Той мина край тях и влезе в магазина, без ония да го погледнат. Край огнището вътре двама старци играеха на някаква игра върху дъното на преобърнато буре. Единият бе сложил ръка с разтворени пръсти в дървения кръг. Другият забиваше нож в празнините между тях. Инман погледа известно време, но не разбра какви са правилата, нито как се отчита резултатът, нито пък какво трябва да се случи, за да бъде обявен единият за победител.

От оскъдния запас стоки в магазина той си купи пет фунта царевично брашно, парче сирене, малко сухар и голяма солена краставица и излезе на верандата. Двамата мъже бяха изчезнали и то съвсем неотдавна, защото столовете им все още се полюляваха. Инман слезе на пътя и тръгна на запад, като си хапваше, докато върви. Двойка черни кучета пресякоха пред него от една сянка до друга.

Когато Инман наближи края на града, двамата мъже от верандата излязоха иззад ковачницата и му препречиха пътя. Ковачът спря да върти педалите и се приготви да гледа.

— Накъде така, кучи сине? — каза мъжът с шапката.

Инман не отговори. Изяде сочната краставица на две големи хапки и мушна остатъка от сиренето и сухара в торбата. Мъжът, който си бе чистил ноктите, застана от едната му страна. Ковачът, нахлузил тежка кожена престилка, излезе изпод навеса с косата в ръце и заобиколи Инман от другата. Не бяха особено едри, дори ковачът, на когото му личеше, че не е подходящ за занаята си. Мъже без работа, може би пияни и прекалено самоуверени, тъй като очевидно смятаха, че поради численото си превъзходство могат да му излязат само с косата.

Инман посегна към вързопа със завивките и в този миг тримата му се нахвърлиха едновременно и започнаха да го налагат с юмруци и с глава. Не му остана време дори да свали раницата и се наложи да се отбранява с товара на гърба си.

Никак не му се щеше да го съборят на земята и затова бавно заотстъпва назад, докато накрая го притиснаха към стената на магазина.

Ковачът направи крачка назад и замахна с косата като с брадва. Явно възнамеряваше да разреже Инман на две от ключицата до слабините, но това не бе лесно, още повече поради формата на сечивото. Ударът попадна на трийсетина сантиметра встрани и острието се заби в праха.

Инман изтръгна сечивото от ръцете му и реши да я използва по предназначение, като я размаха в широки откоси близо до земята. Целеше се в краката им сякаш коси трева, при което те отстъпиха, преди да ги е отрязал от глезените. Стори му се толкова естествено отново да държи в ръцете си коса и да работи с нея. Разликата бе, че влагаше повече от обичайните усилия в преднамерено по-силните махове, защото очакваше острието да срещне кост. Но дори и при тези необичайни обстоятелства той откри, че всички елементи на косенето — начина на хващане, разкрачената стойка, ъгъла на наклон на инструмента спрямо земята — са си налице и постигат учудващо добър резултат.

Мъжете заподскачаха, за да се предпазят, но скоро се прегрупираха и нападнаха отново. Инман посегна към пищялите на ковача, но острието се удари в камък, изпусна сноп бели искри и се счупи откъм по-близкия край, така че в ръцете му остана само дръжката. Той продължи битката, макар и с повредено оръжие, което сега приличаше на дълга, небалансирана и неудобно закривена тояга.

Накрая въпреки всичко се справи. Под ударите му тримата се свлякоха на колене в праха като молещи се католици. Продължи да ги налага, докато не ги простря по корем в праха, притихнали и неподвижни.

После захвърли косата в бурените оттатък пътя. Веднага след това обаче ковачът се претърколи, понадигна се, извади малокалибрен револвер изпод престилката си и с трепереща ръка са прицели в Инман.

— Мамка ти — процеди през зъби Инман.

Изтръгна оръжието от ръката на ковача, тикна го в главата му точно под окото и започна да обира спусъка, отвратен от подлостта на тия жалки отрепки. Патроните обаче бяха влажни или просто калпави и след четири безуспешни опита да произведе изстрел, той се отказа, удари мъжа няколко пъти по лицето с дръжката на револвера, захвърли го на покрива на постройката и се отдалечи.

Като излезе от града, той свърна към гората и навлезе в нея, за да се скрие от преследвачите. Целия следобед вървя на запад между дърветата, пробивайки си път през храсталака, като от време на време спираше и се ослушваше за стъпки. Понякога му се струваше, че чува гласове в далечината, но те бяха толкова слаби, че вероятно бяха плод на въображението му, както става, когато спиш край река и цяла нощ си мислиш, че чуваш някакъв приглушен разговор, от който нищо не се разбира. Не се чуваше кучешки лай и Инман реши, че дори гласовете да са били на онези от града, вече е в безопасност особено с приближаването на нощта. Пътеводител му бе слънцето, което се търкаляше над него с пречупени от клоните на боровете лъчи, и той следваше пътя му към западния хоризонт.

Докато вървеше се сети за едно заклинание с особена сила, на което го бе научил Плувец. Наричаше се „Да разрушиш живота“. Думите бавно изплуваха от паметта и зазвучаха в главата му. Плувец бе казал, че заклинанието върши работа само ако е на езика на племето чероки, не и на английски, затова няма смисъл да го учи на него. Но Инман вярваше, че думите имат сила независимо на кой език са изречени, така че той го произнесе в желанието си да прокълне и враговете си, и целия свят. Повтори го отново и отново, също като онези хора, които в страха си или в надеждата си повтарят многократно една и съща молитва, докато тя така се загнезди в главите им, че са в състояние да си вършат работата и дори да поддържат разговор като едновременно с това си я казват наум. Заклинанието гласеше:

Чуй. Пътят ти ще те отведе в страната на нощта. Ще бъдеш сам. Ще бъдеш като куче в жегата. В шепите си ще носиш кучешки лайна. Ще виеш като куче, докато вървиш към страната на нощта. Ще бъдеш целият омазан в кучешки лайна и няма да можеш да ги изчистиш от себе си. Черните ти вътрешности ще висят по теб. Ще те шибат по краката, докато вървиш. Ще живееш на пресекулки. Душата ти ще стане синя — цветът на отчаянието. Духът ти ще отслабне и ще изчезне, и никога повече няма да се появи. Пътеката ти води към страната ни нощта. Това е твоята пътека. Друга няма.

Инман извървя няколко мили, но словата на заклинанието продължаваха да се връщат към него като ехо. Думите на Плувец му напомниха за една от проповедите на Монро, буквално задръстена с цитати от различни мъдреци, както обикновено. Проповедта бе изградена не върху библейски текст, а върху една странна мисъл на Емерсън14, в която Инман откриваше прилика със заклинанието, макар да предпочиташе версията на Плувец. Това, което си спомняше, бяха думите, които Монро повтори четири пъти по време на проповедта: „Това, което показва Бог в мен, укрепва духа ми. Това, което показва Бог извън мен, ме превръща в брадавица и цирей. Вече няма причина да съществувам. Дългите сенки на забвението вече пълзят по мен и аз ще изчезна завинаги.“ За Инман това бе най-хубавата проповед, която бе чувал, а Монро я държа в деня, в който за пръв път видя Ейда.



Инман започна да ходи на църква единствено за да я вижда. В седмиците след пристигането на Ейда в Студената планина той научи за нея доста, преди още да са се срещнали. Тя и баща й нямаха никакъв опит във фермерството и скоро се превърнаха в източник на присмех за много семейства по пътя край реката. За хората, седнали на верандите си бе истински театър да гледат как Ейда и Монро минават в кабриолета или да срещнат Ейда, излязла на разходка сред природата. Представление, което наблюдаваха с интерес. Ейда предизвикваше оживени коментари, подобно на появата на нова актриса на сцената на Док Стрийт Опера. Всички бяха единодушни, че е хубавичка, но предпочитанията й към чарлстънската мода в облеклото и прическите бяха предмет на подигравки. Като я видеха да държи стрък брадат език и да се възхищава на цветовете му или да се навежда, за да докосне бодлите на татула, някои съвсем сериозно започваха да си мислят, че нещо й хлопа, щом не може да различи брадатия език от останалите бурени, а други се чудеха и се питаха през смях дали е толкова откачена, че да яде татул. Носеше се слух, че ходи с тетрадка и молив и като види нещо — птица, храст, растение, залез или планина — започва да дращи в тетрадката, защото е толкова побъркана, че забравя важните работи, ако не си ги запише.

Една неделя Инман се облече грижливо в нов черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка и черна шапка и тръгна към църквата. Бе късна есен; от три дни без прекъсване валеше студен дъжд. Макар да бе спрял за малко през нощта, утринното слънце още не бе се показало иззад облаците и късчето небе, което се виждаше между хълмовете, бе тъмно, ниско и матово. Пътищата бяха се превърнали в кални мочурища. Инман закъсня и седна на най-задната пейка. Вече пееха химна. Някой бе запалил печката, която пушеше от горния капак. Пушекът се издигаше до тавана и се разпростираше по него, надвиснал досущ като свъсеното небе вън.

Инман трябваше да открие Ейда единствено по тила на главата, но това му отне само миг, тъй като почти веднага забеляза тъмната й коса, сплетена на тежка плитка по последната мода, която още не бе стигнала до планините. От мястото, откъдето бе вдигната косата, по белия й врат се спускаха два снопа мускули със сенчеста вдлъбнатина между тях. Няколко къдрици бяха останали извън плитката. Докато траеше химна, очите на Инман не се откъснаха оттам. Единственото, което искаше в тези минути, бе да притисне върха на пръстите си към това тайнствено местенце, дори преди да е зърнал лицето й.

Монро започна проповедта си с коментар върху току-що изпълнения химн. Думите му бяха изпълнени със страстен копнеж по времето, когато хората ще се потопят в море от любов. Но, каза той, не бива да се заблуждаваме, че някой ден целят свят ще ни заобича. Напротив, от нас се иска ние да заобичаме света. Това на практика е по-трудното и съдейки по реакцията на паството — някак шокиращо и неосъществимо.

Остатъкът от проповедта бе на същата тема като всички други, откак Монро бе пристигнал в Студената планина. В сряда и неделя говореше на една-единствена тема: първичната загадка на Сътворението — защо се раждаме, щом умираме? На пръв поглед в това няма никаква логика. През изминалите седмици се бе опитвал да разгледа темата от всички възможни ъгли. Какво казва Библията по въпроса? Какво мислят мъдреците от разни страни и разни времена? Показателни примери от природата. Пробваше какво ли не, за да събуди интереса на паството си, но напразно. След няколко седмици недоволният ропот сред паството показа, че смъртта вълнува повече него, отколкото тях. Мнозина не я възприемаха като чак толкова голяма трагедия, дори смятаха, че е нещо добро. Искаха отдих. Някои подхвърлиха, че ще му е по-лесно, ако започне да прави като покойния предишен свещеник — най-вече да порицава грешниците и да им разправя забавни библейски истории. Бебето Мойсей в тръстиката. Малкият Давид хвърля камъни с прашка.

Монро не прие съвета, възразявайки пред един от старейшините, че неговата мисия е по-друга. Думите му бързо се разнесоха из селището. Единодушното им тълкуване бе, че използваната от него дума „мисия“ поставя паството в положението на тънещи в невежество диваци. Мнозина бяха давали пари за изпращането на мисионери сред истинските диваци, които си представяха като люде с различен цвят на кожата, живеещи на места безкрайно по-отдалечени и варварски от тяхното, така че забележката не бе преглътната лесно.

За да потуши разгарящия се пожар, Монро започна проповедта си във въпросната неделя с пояснението, че всеки мъж и всяка жена на света си имат своя мисия. Тоест, работа — ни повече, ни по-малко. А неговата работа била да разбере защо човек се ражда и умира, и щял да продължи да размишлява върху това с упоритостта на човек, който обяздва кон или прочиства нивата си от камъни. Така и направи. Надълго и нашироко. Междувременно Инман зяпаше врата на Ейда и слушаше как Монро четири пъти повтаря казаното от Емерсън за брадавиците и циреите и изчезването завинаги.

Когато службата свърши, мъжете и жените напуснаха църквата от отделни врати. Окаляни коне дремеха в хамутите, а каретите и двуколките зад тях тънеха в кал до спиците. Гласовете на хората ги събудиха и една дореста кобила разтърси задницата си със звука на изтупван килим. Църковният двор миришеше на кал, мокри листа, дрехи и коне. Мъжете застанаха в редица, за да се ръкуват с Монро за довиждане, после се разтъпкаха из влажния двор, питайки се един друг дали дъждът е отминал или просто е спрял за малко. Някои от старейшините полугласно обсъждаха чудатата проповед на Монро и липсата на цитати от Светото писание в нея, споделяйки възхищението си от неотстъпчивостта му пред желанията на другите.