Единственият му опит да си намери работа завършил плачевно. Един човек надолу по реката го наел за разчистване на терен за пролетната сеитба. По-големите дървета вече били съборени и лежали със заплетени клони в края на гората. Човекът искал от Стоброд да му помогне при изгарянето им. Запалили буен огън и започнали да кастрят клоните, за да освободят дърветата и ги довлекат до огъня. Внезапно Стоброд решил, че работата е повече, отколкото си мислел първоначално. Смъкнал ръкавите на ризата си и си тръгнал. Човекът продължил сам. С дълга кука търкалял стволовете към огъня. Стоял близо до пламъците, когато няколко горящи дънера се разместили и хванали крака му помежду си. Колкото и да се опитвал, не можал да се освободи. Викал за помощ, докато останал без глас. Огънят приближавал и като видял, че ще изгори жив, човекът взел брадвата и отсякъл крака си от коляното. С парче плат от панталона си и пръчка пристегнал здраво раната, после измайсторил патерица от чаталест клон и се прибрал у дома. Едва оживял.

Години след това Стоброд заобикалял отдалеч къщата му, защото куцият, за огромно разочарование на Стоброд, му имал зъб и като го видел, стрелял по него от верандата.

Едва когато пораснала, Руби се запитала що за човек е била майка й, та да се омъжи за такъв като Стоброд. Но представата за нея била напълно изтрита от съзнанието й, защото когато го питала, той отговарял, че не си спомня.

— Дори не си спомням дали беше тънка или дебела — казвал той.

За всеобща изненада в първите дни на треската на войната Стоброд се записал доброволец в армията. Една сутрин яхнал старото муле и заминал. Оттогава Руби не била чувала нищо за него. Последният й спомен за него били белите кончови на ботушите му, проблясващи от двете страни на коня, докато се клатушкал по пътя. Според нея Стоброд не е воювал дълго. Сигурно е загинал още в първото си сражение или е дезертирал, тъй като била чула от един войник от неговия полк — завърнал се у дома без ръка — че Стоброд е изчезнал след битката при Шарпсбърг.

Каквато и да била съдбата му — шрапнел в задника или бягство към западните територии — Руби останала да се оправя сама. Без мулето не можела вече дори да оре безплодните ниви. Можела само да си направи малка градина, която обработвала ръчно с единично рало и мотика.

Първата година от войната била тежка за нея, но Стоброд слава богу бил оставил мускета си, надявайки се, че ще получи по-добро оръжие, ако се яви с празни ръце. Руби взимала този музеен експонат — повече напомнящ аркебуз, отколкото съвременна пушка — и през зимата ловувала диви пуйки и елени, а месото сушала край огъня като индианците. Стоброд бил взел единствения им нож и тя режела месото с нож, който сама направила от парче от стар трион. Нагряла острието в огъня и с подкова, която намерила на пътя, очертала формата на нож върху нажеженото желязо. Когато металът изстинал, тя изчукала излишното извън очертанията и с пила дооформила острието и дръжката. Отново с чука, прикрепила с медни нитове ръкохватка, изрязана от дебел ябълков клон. Наточила острието върху речен камък. Ножът изглеждал грубичък, но режел не по-зле от фабрично изработен.

Като основно постижение в живота си Руби изтъкна факта, че на десетгодишна възраст вече познавала планината на двайсет и пет мили във всяка посока толкова добре, колкото градинар — лехите си с фасул. И че по-късно, макар и все още девойка, побеждавала мъжете в схватки, за които не желаеше да говори с подробности.

Предполагала, че в момента е на двайсет и една години, макар да не била сигурна, тъй като Стоброд не помнел нито годината, нито деня на раждането й, нито дори сезона, през който се появила на белия свят. Не че имала намерение да празнува рождения си ден. Празниците били нещо непознато в живота й, тъй като в борбата за оцеляване нямало място за подобни глезотии.

Дарба, като всички други

Късно през нощта Инман вървеше край брега на Дълбоката река. След известно време пътят слезе в блатиста низина, която по-нататък се стесняваше и преминаваше в клисура. От небето постепенно остана само тясна ивица, заключена между каменните стени и дърветата. Единствената светлина идеше от Млечния път. Беше толкова тъмно, че трябваше да напипва пътя си из теснината на всяка крачка. Отблясъкът на светлината върху водата бе толкова слаб, че можеше да го види само ако гледа натам, като човек, който търси в небето далечни звезди, без да гледа право към тях.

След като се спусна по почти отвесна скала, пътят навлезе в тесен прорез между реката и стръмния каменист бряг, по който тук-там растяха храсталаци. На Инман това място никак не му хареса. Боеше се да не се натъкне на военната полиция. Можеха да го връхлетят конници, преди да е намерил откъде да се измъкне, а брегът бе прекалено стръмен, за да се изкачи нагоре в тъмното. Тук трудно би оказал съпротива на въоръжени мъже. Най-добре да се маха оттук час по-скоро.

Инман премина в бавен и мъчителен тръс. Продължи така няколко минути, докато видя пред себе си и малко вдясно проблясваща светлина. Забави ход и като приближи, видя, че тя идва от димяща факла от борови клони, която хвърляше жълт кръг светлина около мъж с широкопола шапка, застанал на пътя. Инман се прокрадна безшумно още малко напред и се притаи зад голям камък на десетина метра.

Мъжът беше с черен костюм и бяла риза. Водеше кон с юзда от въже, преметнато през шията му. На гърба си конят носеше товар — нещо бяло и безформено като куп бели чаршафи. Мъжът седна и прибра колене към гърдите си с едната ръка. Закрепи лакътя на другата, която държеше факлата, в пролуката между коленете си като в стенен свещник. Отпусна глава, докато периферията на шапката му докосна изпънатата напред ръка. Тъмен силует на пътя.

Ще заспи с тая факла, помисли си Инман. Ще му се подпалят краката.

Но мъжът не спеше. Беше отчаян. Погледна към коня и изстена.

— Мили боже, в какъв рай живеехме преди!

Той се заклати наляво-надясно, както си седеше, после отново въздъхна:

— О, Господи!

Инман се зачуди какво да прави. На пътя имаше още един камък. Не може да се върне. Не може да заобиколи. Не може да стои там цяла нощ като вързана юница. Извади пистолета си и го вдигна пред очите си, за да провери на слабата светлина дали е зареден.

Тъкмо се канеше да се прицели, когато мъжът се изправи на крака и забучи факлата в земята. Отиде до задницата на коня. Опита се да свали товара. Конят се размърда неспокойно и наостри уши. Бялото на очите му проблесна.

Мъжът свали товара, нарами го и мина отпред, залитайки. По увисналата тънка ръка и дългата коса, метяща земята, Инман позна, че онзи носи жена. Изнесе я извън осветения от факлата кръг и двамата станаха почти невидими, но по стъпките му разбра, че върви към ръба на стръмния скат. Чуваше риданията му в мрака.

Инман се завтече към факлата, грабна я и я подхвърли в посока на звука. Като падна на земята, тя освети мъжа, застанал на крайчеца на пропастта с жената в ръце. Опита се да се обърне, за да види откъде идва светлината, но му беше трудно заради тежестта на тялото. Накрая все пак успя да се извърти с лице към Инман.

— Остави я долу — каза Инман.

Той я положи в краката си.

— Що за пистолет е това, по дяволите? — каза мъжът, спрял поглед върху двете неравни цеви.

— Отдръпни се. Ела насам, за да те виждам.

Мъжът прекрачи тялото и се приближи. Държеше главата си наведена, за да може периферията на шапката да препречва светлината.

— Спри там — заповяда Инман.

— Теб те праща Бог, за да каже „не“ — рече мъжът.

Направи още две крачки, коленичи, просна се на земята и обгърна с ръце краката на Инман. Инман насочи пистолета към главата му и обра спусъка. Тогава мъжът вдигна лице в отблясъците от факлата и Инман видя, че страните му са мокри от сълзи. Съжали го, и както тъй или иначе вече си бе решил, само го удари по скулата не много силно с дългата цев.

Човекът падна по гръб. Под окото му се бе появила плитка цепнатина. Шапката му се изтърколи настрани и откри намазаната му с брилянтин, пригладена и лъщяща като ябълка, руса коса, чиито краища висяха по раменете. Попипа раната и погледна кръвта.

— Заслужавам си го — каза той.

— Заслужаваш да те убия — отвърна Инман. Той погледна към жената, която лежеше на ръба на пропастта. Не беше помръднала. — Все още ми се ще да го направя.

— Не ме убивай, аз съм божи човек — примоли се мъжът.

— Някои казват, че всички сме такива.

— Искам да кажа, проповедник. Проповедник съм.

Инман не знаеше какво да отговори и издиша шумно през носа.

Проповедникът се изправи на колене.

— Мъртва ли е? — попита Инман.

— Не.

— Какво й е?

— Нищо особено. Бременна е. А и аз й дадох да изпие нещо.

— Какво?

— Пакетче прах, което купих от един пътуващ търговец. Каза, че с него можеш да приспиш човек за няколко часа. Дадох й го преди около половин час.

— И ти си бащата?

— Очевидно.

— Не сте женени, предполагам.

— Не сме.

Инман се приближи до жената и коленичи. Вдигна тъмната й коса. Жената дишаше през носа с тихо похъркване. Лицето й бе отпуснато, а в хлътнините на очите и бузите се събираха грозни сенки. Въпреки това личеше, че е красавица. Положи главата й обратно на земята и се изправи.

— Качи я обратно на коня — каза той и се отдръпна с насочен към мъжа пистолет, без да откъсва очи от цевите.

Човекът отиде до нея, коленичи и повдигна тялото. Стана прав и олюлявайки се, го пренесе до коня и го положи на гърба му. Инман наклони пистолета в светлината на факлата и го поогледа, доволен от бързината и ефективността, които оръжието бе придало на изпълнението на едно най-обикновено настояване.

— Сега какво? — попита мъжът. Изглеждаше доволен, че някой друг взима решенията вместо него.

— Млъквай — отговори Инман. Не знаеше какво да прави. Мислите му бяха бавни и объркани заради недоспиването и умората.

— Откъде идваш? — попита той.

— Тук наблизо има едно градче — отговори мъжът, сочейки в посоката, в която вървеше Инман.

Инман взе факлата и я хвърли в пропастта. Проповедникът мълчаливо гледаше как пламъкът й се смалява в мрака.

— Това Дълбоката река ли е?

— Така й викат.

Тръгнаха. С едната си ръка Инман държеше пистолета, с другата водеше коня. Юздата бе от дебело въже, чийто край бе увит с тел на няколко сантиметра, за да не се разнищва. Телта убоде пръста му и от раничката протече кръв. Инман го сложи в устата си, мислейки си, че ако не бе се натъкнал на тях, сега жената щеше да е едно бяло петно, носещо се с издути около тялото поли по черната повърхност на реката, а проповедникът щеше да стои на пътя и да повтаря: „Потъни! Потъни!“.

Пътят се заизкачва, пресече невисок рид и реката остана назад, извиваща между ниски хълмове. Луната бе изгряла и Инман видя обширни пространства земя там, където гората бе опожарена, за да се отвори място за ниви. Но освен да я подпалят, друго не бяха правили, и овъглените стволове стърчаха сред набраздената от ручеи глина чак до хоризонта, проблясвайки под лунната светлина. Инман се огледа и си каза: „Сякаш съм на друга планета“.

Съзвездието Орион се показа на източния хоризонт и по това Инман пресметна, че полунощ отдавна е минало. Фигурата на ловеца-воин висеше като обвинение, като небесен знак, порицаващ недостатъците ти. Орион бе със стегнат колан, с готово за удар оръжие, изпълнен със самоувереност, ако позата издава чертите на характера. Всяка нощ си пътува на запад и никога не закъснява.

Едно от малкото утешителни в живота неща бе, че човек може да дава имена на звездите. Вечерта след битката при Фредериксбърг той бе споделил идеята си с едно момче от Тенеси. Седяха край окопа зад стената. Нощта бе мразовита, а звездите бяха като ярки точки на небосклона. Полярното сияние бе угаснало. Бяха увили главите и раменете си в одеяла и дъхът им образуваше облачета пара, висящи в неподвижния въздух като духове, които бавно се отдалечават.

— Толкова е студено, че ако близнеш цевта на пушката, езикът ти ще залепне за нея — каза момчето.