Клод изслуша Розен, после каза:

– И е толкова великолепна, трудно е да не я забележиш. Всичко необходимо за страхотна кариера в пакет.

Двамата се засмяха.

– Имаш ли представа защо е спряла да концертира? – попита Клод. – Толкова съжалявам, че никога не съм я чувал.

– Направи няколко записа, само няколко, но те са необикновени – най-вече Дворжак и Виктор Хърбърт. Хайдн също. Абсолютно точна височина, искам да кажа, точно като времето по Гринуич. А способността й да общува със слушателя беше тъй дълбока, та чак мистериозна, но никакво усилие от нейна страна не се усещаше. Още можеш да ги намериш – записите. Продават се – и ще можеш сам да прецениш – пианистът спря, замислен. – А защо спря кариерата си... очевидно тя страдаше от ужасна предсценична треска и вместо да отслабва с времето, тя ставаше по-силна. Накрая, една вечер се срина на сцената... това, мисля, стана през 2002 г.

– Сценичен страх – рече Клод. – Нищо такова не съм изпитвал. Но пък знам, че може да съсипе нечия кариера. Чух също и слухове за някаква любовна драма с Антон Пиетовски. Ти знаеш ли за това?

– Нямаше начин да не знаеш за връзката им. Те непрекъснато бяха заедно. Мариана беше луда по него. Има най-различни клюки, но не съм информиран в действителност какво се е случило. Знам само, че жена му се премести тук от Москва и Пиетовски се отказа от Мариана.

– Баща й безпокоеше ли се? Тя е била толкова млада за човек на възрастта на Пиетовски, а и той е бил женен!

– Хората разправят, че не се е опитвал да прекрати връзката и че не е прекъснал приятелството си с Пиетовски, след като двамата се разделиха, макар Мариана да е била съсипана. Странен човек, Фелдмън. Независимо от всичко, което е казвал публично за това какъв блестящ музикант е Мариана и как е наследила таланта му, той сякаш повече е подкопавал, отколкото е стимулирал кариерата й – сякаш е недолюбвал успеха й. Клюката носи, че бил нещо като тиранин, настоявал тя да следва неговите музикални идеи, оплаквал се, когато използвала апликатура, която не е неговата. Нали знаеш, разни такива работи. В края на живота си старецът я използваше за компаньон, секретарка и практически прислуга. Тя се посвети на това да го обгрижва. Мнозина смятат, че Фелдмън провали кариерата й.

Клод се почувства заинтригуван, докато слушаше Розен. Реши, че след като приключи репетицията, ще изпрати бележка на Мариана, с която да я покани на концерта си, на приема и вечерята след него. Усещайки, че това няма да се хареса на майка му, и след като си спомни как тя се беше държала на закуска, реши да не й казва нищо. За разлика от приятелката му Софи – толкова дребничка, руса и съвършена, толкова швейцарка – интелектуална и сдържана, Мариана обещаваше силни вълнения. Вече беше открил телефонния номер и адреса й в указателя и ги носеше в портфейла си. Бе твърдо решен да я опознае, и то бързо.

– Хайде, Клод, давай да работим. – Розен издърпа столчето на пианото. – Трябва много нещо да свършим, преди моето стадо да се върне.

ТРЕТА ГЛАВА

Мариана

Мариана, съсипана, избяга от адвокатската кантора обратно в нюйоркския си апартамент, който бе дала под наем на една приятелка през годините, в които живя с Александър, а сега си беше върнала на свое разположение. През месеците след смъртта на баща й той въпреки всичко продължи да изразходва времето и вниманието й. Беше го погребала, беше спазила траура, беше го почела и организирала мемориалната служба, бе държала речи и сторила всичко по силите си, за да направи онова, което той би искал – което всъщност бе очаквал от нея.

А сега изпитваше най-чистата форма на клокочещ гняв. Кой, по дяволите, беше Клод Розел, че да получи нейното виолончело? Александър беше отвратително копеле. Тя бе проявила такава лоялност... и глупост. А на него не му беше пукало за друг, освен за него самия и собственото му велико наследство. Сега, само да бе по силите й, тя би изличила това наследство. Чувстваше се унизена. Всички щяха да разберат, че той й е отнел Сребърния лебед и го е дал на някакъв непознат.

Вината беше на Франсин Розел. Тази жена очевидно беше интригантствала, за да осигури на сина си челото. Очевидно, че като не е успяла да вземе друго от почти четирийсетгодишната им връзка, щеше да присвои за сина си проклетия инструмент. С отвращение си припомни опита на тая жена да я прегърне в кантората на Бийчър, да я разпитва за емоционалното й състояние. Ненавиждаше я и искаше тя да страда.

Клод обаче изглеждаше истински изненадан от подаръка. Беше се държал доста трогателно, реши Мариана, и тя не можеше да го вини. Перфидната му майка бе живяла в лъжа, която би го наранила, ако някога откриеше истината. Той също беше жертва на нейната необуздана, егоистична връзка, все едно дали го знаеше, или не.

Може би и неговото детство е било самотно като нейното. И той като нея е бил отгледан от родители, които са били вглъбени в кариерата си и в любовните си афери. Нито тя, нито Клод имаха братя или сестри. Александър често й беше казвал: „Не ти трябва брат или сестра, ти си имаш Лебеда. Виж го как седи до теб на задната седалка. И с него нямаш караници!“. И макар да изпитваше невероятна гордост, че семейството й притежава такова съкровище, тя също бе ненавиждала това любимо второ дете, което пътуваше навсякъде с Александър. Лебеда седеше само в първа класа в самолета и обикаляше европейските столици, които Мариана копнееше да види. Но двете с Пилар си седяха вкъщи.

Беше присъствала на бащините си заминавания, застанала точно зад вратата, докато му я държеше отворена. Макси, техният кокер шпаньол, започваше да вие жаловито още в мига, в който господарят му вдигнеше куфара и калъфа на виолончелото и ги занесеше във вестибюла. Самата Пилар не идваше до вратата. Александър отиваше да я търси в „закусвалнята“ и се мъчеше да я целуне за сбогом и тя виждаше как майка й извръща лице. После той профучаваше покрай нея, като я прегръщаше и я потупваше по главата, грабваше чантата си, палтото и челото. Казваше й да бъде добро момиче и й напомняше да се упражнява.

– Грижи се за майка си – винаги й повтаряше, докато вратите на асансьора се затваряха. И макар да изпитваше гордост, че са й възложили такава задача, нямаше никаква представа как, изправена пред бушуващия гняв и тъгата на майка си, да я изпълни достатъчно добре.

След като Александър заминеше, кучето се измъкваше, за да се свие в един ъгъл на студиото му и да скимти. Тогава сякаш мъжделеещият източник на вътрешна светлина у майка й угасваше – сякаш съпругът й контролираше някакъв човешки превключвател. Пилар седеше на масата, пушеше и драскаше припокриващи се кръгчета върху белите полета на Ню Йорк Поуст с парченце от молив.

Понякога Мариана се мъчеше да я ободри, да й предложи план – посещение при баща й в Куинс, пазаруване в „Мейсис“ със спирка в „Чок фул о’нътс“ за по сандвич с крема сирене и стафиди. Тя виждаше, че майка й страда, затова и тя страдаше – не по-малко от болката на майка си, отколкото от заминаването, което я бе причинило. Знаеше, че Пилар почти няма какво да прави в периода, когато Александър го няма, и малцина бяха приятелите, с които да се срещне. Въпреки това тя сякаш не се радваше, когато дъщеря й се връщаше от училище следобед. Не се надигаше от стола си, нито приготвяше закуска или пък питаше как е минал денят й. „Имаш ли много за домашно?“ – най-много да попита тя. Единствените следи от дейността й през деня бяха пълните пепелници, съобщенията за Александър, които записваше на едно тефтерче до ръката си, купчините издания на „Модерна библиотека“, които нарастваха край стола й.

– Мамо, казаха ми да те попитам дали искаш да се включиш като доброволец в училищния базар тази година? На 7 април е събота.

– Моля те, кажи им, че не мога. Баща ти тъкмо ще си пристигне – Пилар винаги знаеше програмата на Александър, но само дните на заминаване и завръщане, никога къде се намира в определен ден. За тази информация Мариана трябваше да се консултира с дневника му върху бюрото. Тя проверяваше програмата му всекидневно и рядко намираше следи, които да покажат дали майка й го е отваряла. Не се случваше често.

– Мисля, че ще е забавно – настоя Мариана. – Обичам да идваш в училище.

Не си спомняше кога за последен път Пилар бе направила подобна визита. Майките на приятелките й непрестанно кръжаха около училищната администрация, работеха усилено да набират средства за дадена кауза или благотворителност в скъпото частно училище, „Уайд уърлд“, което яко се бе вкопчило в претенциите си за прояви на социално съзнание.

– Не ми се нравят особено другите майки – отвърна Пилар. – Носят дълги до земята визонови палта и изискват от прислугата си да работи по дванайсет часа на ден, докато те самите се возят с такси до училище, набират средства за протестни походи и за Фонда за чист въздух, но оставят децата си да ходят сами до дома всеки следобед, където ги посрещат домашните помощници.

Мариана си помисли, че сигурно е приятно на входа да те приветства прислужница и да ти приготвя закуска. Изненада се от презрителния тон на майка си.

– Прислужниците са в къщата – поясни тя, – и някои са наистина много учтиви. Не сме сами.

Семейство Фелдмън не наемаше прислуга. Беше против принципите на майка й, а и не разполагаха с парите за това. Вноските по покупката на Лебеда все още изискваха големи суми. Мариана често решаваше да посети приятелки след училище, страхувайки се да се върне в техния безмълвен апартамент. Но не можеше да остава дълго заради репетиционната си програма. Вкъщи, в присъствието на Пилар, тя се чувстваше най-самотна.

– Все едно, щом изпитваш подобни чувства, защо сте ме изпратили с татко в „Уайд уърлд“?

– Смятах, че ще е полезно за теб. Един господ знае баща ти какво си е мислил.

– Той дойде ли да го види? Заедно ли го избрахте?

– Не, нямаше нито време, нито пък интерес.

Мариана й се примоли отново, този път с тъга.

– Така или иначе много бих искала да работиш на базара!

Пилар запали цигара и пак взе молива.

– Ще разговарям за това с баща ти, ако се обади. Знаеш, че съботният ден е най-натовареният му откъм ученици и той има нужда от мен тук.

– Добре. Благодаря, мамо.

Тя беше чувала баща си да говори с гордост за майчините й принципи, за работата й като основател и директор на балетното училище, което обучаваше таланти сред по-бедните прослойки чрез изкуство и обществена работа. За да постигне това, тя се бе отказала от службата си в Корпуса на Нюйоркския градски балет. Също като родителите си, Пилар имаше изострено чувство към социалната несправедливост и привилегиите. Беше ходила на юг в ранните дни на движението за човешки права и проповядваше расова равнопоставеност в изкуството. Преподаваше в центрове за комунални услуги и клубове, в държавните училища в бедните квартали. Александър разказваше на хората каква борба е водил, за да привлече вниманието й, толкова всеотдайна била тя към училището си и онова, което той наричаше „нейните социалистически идеали“. (Това не беше самата истина, по-късно щеше да открие, че майка й, много влюбена, бе чакала в продължение на няколко години, докато Александър се реши да се ожени за нея.)

– Но, татко, защо тя седи само вкъщи? – попита го веднъж Мариана.

– Защото трябва да се грижи за теб – отвърна той – и иска да се грижи за мен. Моята кариера изисква много от нея. Имам нужда от нея вкъщи, когато се връщам от турнета, и ти се нуждаеш от нея у дома, когато мен ме няма.

Той, изглежда, смяташе, че с това дава ясен отговор и когато тя го погледна объркано, добави раздразнено:

– Не беше подходящо вече тя да работи с тези хора. Помолих я да се откаже, когато ти се роди. Просто за нея стана непрактично да има толкова много ангажименти, които се биеха със собствената ми програма.

Яростта на майка й се изливаше върху Мариана, страничния наблюдател, и я плашеше. Мъчеше се да разбере как бе възможно тя да бе обичала баща й тъй страстно и самоотвержено, толкова да е копняла за вниманието му, че да му посвети живота си, докато същевременно е негодувала срещу успехите му и е бесняла срещу отсъствията му от дома. Когато той се връщаше, тя винаги го наказваше, но той бавно успяваше да я издърпа обратно от мрака. Веднъж Александър намигна на Мариана и й довери:

– Те двамата с Макси са еднакви в това; държат на достойнството си. Трябва търпеливо да ги умилостивяваш.

На сутринта, след като се върна от Бостън, външният звънец иззвъня и един куриер й връчи букет с цветя. Тя разкъса плика. Бележката в него беше от Клод.

Скъпа Мариана,

Надявам се, няма да приемеш за нахално, че ти пиша след последната ни среща. Тази събота имам концерт в „Алис Тъли Хол“, ще свиря Брамс с Уилям Розен. Ще бъде чест за мен и истинско удоволствие, ако на първата ми изява в Ню Йорк бъдеш мой гост – на концерта, на приема и на вечерята след това, която Елинър Либи дава в моя чест. Чувствам, че имаме толкова много причини да се опознаем, да бъдем приятели. Надявам се, че ще се съгласиш да присъстваш. При всички случаи ще оставя за теб билет на касата и ще помоля г-жа Либи да ти изпрати покана.