Попита Ейда дали някога се е вглеждала отблизо в изпражненията на различните птици.

— Не бих казала — отвърна Ейда.

— Много си вириш носа, затова.

Според Руби точно там се крие отговорът на въпроса. Не всяко семенце на кучешкия дрян покълва там, където е паднало — под старото дърво. Кучешкият дрян използва птиците, за да разнасят семената му на по-подходящи места. Птиците ядат плодовете му, после изхвърлят семената му цели и неповредени, готови да покълнат, където паднат, и то вече снабдени с тор. Според Руби, ако човек поразсъждава върху тия неща достатъчно дълго, ще намери в тях и важна поука, защото почти всичко живо се множи по подобен начин и с подобна цел.

След това млъкнаха. Руби легна и задряма върху одеялото в тихия топъл следобед. Ейда също бе уморена, но се пребори със съня като дете, чийто час за лягане е дошъл, но около него се случват интересни неща, които не може да пропусне. Тя стана и тръгна през градината към края на гората, където горските есенни цветя започваха да цъфтят в жълто, лилаво и металносиво. Край цветовете кръжаха разноцветни пеперуди. Три сипки кацнаха на къпинов храст с вече почервенели листа, после литнаха близо до земята с проблясващи между черните криле жълти гърбове и изчезнаха сред шубраците, където свършваше полето и започваше гората.

Ейда застана неподвижно, притвори очи и се заслуша в звуците от безброя мънички същества, долитащ откъм цветята. Насекоми, които летяха, пълзяха, катереха се, ядяха. Вечното натрупване на енергия в тях бе като проблясваща пулсация на самия живот, която я изпълни докрай.

Част от нея изпадна в летаргична омая, друга част продължаваше да наблюдава. Припомни си думите на жената за големия й късмет. В ден като този, въпреки надвисналата война и труда, който знаеше, че трябва да полага, тя не виждаше какво още може да иска от живота. Изглеждаше й съвършен.

След вечеря Руби и Ейда седнаха на верандата. Ейда зачете на глас. Почти бяха свършили с Омир. Вечното очакване на Пенелопа бе поомръзнало на Руби, но нямаше нищо против Ейда да й почете, защото патилата на Одисей и изпитанията, на които го подлагаха боговете, я разсмиваха от сърце. Тя обаче подозираше, че в този Одисей има повече от нрава на Стоброд, отколкото Омир би искал, и според нея на оправданията му за безкрайното удължаване на пътешествието не можеше много-много да се вярва — мнение, потвърдено от откъса, който четяха в момента, за това как спътниците му си седят в колибата на свинаря, пият и си разправят разни истории. Тя заключи, че общо взето нещата не са се променили кой знае колко, въпреки изтеклото оттогава досега безкрайно дълго време.

Когато взе да се стъмва, Ейда остави книгата и се загледа в небето. Нещо в цветовете или уханията на нощта й напомни за празненството, на което бе присъствала по време на последното си пътуване до Чарлстън и тя разказа на Руби за него.



Празненството бе устроено в дома на братовчедка й — внушителна къща край широкия завой на река Уондо. Продължи цели три дни. Спяха от зори до обед и ядяха само стриди, шампанско и сладкиши. Всяка вечер имаше музика и танци, а късно нощем излизаха да гребат по бавните води на реката под изпълващата се луна. Бяха особени дни на предвоенна треска и дори младите мъже, които дотогава бяха считани за скучни и лишени от чар, внезапно придобиха бляскав героически ореол, защото всички си мислеха, че не след дълго много от тях ще загинат. През тези кратки дни и нощи всеки мъж можеше да си намери обожателка, стига да пожелаеше.

В последната нощ на празненството Ейда облече рокля от бледолилава коприна, украсена с дантела в подходящ цвят. Беше скроена с тясна талия, за да подчертава стройната й фигура. Монро бе купил целия топ плат, от който бе ушита роклята, за да не може никой друг да има същата. Според него тя чудесно подчертавала тъмната й коса и й придавала лека загадъчност на фона на обичайните розови, светлосини и жълти тоалети. Вечерта един джентълмен от Савана — ослепително изглеждащият, но празноглав втори син на богат търговец на индиго — толкова настойчиво ухажва Ейда, че накрая тя се съгласи да излязат заедно в реката, макар малкото, което знаеше за него да я караше да го смята просто за суетен глупак.

Казваше се Блонт. Закара лодката до средата на Уондо и пусна веслата. Седяха един срещу друг. Ейда бе прибрала роклята плътно около краката си, за да не се изцапат полите й с катрана, с който бяха запълнени цепнатините между дъските на дъното. Мълчаха. Блонт потапяше греблата във водата и гледаше как тя се оттича от тях. Личеше, че си мисли за нещо в съзвучие с ромоленето на капещата вода, защото спря чак когато Ейда го помоли да престане. Блонт бе взел две чаши и половин бутилка шампанско, все още достатъчно студена, за да се изпоти в душния въздух. Предложи чаша на Ейда, но тя отказа. Той сам довърши бутилката и я хвърли в реката. Водата бе съвършено неподвижна и кръговете от падането й се разпространиха толкова надалеч, че се изгубиха от погледа.

Откъм къщата долиташе музика, но толкова тихо, че поради голямото разстояние не можеше да се разбере повече от това, че е валс. В тъмното бреговете изглеждаха невероятно далечни. Обичайните черти на пейзажа се бяха променили до неузнаваемост, превърнати в отделни чудати геометрични форми. Равнини, кръгове, линии. Пълната луна висеше отгоре и хвърляше приглушена от влагата във въздуха светлина. Небето проблясваше в сребристо, прекалено ярко, за да се виждат звездите. Широката река също бе като покрита със сребро, но малко по-матово. Утринната мъгла вече се надигаше от водата, макар че до разсъмване оставаха още часове. Единствено линията от тъмни дървета на хоризонта разделяше реката от небето.

Най-накрая Блонт заговори. Разказа за себе си. Наскоро бил завършил университета в Колумбия и едва сега започвал да изучава тънкостите на семейния бизнес в Чарлстън. Но, разбира се, веднага щял да се запише доброволец, ако избухне война, както се очаква. Говори възторжено за победата над всеки враг, решил да подчини южните щати. Ейда бе слушала подобни гръмки слова цели три дни и й бяха омръзнали.

Блонт продължи да говори, макар постепенно да губеше увереност. Заплете се във високопарните си приказки и млъкна. Наведе глава към черното дъно на лодката и Ейда виждаше само темето му. После, под въздействието на шампанското и странността на нощта, Блонт си призна, че се ужасява при мисълта за битките, които несъмнено го очакват. Не бе сигурен дали ще съумее да изпълни воинския си дълг, така че да бъде полезен. Но категорично отхвърляше мисълта за позорно бягство. Сподели, че го навестяват сънища за ужасна смърт по най-различни начини. Някой от сънищата му със сигурност щял да се сбъдне.

Говореше наведен, сякаш на обувките си и когато вдигна лице, Ейда забеляза в лунната светлина блестящите пътечки от сълзи, стичащи се по страните му. В пристъп на неочаквана нежност тя осъзна, че сърцето на Блонт не е на истински воин, а по-скоро на търговец. Тя се пресегна и докосна ръката му. Знаеше какво се очаква от нея — да каже, че дългът и честта изискват храброст при защитата на отечеството. Жените бяха повтаряли подобни фрази през цялото празненство, но думите заседнаха в гърлото на Ейда. Все пак, можеше просто да каже „Не се тревожи“ или „Бъди смел“. Но в момента всякакви подобни утешения й изглеждаха фалшиви. Така че си замълча, като продължи да гали ръката му. Надяваше се Блонт да не възприеме този любезен жест за нещо повече от това, което всъщност бе, тъй като първата й реакция при срещите с по-настойчиви мъже бе да се свие и отдръпне. А лодката не предлагаше кой знае какво пространство за отстъпление. Но тя с облекчение установи, че Блонт е обзет от толкова силен страх за бъдещето си, че изобщо не му е до ухажване. Седяха така, докато течението отнесе лодката до завоя. Тя се насочи по външната крива, заплашвайки да заседне на пясъчната плитчина, която проблясваше като бледа ивица под лунната светлина. Блонт се съвзе, взе греблата и върна лодката до пристана.

Изпрати я до верандата на ярко осветената къща. Силуетите на танцуващите се мяркаха в жълтите прозорци. Сега музиката бе достатъчно ясна, за да бъде разпозната: Гунгъл18, после Щраус. На входа Блонт се спря. Допря с два пръста брадичката на Ейда, повдигна главата й и се наведе, за да я целуне по бузата. Бе кратко, братско докосване с устни. После се отдалечи.

Докато минаваше по коридора, за да се качи в стаята си на горния етаж, Ейда изведнъж забеляза отражението на женски гръб в едно от огледалата. Тя спря поразена. Роклята на жената бе с цвят „пепел от рози“. Ейда се закова на място, пронизана от завист заради роклята, съвършените форми на гърба, гъстата черна коса и самоувереността, която излъчваше позата на жената.

После направи крачка напред. Другата жена направи същото. Ейда разбра, че се възхищава на самата себе си и че огледалото просто е уловило образа от отсрещното, това на стената зад нея. Светлината от лампите и леко матовата му повърхност бяха променили цвета от бледолилав на розов. Тя се качи горе и се приготви да си ляга, но спа зле, тъй като музиката не спря до разсъмване. Докато лежеше будна, си мислеше колко странно е чувството да завиждаш на самия себе си.

На другия ден, когато гостите се качваха на каретите, за да се приберат в града, Ейда срещна Блонт на предното стълбище. Той избягваше погледа й и мълчеше — явно се срамуваше от поведението си предната вечер. Но все пак му правеше чест, че не я помоли да запази в тайна случилото се и тя оцени това. Повече никога не го видя. От едно писмо от братовчедка й Луси научи, че Блонт е загинал край Гетисбърг19. По сведения на очевидци, бил улучен от куршум в лицето при отстъплението от Семитъри Ридж. Вървял обърнат назад, защото не желаел да бъде застрелян в гръб.



Като свърши разказа си, Руби не остана особено впечатлена от доблестната смърт на Блонт и доста се чуди как може да се води такъв безполезен живот, изпълнен с безсъние и гребане из реката просто за удоволствие.

— Явно не си ме разбрала — каза Ейда.

Останаха навън още малко да погледат как светлината бавно гасне и как очертанията на дърветата по възвишенията се сливат. После Руби стана и каза:

— Време е за нощната ми работа.

Това бе обичайният й начин да каже „Лека нощ“. Отиде да нагледа животните за последен път, да провери вратите на пристройките и да угаси огъня в кухненската печка.

Ейда остана на верандата с книгата на скута. Загледа се към плевнята. Към гористите склонове. Към притъмняващо небе. Цветовете, които й бяха напомнили за Чарлстън, се бяха размили. Всичко бе застинало. Но не и мислите й, които се връщаха към спомена за онази първа вечер след пристигането им, когато с Монро седяха на същата тази веранда. Вече добре познатите й подробности от пейзажа тогава им се бяха сторили странни. Планинската местност бе непривично тъмна и стръмна в сравнение с Чарлстън. Монро каза, че подобно на всички елементи на природата, чертите на тази великолепна топография са просто знаци от някакъв друг свят, от някакъв по-дълбок живот, от някакво друго битие, към което насочваме целия си копнеж. Ейда се бе съгласила.

Но сега бе на друго мнение. Това, което виждаше пред себе си, не бяха просто знаци — бе самият живот. Мнение, противоположно на възгледите на Монро, но не изключващо наличието на болезнен копнеж, макар Ейда да не бе в състояние да назове посоката му.

Руби прекоси двора и се спря до портата.

— Кравата трябва да се прибере — каза тя и без да се сбогува, хвана пътеката към колибата.

Ейда слезе от верандата, мина край плевнята и излезе на пасището. Слънцето отдавна бе залязло зад хълмовете. Светлината гаснеше бързо. Планината се възправяше сивкава в здрача, бледа и нематериална като дъх върху стъкло. Като че самотата се бе заселила тук. Дори местните жители говореха за тежестта, която ляга в душата на човек, останал сам в планината по това време на деня, по-лошо дори, отколкото в безлунна нощ, защото тъкмо по здрач страхът от тъмното е най-силен. Ейда го бе усетила още в началото и се бе оплакала на Монро. Той се бе опитал да я убеди, че чувството за самота няма нищо общо точно с това място, както й се струва. Че то не е нещо уникално за нея или за определено място, а е част от самия живот. Само много примитивна или много корава душа не го усеща, както някои рядко срещани организми са нечувствителни към топлината или студа. И както винаги, Монро си имаше обяснение за всичко. Каза, че в сърцата си хората знаят, че преди много време Бог е бил навсякъде около тях и че чувството за самота запълва вакуума, появяващ се, когато Той се отдалечи с още една крачка.