оглеждам помещението, а започвам да се преобличам в дрехите, които ми е дал. За късмет,

ми пасват идеално. Поглеждам се в огледалото и се свивам засрамено при вида на косата си.

Истинска катастрофа. Би трябвало да ме е срам да се наричам стилистка. Не съм я

докосвала, откакто тази сутрин излязох от апартамента, затова набързо я вчесвам с един от

гребените на Оуен и я прибирам на кок. Сгъвам току-що съблечените дрехи и ги оставям

върху плота.

Когато излизам от банята, Оуен е в кухнята и налива две чаши вино. Замислям се за миг

дали да му кажа, че ми остават още няколко седмици, докато стана достатъчно възрастна, за

да имам право да пия алкохол, но в момента нервите ми са опънати до крайност и имам

въпиюща нужда от чаша вино.

— Стават ми — осведомявам го, приближавайки към него.

Той вдига очи и се взира в ризата малко по-дълго, отколкото е нужно, за да прецени дали

ми става, или не. Прокашля се и свежда поглед към виното, което налива.

— На теб ти стоят по-добре — подхвърля кратко.

Плъзвам се на стола, опитвайки се да скрия усмивката си.

Минало е доста време, откакто съм получавала комплимент, и съм забравила колко е

приятно.

— Не искаше да кажеш това. Просто си огорчен от раздялата.

Оуен побутва чашата по плота.

— Не съм огорчен, а облекчен. И съм напълно искрен. — Вдига чашата и аз на свой ред

вдигам своята. — За бившите гаджета и новите служителки.

Смея се и чашите ни се чукат.

— По-добре, отколкото да пием за бивши служителки и нови гаджета.

Той поднася чашата към устните си и ръката му застива, докато наблюдава как пия от

виното. Когато свършвам, се усмихва и най-накрая отпива и той.

Щом оставям чашата на плота, нещо меко докосва крака ми. Първоначалната ми

реакция е да закрещя и именно това се случва. Или може би звукът, излизащ от устата ми,

повече прилича на скимтене. Във всеки случай вдигам крака, поглеждам надолу и съзирам

черна, дългокосместа котка, която се търка о стола, на който съм седнала. Тутакси спускам

краката си обратно на пода и се навеждам, за да взема котката. Не знам защо, но това, че този

мъж има котка, ме кара да се чувствам по-спокойно. Едва ли човек, който има домашен

любимец, може да бъде опасен. Знам, че това не е най-доброто оправдание да се намираш в

апартамента на непознат, но ме кара да се чувствам по-добре.

— Как се казва котката ти?

Оуен протяга ръка и заравя пръсти в гъстата козина на животното.

— Оуен.

Аз тутакси прихвам на шегата, но той запазва невъзмутимото си изражение. Млъквам за

няколко секунди, очаквайки го да се засмее, но той явно не споделя веселието ми.

— Нарекъл си котката на себе си? Без майтап?

Оуен ме поглежда и аз забелязвам лека усмивка да потрепва в ъгълчето на устата му.

Свива рамене, почти срамежливо.

— Тя ми напомня на мен самия.

Отново прихвам.

— Тя? Нарекъл си женска котка Оуен?

Той свежда поглед към котката Оуен и продължава да я гали, докато тя се е разположила

удобно в ръцете ми.

— Шшт — тихо ме порицава Оуен. — Тя те разбира. Не й насаждай комплекс.

Сякаш той е прав и тя наистина ме чува да се надсмивам над името й. Котката Оуен

скача от ръцете ми и се приземява на пода. Изчезва зад бара и аз се заставям да изтрия

усмивката от лицето си. Харесва ми, че е нарекъл котката на свое име. Но кой прави така?

Подпирам лакът върху плота и отпускам брадичка върху ръката си.

— И така, какво трябва да направя за теб тази вечер, ОМГ?

Оуен клати глава, взема бутилката вино и я прибира в хладилника.

— Започни с това, никога да не ме наричаш с инициалите ми. След като се съгласиш с

това, ще ти обясня накратко какво предстои да се случи тази вечер.

Би трябвало да се почувствам неловко, но той изглежда развеселен.

— Става.

— Преди всичко — подхваща събеседникът ми и се накланя през бара, — на колко си

години?

— Не са достатъчно, за да пия вино. — Отпивам още една глътка.

— Опа — процежда той сухо. — С какво се занимаваш? В колеж ли учиш? — На свой

ред отпуска брадичка върху ръката си и зачаква отговор на въпросите си.

— Как тези въпроси ще ме подготвят за тазвечерната ми работа?

Той се усмихва. Усмивката му ми е изключително приятна, особено когато е придружена

с няколко глътки вино. Оуен кимва веднъж и се изправя. Взема чашата от ръката ми и я

оставя обратно на плота.

— Последвай ме, Обърн Мейсън Рийд.

Подчинявам се, защото за сто долара на час ще направя почти всичко.

Почти.

Когато отново слизаме на долния етаж, Оуен пристъпва в средата на помещението и

вдига ръце, описвайки пълен кръг. Проследявам погледа му наоколо, обхващайки

просторната площ. Това, което веднага се набива на очи, е как пада осветлението. Всяка

лампа е насочена към картината, украсяваща съвършено белите стени на ателието,

фокусирайки вниманието върху творбата и нищо друго. Е, всъщност там няма нищо друго.

Само високи до тавана бели стени, полиран бетонен под и картини. Обстановката е

едновременно семпла и поразяваща.

— Това е моето ателие. — Той спира и сочи една картина. — Това е изкуството ми. —

После сочи към щанда в другия край на помещението. — Ето къде ще бъдеш ти през

повечето време. Аз ще работя в залата, а ти ще регистрираш покупките и ще прибираш

парите. Като цяло това е всичко.

Той го обяснява толкова небрежно, сякаш всеки е способен да създаде нещо от такъв