Неженените мъже се отделиха и застанаха в кръг с калните си ботуши и напръскани с кални петна панталони. Темата на разговора им бе по-скоро от събота вечер, отколкото от неделната утрин. Всички без изключение от време на време стрелкаха с погледи Ейда, застанала в края на гробището. Беше красива и тъжна. Всички бяха навлекли вълнени дрехи против влажния мраз, но тя бе облечена в кремава ленена рокля с дантела по яката, ръкавите и подгъва. Изглежда я бе избрала повече според календара, отколкото според времето.

Стоеше със скръстени ръце. Няколко по-възрастни жени отидоха при нея, опитаха се да завържат разговор, но тя не отговори, настъпи неловко мълчание и жените си тръгнаха. Инман забеляза, че всеки път, когато някой се доближеше до нея, тя правеше крачка назад, докато накрая едва не се препъна в един надгробен камък.

— Ако отида и й се представя, мислиш ли, че ще ми отговори? — попита Дилърд, който бе дошъл на църква по същата причина като Инман.

— Не знам — отвърна Инман.

— Ти не разбираш от ухажване — каза Хоб Марс на Дилърд. — Остави това на мен.

Марс бе нисичък и широкоплещест. Имаше голям часовник, който се подаваше от джобчето на жилетката му, провесен на сребърна верижка със спираловидно украшение накрая, стигаща до кръста му.

— Да не би да си мислиш, че ще й вземеш акъла с тоя часовник? — каза Дилърд.

— Не мисля, а съм сигурен — отвърна Марс.

Тогава се обади друг, толкова слаб и невзрачен, че никой не му обръщаше внимание:

— Обзалагам се на сто долара, че вече си е избрала съпруг в Чарлстън.

— Може и да го забрави — каза Хоб. — Случвало се е неведнъж.

Хоб се вгледа в Инман, изучавайки официалния му костюм.

— Приличаш на адвокат — каза той. — Ако искаш да ухажваш някоя дама, трябва да си облечеш нещо по-цветничко.

Инман знаеше, че така щяха да бъбрят, докато някой се престраши да я заговори и стане за смях. Или да продължат да се дразнят един друг, докато двама слязат на пътя, за да се бият за честта си. Той докосна шапката си, каза „До скоро“ и се отдалечи.

Отиде право при Сали Суангър и каза:

— Ще ти прочистя акър нова земя, ако ме запознаеш.

Сали носеше боне с толкова дълга козирка, че трябваше да отстъпи назад и да наклони глава, за да открие очите си от сянката. Тя се засмя, вдигна ръка, докосна брошката си от фалшиво злато на яката и я потри с пръсти.

— Забележи, че дори не питам с кого — каза тя.

— Сега е моментът — отговори Инман, гледайки към Ейда, която стоеше сама с гръб към хората, леко наведена, за да прочете надписа на надгробния камък. Ръбът на роклята й бе мокър от високата трева, а шлейфът й се бе изцапал с кал.

Мисис Суангър хвана ръкава на черното сако на Инман с палеца и показалеца си и го поведе през двора към Ейда. Когато пусна ръкава му, той вдигна ръка, за да свали шапката си; с другата пооправи косата си. Приглади я покрай слепоочията и прокара длан от челото до брадичката, за да освежи лицето си. Мисис Суангър се покашля и Ейда се обърна.

— Мис Монро — каза Сали Суангър с пламнало лице. — Мистър Инман силно желае да се запознае с вас. Познавате родителите му. Негови роднини са строили тази църква — добави тя за сведение и се отдалечи.

Ейда го погледна право в очите и той със закъснение осъзна, че не е решил какво да каже. Но тя го изпревари.

— Наистина ли?

В гласа й се долавяше известна досада и кой знае защо на Инман това му се стори забавно. Той погледна настрани, към мястото, където реката завиваше около хълма, и се опита да се усмихне. Листата на дърветата и рододендроните край реката блестяха, провиснали под тежестта на дъждовните капки. Реката влачеше дълбоките си тъмни води, приличащи на разтопено стъкло на местата, където заобикаляха невидимите подводни камъни, за да се спуснат в тихите вирове. Държеше шапката за дъното и тъй като не знаеше какво да каже, гледаше в отвора й, сякаш от опит знаеше, че нещо ще изскочи оттам.

Ейда го погледа още малко в лицето, после също сведе очи към шапката. Инман се сепна като си помисли, че изражението на лицето му сигурно е като на куче, застанало пред бърлогата на мармот.

Той погледна Ейда, която обърна дланите си нагоре и въпросително изви вежди.

— Можеш да си сложиш шапката и да кажеш нещо, все пак.

— Просто защото си обект на всеобщо внимание — измърмори Инман.

— Интересно ти е да поговориш с мен, защото съм нова тук?

— Не.

— Значи си се обзаложил с ония тъпаци там?

— Не.

— Е, тогава ти измисли сравнението.

— Като да стиснеш в ръката си бодливата обвивка на кестен, нещо такова.

Ейда се усмихна и кимна. После каза:

— Ще ми обясниш ли нещо? Преди малко една жена, като говореше за времето тия дни, каза „това време е смърт за овцете“. Не ми излиза от ума. Какво означава това — че времето е подходящо за клане на овце, или че е толкова лошо, че ще измрат и сами, например от удавяне или пневмония?

— Първото — отговори Инман.

— Благодаря. Ще ми е от полза.

Тя се обърна и тръгна към баща си. Инман я видя да докосва ръката му и да му казва нещо. После се качиха на кабриолета и след малко изчезнаха по пътя край оградите, обрасли с разцъфнали къпинови храсти.



По залез Инман излезе от боровата гора и пое край широка придошла река. Слънцето клонеше към ниския хоризонт на отсрещния бряг. Във въздуха висеше лека мъгла и всичко наоколо бе обляно в бледожълта светлина. Очевидно някъде нагоре по течението дъждът е бил по-силен, защото коритото на реката бе препълнено, така че дори да беше добър плувец, Инман трудно би преплувал буйните й води. Надявайки се да намери неохраняван мост или брод, той продължи край брега по тясната пътечка, виеща се между мрачната гора отдясно и бучащата река вляво.

Местността — равна, с изключение на врязаните в червената глина оврази тук-там — представляваше старо сечище, обрасло в нискостеблени борове. Някога на тяхно място са се възправяли отдавна отсечени истински дървета. Единствената следа от тях бяха стърчащите тук-там пънове, широки колкото маса за хранене. Отровен бръшлян покриваше земята под дърветата, докъдето погледът стига. Катереше се по боровете и обвиваше клоните им. Падащите борови иглички се заплитаха в бръшляна и смекчаваха очертанията на стволовете и клоните, придавайки им най-различни причудливи форми на зелени и сиви чудовища, изникнали от земята.

Гората изглеждаше несигурно и опасно място. Напомняше му за сраженията край морето и чудатото косместо растение, което един от войниците му показа. Растяло из блатата и се хранело с месо. Даваха му късчета сланина, забодени на пръчица. Ако си сложиш пръста в устата му, се опитваше да го захапе. Тази гора бе нещо подобно, готова да направи същото, само че в по-голям мащаб.

Инман искаше да се махне оттам, но широката кална река му препречваше пътя. Течността в нея напомняше повече на сгъстяваща се меласа, отколкото на вода. За нищо на света не би живял край подобна река. Тя дори не се вписваше в представата му за такава. Там, откъдето бе, думата „река“ означаваше скали, мъх и шум на разпенена вода, течаща стремглаво под въздействието на магията, наречена гравитация. В неговия край нямаше река, по-широка от дължината на пръчка, а дъното на всяка се виждаше ясно, където и да погледнеш.

Това тук бе просто един широк канал. С изключение на топките жълтеникава пяна, насъбрала се на купища край падналите дървета, реката бе мътна и еднообразна като парче ламарина, боядисано в кафяво. Мръсна като съдържанието на отходна яма.

Инман вървеше напред, дразнейки се от всичко наоколо. Как е могъл да смята, че това е неговата страна, страната, за която е отишъл да воюва? Какво невежество. Всичко, за което се сещаше, като се запиташе за какво си струва да се бие, бе правото му да живее необезпокояван някъде край западния ръкав на река Пиджън, горе, в Студената планина, близо до изворите на Скейпкет Бранч.

Представи си родния край, големите дървета, чистия мразовит въздух през цялата година. Огромните тополи с толкова дебели стволове, че ти приличат на изправени отвесно локомотиви. Размечта се как ще се прибере у дома и ще си построи колиба в Студената планина толкова нависоко, че никой, освен козодоя, летящ из облаците през есента, няма да чува тъжния му плач. Как ще живее толкова тихо, че няма да му трябват дори уши. И ако Ейда дойде с него, може би ще има надежда — далечна и плаха — че с времето от отчаянието му ще остане само точица, толкова мъничка и незабележима, че все едно я няма.

Но макар подсъзнателно да вярваше, че ако си мислиш достатъчно настойчиво за нещо, то се сбъдва, желанието му си оставаше все още смътно, колкото и силно да беше. Надеждата му не бе по-ярка от свещ, която някой запалва на планински връх и се отдалечава, опитвайки се да намери пътя под светлината й.

Скоро се смрачи и луната грейна през разпокъсаните облаци. Инман излезе на някакъв път, който свършваше в реката; край него, досами водата, някой бе забил кол с табела:

Превоз със сал. 5 долара. Викай силно.

От як стълб се проточваше дебело въже, което се губеше в реката. Близо до отсрещния бряг то отново излизаше над повърхността и завършваше завързано на друг стълб. Зад пристана Инман видя къща на колове, издигаща се над най-горния белег за нивото на водата. Едно от прозорчетата светеше, а от комина се виеше дим.

Инман извика. След малко на верандата се появи фигура, махна с ръка и се прибра обратно вътре. Не след дълго човекът се показа иззад къщата, теглейки с въже кану от издълбан дънер. Пусна го във водата, метна се в него и загреба срещу течението в по-бавните води край брега. Все пак течението бе силно и лодкарят бе принуден да гребе с все сили. Изглеждаше така, сякаш нямаше намерение да пресича. Но малко преди да се изгуби от погледа, той зави, седна в кануто и остави течението да го понесе надолу, насочвайки лодката косо към източния бряг с леки загребвания, пестейки силите си. Просто съвсем леко потапяше веслото, за да поддържа курса. Кануто бе старо, сухото дърво бе избеляло от слънцето и грубо издяланите му бордове проблясваха като очукан калаен съд над тъмната вода, щом луната се покажеше иззад облаците.

Щом лодката приближи, Инман видя, че гребецът не е мъж, а девойка с розови бузи, с тъмна коса и мургава кожа, което подсказваше наличието на индианска кръв в жилите й отпреди едно-две поколения. Носеше рокля от домашнотъкан плат, която в тъмното изглеждаше жълта. Имаше големи силни ръце, а мускулите й изпъкваха под кожата при всяко загребване. Черната й коса висеше свободно по раменете. Като приближи, подсвирна с уста. На плиткото скочи боса във водата и изтегли кануто на брега. Инман извади петдоларова банкнота от джоба си и я подаде на девойката. Тя не посегна да я вземе, а само я погледна презрително.

— За пет долара не бих дала на някой жаден човек дори черпак от тая вода, камо ли да го возя до оттатък — каза тя.

— На табелата пише, че таксата е пет.

— Това на сал ли ти прилича?

— Това тук място за преминаване ли е, или не?

— Да, когато баща ми е тук. Той има сал, който побира впрегната каруца. Издърпва го по въжето. Но когато реката е голяма, не може. Сега е на лов, докато водата спадне. А аз взимам повече, защото имам една кравешка кожа и мисля да ми направят седло от нея. Като ми го направят, ще започна да спестявам за кон, и като си купя кон, ще метна седлото на гърба му и ще се махна оттук.

— Как се казва тая река?

— Това е могъщата Кейп Фиър, самата тя.

— Е, колко ще ми вземеш, за да ме прекараш отсреща?

— Петдесет долара.

— Ще ти дам двайсет.

— Да тръгваме.

Преди да се качат в лодката, Инман забеляза някакви големи мазни мехури да се издигат на повърхността на десетина метра от брега, където се пукаха и проблясваха. Движеха се в посока обратна на течението със скоростта на вървящ човек. Нощта бе безветрена и тиха и освен ромоленето на водата и цвъртенето на насекомите в гората, други звуци не се чуваха.

— Видя ли ги? — попита Инман.

— Да.

— От какво са?