

— Ако днес беше излязла от тази стая, без да пророниш нито една сълза, това щеше да

ме съсипе.

При тези думи спирам да се боря с напиращия солен поток. Сграбчвам в юмрук ризата

му и се разридавам на гърдите му, докато той ме прегръща. През сълзите се опитвам да чуя

ударите на сърцето му, раздирана от желанието да прокълна тялото му, задето е толкова

слабо.

— Толкова много те обичам. — Гласът му е задъхан и изпълнен със страх. — Винаги ще

те обичам. Дори и когато не мога.

При тези думи сълзите ми рукват още по-силно.

— И аз винаги ще те обичам. Дори и когато не бива.

Вкопчваме се един в друг, докато ни залива толкова мъчителна и задушаваща тъга, че ти

е трудно да искаш да живееш отвъд нея. Казвам му, че го обичам, защото той трябва да го

знае. Отново и отново повтарям любовните думи. Продължавам да ги мълвя, произнасяйки

ги повече пъти, отколкото съм ги изричала досега на глас. Всеки път, когато ги казвам, той

ми отвръща със същото. Толкова много пъти ги произнасяме, че вече не съм сигурна кой след

кого повтаря, но не спираме да ги изричаме отново и отново, докато брат му Трей не докосва

ръката ми и не ми казва, че е време да тръгвам.

Продължаваме да ги мълвим, докато се целуваме за последен път.

Продължаваме да ги изричаме, докато се прегръщаме.

Не спираме да ги казваме, докато отново се целуваме за последен път.

Аз все още продължавам да ги нашепвам…

Глава 1

ОБЪРН

Размърдвам се неспокойно на стола, когато той ми съобщава тарифата си на час. Няма

начин да си я позволя с моя доход.

[1]

— Работите ли на принципа „пълзяща скала“ ? — интересувам се аз.

Той се опитва да не се мръщи, но бръчките около устата му стават още по-забележими.

Слага ръце върху махагоновия плот на бюрото, сплита пръсти и притиска една о друга

възглавничките на палците си.

— Обърн, това, за което ме молиш, струва пари.

Виж ти, нима?

Мъжът се обляга назад в стола и сключва ръце върху корема си.

— Адвокатите са като сватбите. Получаваш това, за което плащаш.

Нямам кураж да му изтъкна ужасната аналогия. Вместо това, свеждам поглед към

визитката в ръката си. Той е горещо препоръчан като изключително способен в професията и

аз знаех, че ще струва много пари, но нямах представа, че ще е чак толкова скъпо. Ще ми е

нужна втора работа. Може би дори трета. Всъщност май ще се наложи да ограбя някоя

проклета банка.

— И няма никаква гаранция, че съдията ще отсъди в моя полза?

— Мога единствено да обещая, че ще направя всичко по силите си, за да издействам

решение, благоприятно за теб. Съдейки по документите, фигуриращи в делото в Портланд, ти

сама си се поставила в доста трудно положение. Това ще отнеме време.

— Времето е всичко, което имам — мърморя аз. — Ще се върна веднага, след като

получа чека за първата си заплата.

Той възлага на секретарката си да ми определи нова среща и ме отпраща. Аз се озовавам

отново навън в тексаската жега.

Вече три седмици живея тук и всичко е такова, каквото очаквах: горещо, влажно и

самотно.

Отраснала съм в Портланд, щата Орегон, и предполагах, че там ще прекарам остатъка от

живота си. Посетих Тексас веднъж, когато бях на петнайсет и макар че онова пътуване не

беше приятно, не съжалявам за нито една секунда от него. За разлика от сега, когато съм

готова на всичко, за да се върна обратно в Портланд.

Надявам слънчевите очила и се отправям към апартамента си. Да живееш в центъра на

Далас съвсем не е като да живееш в центъра на Портланд. Поне в Портланд мога да стигна

пеша почти до всяка част на града. Далас е голям град и се простира на обширна площ.

Споменах ли горещината? Тук е направо жежко. Наложи се да продам колата си, за да си

позволя да се преместя тук, така че сега мога да избирам между придвижването с

обществения транспорт и собствените си крака, имайки предвид факта, че се налага да пестя

всяка стотинка, за да си позволя адвоката, с когото току-що се срещнах.

Не мога да повярвам, че се стигна до тук. Още дори не съм създала своя клиентела в

салона, където работя, така че определено ще се наложи да си потърся втора работа. Само

дето нямам представа кога ще намеря време за нея, благодарение на променливия график,

определен от Лидия.

Като споменавам Лидия…

Набирам номера й и чакам да вдигне слушалката. След като се включва гласова поща, се

замислям дали да оставя съобщение, или просто да й позвъня по-късно довечера. И без това

съм сигурна, че тя просто изтрива съобщенията си, затова натискам бутона за край на

разговора и пускам телефона в чантата си. Усещам как червенината плъпва по шията и

страните ми, последвана от познатото парене в очите. За тринайсети път се прибирам у дома

в новото си положение, в един град, обитаван от чужди за мен хора, но съм решена, че за

пръв път няма да заплача, докато приближавам към входната си врата. Съседите ми навярно

вече ме мислят за откачена.

Просто пътят от работата ми до вкъщи е доста дълъг, дългото ходене пеша ме навежда на

размисли за живота ми, а моят живот ме кара да плача.

Спирам и се поглеждам в стъклото на прозореца на една от сградите, за да проверя дали

спиралата ми се е размазала. Взирам се в отражението си и никак не ми харесва това, което

виждам.

Момиче, което ненавижда всеки избор, който е направило в своя живот.

Момиче, което мрази кариерата си.

Момиче, което тъгува по Портланд.

Момиче, което отчаяно има нужда от втора работа, а сега момиче, четящо табелка с

надпис НУЖДАЯ СЕ ОТ ПОМОЩ, която току-що е забелязало върху стъклото.

Търси се помощ.

Почукай, ако си кандидат.

Отстъпвам назад и оглеждам сградата, пред която стоя. Минавала съм покрай нея всяка

сутрин на път за работа и никога досега не съм я забелязвала. Вероятно защото прекарвам

сутрините, разговаряйки по телефона, а следобед очите ми толкова са замъглени от сълзите,

че не виждам нищо наоколо.

СПОДЕЛИ ТАЙНИТЕ СИ

Това е всичко, което гласи надписът над входа. Текстът ме навежда на мисълта, че

сградата може би е църква, но бързо отхвърлям предположението, когато се вглеждам

отблизо в прозорците, опасващи фасадата. Те са покрити с малки листчета с различна

големина и форма, които скриват гледката към вътрешността, попарвайки всяка надежда да

се надзърне вътре. Парчетата хартия са надраскани с думи и фрази, написани с различни

почерци. Пристъпвам по-близо и чета няколко от тях.

Всеки ден съм благодарна, че моят съпруг и брат му толкова много си приличат. Това

означава, че почти няма шанс съпругът ми да открие, че нашият син не е от него.

Притискам длан към сърцето си. Какво, по дяволите, е това? Чета следващото листче.

От четири месеца не съм говорил с децата си. Те ми се обаждат за празниците и

рождения ми ден, но никога по друго време. Не ги обвинявам. Бях ужасен баща.

Чета друго.