— Там нищо не пише. Или поне ние не можем да го разчетем — каза Инман.

Ейда отдръпна ръката си и каза:

— Това бе нещо неочаквано.

И си тръгна.

Когато най-накрая Инман заспа, засънува ярък като ден сън. Лежеше, както в нормалния свят, в гора от дъбови дървета с листа, очевидно изтощени от растежа през лятото и само на няколко седмици от пожълтяването и есента. Сред дърветата растяха храстите, за които бе прочел в книгата на Бартрам. Бяха отрупани с нереално огромни цветове с петоъгълна форма. Слаб дъждец ръмеше през тежките листа и падаше на земята в толкова фина завеса, че дори не го мокреше. Сред дърветата се появи Ейда и тръгна към него почти със скоростта на дъжда. Носеше бяла рокля, а главата и раменете й бяха загърнати в черен шал, но той я позна по очите и походката.

Инман се надигна и макар изненадан от появата й, поиска да я прегърне и тръгна към нея, за да го направи, но три пъти подред, щом протегнеше ръце към нея, очертанията й се размиваха и тя се превръщаше в неясен силует от проблясваща сивкава мъгла, през който ръцете му безпрепятствено преминаваха. Но на четвъртия път тя си остана от плът и кръв и той най-после успя.

— Извървях труден път, за да дойда при теб — каза той. — И никога няма да те пусна. Никога.

Тя го погледна и свали шала от главата си. По изражението на лицето личеше, че е съгласна, макар да не промълви и дума.

Инман се пробуди от песните на утринните птици. Образът на Ейда от съня не бързаше да си отиде, а и той не искаше това. Стана на крака. По тревата блестеше обилна роса, а слънцето вече се бе издигнало до върховете на дърветата. Върна се в бивака, но там нямаше никой. Огънят край фургона на артистите бе угаснал. Освен големия черен кръг на огнището и успоредните следи от колелетата на фургона нищо друго не доказваше, че артистите са били реални хора. Инман съжали, че не е могъл да се сбогува с тях, но въпреки това цял ден вървя с приповдигнато настроение заради съня, с който го бе дарила тъмната нощ.

Пепел от рози

Един топъл следобед в началото на есента Руби и Ейда работеха на долната нива, която Руби бе заделила за зимна градина. Беше от ония дни, когато израслите на два метра бурени с внезапно разтворени и проблясващи на слънцето цветове, покрити с металносив мъх, изглеждаха като заскрежени в ранно зимно утро. Напомняха колко близо е вече първият истински скреж, макар слънцето да бе все още горещо, принуждавайки кравата да следва сянката на дъба, пълзяща по пасището.

Ейда и Руби прекопаваха и плевяха редовете с младо зеле, ряпа и лук — част от храната, с която щяха да преживяват зимата. Преди няколко седмици внимателно бяха подготвили всичко — изораха почвата, хвърлиха пепел от огнището и тор от плевнята, брануваха. Руби караше коня, а Ейда седеше върху браната, за да добави тежест. Браната бе грубо сечиво, измайсторено от предишния собственик на фермата от чаталест дъбов клон. В суровото дърво на двата раздалечени края бяха пробити дупки, а в тях бяха набити дълги спици от изсушена акация. Съхнейки, дъбовото дърво бе стегнало спиците толкова здраво, че те не се нуждаеха от допълнително закрепване. Ейда сядаше върху чатала и се залавяше с крака и ръце, за да не падне. Браната подскачаше по земята, трошеше буците, браздеше и изравняваше пръстта. Тя внимателно наблюдаваше тичащата назад вече обработена земя и бе успяла да забележи и грабне три върха от стрели, кремъчна стъргалка и запазена глинена фигурка на птица. Когато започнаха да сеят, Руби й показа шепа ситни черни семенца.

— Не изглеждат — много каза тя. — Иска се силна вяра, за да си представиш, че от тези семенца ще се роди толкова ряпа, че да напълни мазето ти. Дано есента е топла, че малко закъсняхме.

Зеленчуците вървели добре, твърдеше Руби, защото били засадени, по нейно настояване, при строго съблюдаване на знаците. Според Руби всяко нещо — поставянето на колове за ограда, приготвянето на кисело зеле, коленето на прасето — се подчинява на небесните правила. Сечи дърва, когато луната залязва, съветваше тя, иначе няма да те топлят през зимата, а само ще пращят и съскат. През април, когато листата на тополата станат колкото ухо на катерица, ще засадим царевица само при наличието на съответните знаци, иначе ще израсте само до коляно и ще завехне. През ноември ще заколим прасе при новолуние, защото иначе месото няма да е достатъчно мазно и пържолите ще се свиват в тигана.

Монро би сметнал тези убеждения за простонародни суеверия и не би се съобразявал с тях. Но Ейда, все по-жадна да научи от Руби всичко за живите същества, населяващи земята, гледаше на тях като на метафори. Като проява на ръководното начало, като повик за полагане на грижи и поддържане на определен ред. Те представляваха ритуал, осигуряващ обновяването на порядъка и тенденциите в материалния свят, там, където той се пресича с някакъв друг. В крайна сметка започна да ги възприема като средство за поддържане на постоянна бдителност, и като такива, тя нямаше нищо против да ги спазва.

Докато работеха в градината, чуха шум от колелета, от пръхтенето на кон, от ведро, което се удря в страничната дъска на каруца със звън, изпълващ долината. Откъм завоя се показаха първо чифт стари мулета, после фургон, който спря край оградата. Фургонът бе толкова препълнен с куфари и сандъци, че за хората нямаше място и те вървяха отстрани. Ейда и Руби отидоха до оградата и разбраха, че това са група изселници от Тенеси на път за Южна Каролина. Объркали пътя, подминали разклона за Уагън Роуд Гап и се озовали тук. Групата се състоеше от три изтощени жени и половин дузина дечица. Придружаваха ги двойка роби, мъж и жена, които ги следваха по петите като сенки, макар че спокойно можеха да им прережат гърлата, докато спят нощем.

Жените казаха, че мъжете им са на война и че бягат от федералните в Тенеси към Камдън в Южна Каролина, където едната от тях имала сестра. Помолиха за разрешение да преспят в плевника и докато си приготвяха легла в сеното, Ейда и Руби се захванаха да готвят. Руби закла три пилета, които бяха се наплодили в такова изобилие, че човек не можеше да прекоси двора, без да настъпи някое. Скоро щеше да има достатъчно петли за колене. Нарязаха ги на парчета и ги изпържиха, сготвиха боб, свариха картофи и опекоха тиква. Руби направи тройно количество хляб и когато вечерята бе готова, поканиха пътниците на масата. Робите получиха същото ядене, но седнаха навън, под крушата.

Гостите им се нахвърлиха върху храната и известно време никой не продумваше. Като се нахраниха, от пилетата бяха останали само две крилца и една кълка; бяха се справили с повече от половинка масло и кана напитка от сорго. Една от жените каза:

— Беше вкусно. От две седмици ядем само сух царевичен хляб, без масло, без мазнина или меласа. Чак да ти приседне.

— Как стана така, че се решихте да тръгнете на път? — попита Ейда.

— Федералните ни нападнаха и обраха дори негрите — отговори жената. — Взеха ни всичката храна, с която мислехме да изкараме годината. Дори видях един от тях да тъпче свинска мас в джобовете си. Гребе с шепи и тъпче. После един от войниците — казаха, че е жена в униформа — ни накара да се съблечем до голо, за да ни обискира. Но не беше жена. Имаше адамова ябълка. Взе ни всичките бижута. След това подпалиха къщата ни под дъжда и си заминаха. Не след дълго остана да стърчи само комина над продъненото мазе, пълно с воняща черна вода. Нямахме нищо, но останахме известно време, защото сърце не ни даваше да се разделим с родния дом. На третия ден застанахме с най-малката ми дъщеря край онази дупка, погълнала всичко, което имахме. Тя взе парче от счупена чиния и каза: „Мамо, скоро май ще се наложи да пасем трева.“ Тогава разбрах, че часът за тръгване е ударил.

— Да, така постъпват с нас федералните — обади се друга жена. — Решили са да наказват жените и децата заради убитите им войници.

— В тези времена сърцата ни се превръщат в кървящи рани — каза третата. — Имате по-голям късмет, отколкото си мислите, скрити в тази долина.

Ейда и Руби придружиха пътниците до плевнята, а на сутринта изпържиха почти всички яйца, които имаха и омесиха още хляб. След закуска начертаха карта на пътищата до Уагън Роуд Гап и ги изпратиха към следващия етап от пътуването им.

Същия следобед Руби каза, че иска да нагледа ябълковата градина и Ейда предложила обядват там. Събраха остатъците от снощната вечеря, взеха малка купа картофена салата с майонеза, разбита от Руби, и салата от краставици с оцет. Занесоха храната до градината в дървено ведро и се нахраниха под дърветата, седнали на постелка върху тревата.

Небето бе покрито с пелена от леки облаци и слънчевата светлина падаше като че отвсякъде, равномерна и приглушена. Руби прегледа дърветата и заключи, че ще дадат добра реколта. После най-неочаквано погледна Ейда и каза:

— Посочи ми север.

Ейда дълго се мъчи да си припомни основните посоки на света и се забави, което предизвика насмешливата усмивка на Руби. Да задава подобни въпроси й бе станало навик в последно време. Забавляваше се да показва на Ейда колко е неориентирана в живота. Един ден, докато вървяха край потока, тя я попита:

— Накъде тече тази река? Откъде идва и къде се влива?

Друг път каза:

— Посочи ми четири растения на този хълм, които стават за ядене. Колко дни остават до следващото пълнолуние? Назови ми две растения, които цъфтят сега, и две, които са вързали плод.

Ейда все още не знаеше отговорите, но искаше да ги научи. Руби бе нейният учебник. Докато работеха денем, Ейда забелязваше, че познанията на Руби включват и множество неща, привидно нямащи връзка с отглеждането на растения. Дори безполезните за човека неща — животни и растения — и начинът им на живот очевидно не оставаха извън обсега на интереса й, тъй като тя непрекъснато говореше за създанията, населяващи света. В ума й се запечатваше всяка богомолка из тревата, червейчетата по царевицата в малките палатки, които си правеха от млади листа, ивичестите и петнисти саламандри, дружелюбно усмихнатите под камъните в потока. Руби забелязваше дребните, покрити с власинки, изглеждащи отровни, растения и гъби по влажните гниещи дървета, всички ларви, насекоми и червеи, които живеят сами в колибки от клечки, пясък или листа. Всеки живот си имаше своята история. И най-малкият признак на живот привличаше вниманието на Руби.

Когато се отпуснаха на одеялото, сити и сънливи, Ейда каза на Руби, че й завижда за познанията за света. Фермерство, готвене, дивата природа…

— Откъде си научила всичко това?

Руби отговори, че е научила каквото знае от възрастните жени от селището, на които е задавала разни въпроси, докато ги е наблюдавала как работят. Научила доста и от Сали Суангър, която според Руби знае много, като например имената на всички растения до най-невзрачната тревичка. Каза, че също така и сама доста си е блъскала главата, за да открие логиката на живота. Било просто въпрос на наблюдателност.

— Отначало се опитваш да разбереш кое какво харесва — каза Руби, а Ейда го разтълкува за себе си като: „Наблюдавай и откривай механизмите на привличането в природата“.

Руби посочи червените петна по зеления хълм.

— Смрадликата и кучешкият дрян вече си сменят цвета, преди останалите дървета. Защо го правят почти цял месец предварително?

— Случайност? — предположи Ейда.

Руби издаде тих звук, сякаш изплюваше камъче или буболечка от устата си. Според нея хората отдават на случайността всичко онова, което не разбират. Тя обаче бе на друго мнение. По това време на годината и смрадликата, и кучешкият дрян са отрупани със зрели плодчета. По-правилно било да се запитаме: „Какво друго, имащо връзка с въпроса, се случва?“ Да вземем птиците. Те летят по цял ден и по цяла нощ. Достатъчно е да вдигнеш очи, за да се увериш. Ще ти се завие свят, като видиш колко са много. После си представи, че стоиш на високо място и под себе си виждаш гората, така, както я виждат птиците. Ще забележиш колко зелени и еднакви изглеждат дърветата, независимо дали предлагат храна или не. Същото виждат и птиците. Те не познават гората. Не знаят къде точно расте дървото, чиито плодове стават за ядене. Та, според Руби, кучешкият дрян и смрадликата почервеняват, за да кажат „изяж ме“ на гладните птици.

— Значи кучешкият дрян го прави умишлено? — каза Ейда.

— Може и така да е, кой знае — отвърна Руби.