В това време Кристъфър Бийчър казваше:

– А помните ли, или трябва да ви я представя, мадам Франсин Розел?

Жената се изправи. Беше ниска, закръглена, все още хубава, с опъната, гладка кожа. Косата й, боядисана в светло, сребристо русо, беше внимателно фризирана. Бе облечена в сиво-син костюм за път и бяла блуза от бродирана коприна. Около врата си носеше няколко реда перли. Мариана не би я познала на улицата, но като я видя сега, се сети за странното чувство на неудобство, което чувстваше винаги когато Александър споменеше, мимоходом, името й. Клод все още държеше ръката й.

– Толкова обичах и се възхищавах на баща ви. Той беше невероятно вдъхновен артист и учител. Изпитвам безкрайна благодарност, че съм бил негов ученик.

Франсин Розел бутна назад стола си и приближи, заобикаляйки масата, като се повдигна, за да я целуне по двете бузи. Мариана замръзна. Уханието на кожата й и беше познато: L’Heure Bleue – парфюмът на Guerlain, който баща й винаги й носеше от Европа и който никога не беше харесвала. Пилар му каза, че това не е подходящ парфюм за младо момиче, но той продължаваше да го купува, несъмнено набързо, в безмитния магазин на аерогарата на път за вкъщи. А може да го е вземал от нейните запаси. Всичките му подаръци бяха празни символи, оплакваше се Пилар, всичките му мили прояви – повърхностни, на юруш. Франсин се оттегли, свали ръцете си от раменете на Мариана, сякаш беше пипнала нещо горещо до изгаряне.

– Не сме се виждали от толкова ужасно дълго време, скъпа. Исках да ви пиша още в момента, в който баща ви почина, и щях да дойда на мемориалната му служба. Но имах концертен ангажимент, който не можех да отменя. – Тя сключи ръце, а очите и се напълниха със сълзи. – Неговата смърт ни се отрази дълбоко. Той ще ни липсва ужасно.

– Да – додаде Клод. – толкова трудно ни беше, маман плака със седмици. Бяхме, все още сме, толкова разсипани. Каква загуба.

– Как се чувствате, Мариана? – попита Франсин.

– Тъжна съм, разбира се – отвърна тя студено и заобиколи масата. Чакаше адвокатът да й посочи къде да седне. Той го стори и тя се настани. Но защо, попита се тя и започна да трепери, присъстваха тук тези двамата? Мадам Розел трябва да е не по-малко от седемдесет сега, макар да не й личеше. Защо я бяха поканили да дойде в Бостън и в кантората на Бийчър?

Помъчи се да си представи причина. Може би тези двамата възнамеряваха да й отправят предложение да откупят страдивариуса? Може би баща й се беше разпоредил те да имат възможността да купят Лебеда първи, правото на първия отказ? Пред нея на масата имаше бележник и химикалка.

– Каква загуба – рече Клод отново. – Сигурно ви е тежко. Чувал съм, че вие двамата сте били толкова близки. – Мариана се обърна и оглеждайки го, установи, че е тревожно привлекателен. Не можеше да откъсне очи, макар че майка му се помъчи да отвлече вниманието й.

– С какво се занимавате сега? – попита Франсин.

– Имах доста неща, за които да се погрижа – отвърна Мариана, – както можете да си представите. Той никога не е обръщал внимание на работите си – тя поспря, почувствала неудобство. – Имам предвид финансовите си работи, естествено.

Бийчър предложи да започнат със срещата. Клод издърпа един стол и седна до нея, като подпря ръката си на гърба на нейния стол, докато Франсин се върна на собственото си място в другия край на масата. Мариана благодари на Клод за чашата вода, която й сипа, после бързо отвърна поглед. Привличаше я – силните, ъгловати черти на лицето му, смесицата от самочувствието на зрял мъж и искреността на момчешкия му чар.

Имаше тъмносини очи и гъсти къдрици, руси като на майка му. Тя знаеше много малко за него, макар да беше чела рецензии, естествено, които Александър непрекъснато й даваше. В Европа той беше изгряваща звезда, много ангажиран и уважаван, и в писмото си баща й го наричаше „моят музикален наследник“.

– Моля за вниманието ви. Можем да започнем.

Бийчър благодари на всеки от тях, че е дошъл. Беше планирал тази среща, както Клод добре знаеше, така че да съвпадне с неговия дебютен концерт в Ню Йорк, за да не му се налага да пътува два пъти до Америка. Той пожела на младия челист успех. Щом погледна към Мариана, се усмихна.

– Трябва да подчертая, че това беше негово недвусмислено желание – да бъдем заедно в тази стая.

Докато Бийчър дърдореше: „Има обичайните заявления като „в добро здраве телом и духом“, обичайните отхвърляния – „то отменя всички предишни подобни документи, и др.“, Мариана се мъчеше да потисне трепета, който вълнуващата близост на младия Розел до нея й причиняваше, ръката му, метната на гърба на стола й, която почти я прегръщаше. Обърна се рязко, за да го погледне, и установи, че той също се е втренчил в нея, очите му – дълбоки езера на безпокойство и съчувствие. Бийчър продължаваше да говори:

– ...и обичайните малки дарения на икономки и роднини – на племенника на баща ви, мисля, понастоящем жител на Израел, и на Дружеството на челистите и на Мемориалния фонд „Кусевитцки“ в Тангълуд. И така нататък, и така нататък. Разбира се, с удоволствие бих обсъдил всяка от тези точки в подробности, но никоя от тях не би трябвало в този момент да ни притеснява. Вместо това и отново според точните инструкции на Александър Фелдмън трябва да ви информирам лично за основните дарения в това завещание. Въпроси?

Всички поклатиха глави. Мариана се мъчеше да не поглежда към Клод. Ръцете й трепереха.

Адвокатът продължи, намествайки очилата на носа си:

(1) На дъщеря си Мариана Фелдмън оставям имота си в Стокбридж и всичките си акции, спестявания, пенсии и лични вещи.

(2) На Мариана оставям колекцията си от девет копия на Сребърния лебед, които съм купувал или поръчвал на майстори на струнни инструменти, и колекцията си от лъкове, с която да се разпорежда както намери за добре.

(3) На Мариана оставям всичките си документи и музикални партитури.

(4) На Клод Розел, като признание за големия му музикален талант и специалните му отношения с мен като мой надарен ученик, а и защото дъщеря ми вече не се изявява като соло музикант, оставям виолончелото „Страдивариус“ от 1712 г., познато под името Сребърния лебед.

Мариана бутна назад стола си и рязко се изправи.

– О, не, това не може да е истина. Прочетете го пак – извика тя. И докато Бийчър повтаряше последната точка, тя се разплака. Александър я беше предал. Клод протегна ръка към нея, но тя я избута настрана. Бързо грабна чантата и палтото си и избяга от стаята надолу по обточения с книжни рафтове коридор и навън през вратата.

ВТОРА ГЛАВА

Клод

След срещата в Бостън Клод и майка му се разделиха. Докато тя гостуваше на приятели в Кеймбридж, той излетя директно за Ню Йорк, за да се подготви за американския си дебют. По пътя за аерогарата си мислеше за Мариана и очевидния потрес, който бе изпитала. Притесняваше го, че той остана в кантората на Бийчър, докато тя изхвърча разридана. Искаше му се да тръгне след нея, да я настигне и да я успокои. Представи си как я държи и нежно попива сълзите от красивото й лице с кърпичката си, как гали невероятната й коса. Но защо ли би искал това? Винаги се бе притеснявал от бурни емоции, особено у жените, и още повече ако му се струваше, че може да е бил причината за тях. Необвързващите връзки, онези, при които нямаше претенции или молби за ангажименти, му прилягаха най-много. Жените обаче сякаш винаги искаха повече, отколкото той възнамеряваше да им даде, ако не в началото, то впоследствие.

Щом пристигна в Ню Йорк, Клод се настани в хотел „Риджънси“ на Парк Авеню, избор на майка му. На няколко пъти се опита да позвъни на приятелката си Софи фон Ауйер в Лугано с намерението да й разкаже за страдивариуса и невероятния си късмет, но тя бе заминала на двудневна почивка с персонала на музея, в който работеше, и нямаше връзка с нея. Остави само предпазливи съобщения на мобилния й телефон, защото не искаше да разваля изненадата. После хапна лека вечеря в стаята си и заспа дълбоко, съборен от часовата разлика.

Щом се събуди, се обади в офиса на „Баум&Фернан“ Кристъфър Бийчър му бе казал, че страдивариусът е в Ню Йорк, оставен от Александър точно преди смъртта му на съхранение и реставрация в магазина на търговеца на музикални инструменти и негов партньор, лютиера Пиер Фернан. От офиса съобщиха на Клод, че нито един от двамата мъже не е на разположение този ден. И двамата пътували, каза му администраторката, но щели да се върнат на следващия ден, тогава със сигурност можел да си уговори среща. Той й съобщи, че работата му е свързана със страдивариуса, и тя потвърди, че, да, наистина, г-н Бийчър се бил обадил. Г-н Баум бил наясно с причината за неговото посещение и оставил инструкции да посрещне г-н Розел на следващата сутрин в единайсет, ако това му е удобно.

– Утре в единайсет, разбира се – рече той.

Следователно му се отваряше ден да се упражнява и той точно това направи в хотелската си стая, използвайки заглушител за своето Давид Теклер, челото, което си беше купил преди десет години. Работи върху сонатите на Брамс, които щеше да свири в „Тъли Хол“, репетира по-трудните пасажи, като експериментира с ново фразиране и пръстовки, но винаги се връщаше към онова, което Фелдмън го беше учил. После поработи малко над концерта на Шуман, който щеше да свири на националното си турне. Когато ръцете му се умориха, излезе да обядва и после походи пеша, докато стигна до Линкълн Сентър. Там, пред „Алис Тъли Хол“, видя плакат със своето име и снимка: Клод Розел и – без снимка – Уилям Розен. „Известният швейцарски виолончелист – прочете той, – прави своя дебют в Ню Йорк в събота, 10 април, 20.00 ч. Това ще бъде първата му поява в американското му турне.“

За тази рекламна снимка бяха прилежно намазали с гел и разбъркали косата му, а очите му бяха широко отворени. Изглеждаше, реши поразвеселен, наистина много „евро“.

Вървейки, Клод продължаваше да си мисли за Мариана и се зачуди дали живее сама и дали не е някъде близо до нейния квартал. В град с размерите на Ню Йорк щеше да е нужно концентрирано усилие, за да я открие, ако не попиташе някой направо. „Концентрирано“, помисли си и се усмихна на себе си – играеше си с думите на английски. Трябваше да я намери и да я покани на дебюта си. Двамата имаха толкова много общо, толкова споделени неща, вярваше той, но най-вече това, че и двамата бяха посветени на баща й.

Същата нощ той отиде на вечеря с колегата на импресариото си и пианиста Уилям Розен. Двамата с Розен планираха да започнат репетиции на следващия ден. Вечерята им мина приятно. Тримата хапваха тайландска храна и обсъждаха финансовата регулация и как тя би могла да се отрази върху швейцарските банки; смъртта на Александър; избухналия вулкан в Исландия; и здравето на диригента Джеймс Левин. На Клод му се искаше да може да обърне разговора към темата Мариана, за да открие повече неща за нея, но не успя да намери заобиколен начин да го стори. Когато се върна в хотела, го чакаше съобщение. Майка му беше пристигнала и искаше да го види на закуска в девет.

– Е – рече Франсин, – голяма изненада изживяхме, mon petit, ти получи наистина забележителен подарък. Неочакван при това. Нямах представа, че моят стар приятел ще прояви такава щедрост към теб.

Клод, с коса, все още мокра от душа, си играеше с лъжичката в чашата.