През останалата част от следобеда им провървя. Скоро попаднаха на изоставена къща, сгушена в дъбова горичка. Вратите зееха отворени, а прозорците бяха изпочупени. Дворът бе обрасъл с лопен, репей и индиански тютюн. Къщата бе заобиколена от кошери. Някои направени от надупчени парчета кухи евкалиптови дървета, ориентирани по посоките на компаса. Други — от плетени кошове, сиви като стар сламен покрив, започнали да гният и хлътват отгоре. Въпреки че бяха оставени без грижи, пчелите се трудеха усилено под слънцето, като непрекъснато долитаха и отлитаха.

— Ако можехме да бръкнем в някой от тия кошери, добре щяхме да си похапнем — каза Вийзи.

— Ами хайде, давай.

— Не понасям ужилвания от пчели — отговори проповедникът. — Подувам се целия. Не става.

— Но ще ядеш от меда, ако аз го извадя, това ли искаш да кажеш?

— Малко мед няма да ни се отрази зле, ще ни даде сили да продължим нататък.

Инман не можеше да възрази на това, тъй че закопча ръкавите на ризата си, напъха маншетите на панталона в ботушите и уви главата си с палтото, като остави само тесен процеп, за да вижда. Приближи се до един от кошерите, бутна покрива му, бръкна вътре, извади пълни шепи с мед и восък и го изсипа в канчето, което преля и медът потече по страните му. Движеше се бавно и внимателно и затова ужилванията не бяха много.

Седнаха на края на верандата, с канчето помежду им и започнаха да ядат меда с лъжицата. Беше тъмен като кафе, получен от най-различни цветя, пълен с крилца от пчели, гъст и твърд, защото отдавна не бе събиран. Не можеше да се сравнява с бистрия мед от цветовете на кестен, които баща му завързваше пред хралупите на дивите пчели в дърветата. Но за Инман и Вийзи и този беше добре дошъл. Когато медът почти свърши, Инман взе къс от питата и отхапа парченце.

— И питата ли ще ядеш? — попита учудено Вийзи.

— Говориш, като че в канчето има петел — отвърна Инман и задъвка восъка.

— Ще получиш запек от това нещо.

— Полезно е. Дава сили — възрази Инман, отхапа още едно парче и подаде друго на Вийзи, който неохотно го сложи в устата си.

— Още съм гладен — каза той, след като изпразниха канчето.

— Така ще е, ако не ударим някакъв дивеч — отвърна Инман. — Но трябва да вървим, не да ловуваме. При подобни пътешествия се налага да обуздаваме апетита си.

— Някои казват, че това е пътят към царството на удовлетворението, където не ламтиш за нищо и желанията ти угасват. Което според мен е лудост. Удовлетворението идва, когато убедиш сам себе си, че Бог няма да те накаже толкова сурово за това, че си залитнал в посока на задоволяване на желанията си. Някои хора смятат, че в деня на Страшния съд луната ще стане кървава. Според мен на това не бива да се вярва чак толкова.

Инман се изправи на крака и тръгна. Вървяха с бодра крачка около час. Пътят се превърна в пътека, която се изкачи по стръмен хълм, после тръгна край лъкатушещо поточе. Водата се стичаше от хълма по поредица от малки водопади, между които се разливаше в бавни завои и тихи вирове — там, където релефът образуваше равни тераси и ако не обърнеше внимание на някои особености на пейзажа, човек лесно би го взел за планински поток. В сенчестото му корито Инман долови познатия му от планината мирис на гнили листа и влажна пръст и каза това на Вийзи.

Вийзи вирна нос и започна да души.

— Мирише на задник, ако питаш мен — заключи той.

Инман си замълча. Беше уморен и мислите му бяха хаотични. Очите му следваха лъскавата нишка на водата пред тях. Пътят, който тя бе намерила към равното, лъкатушеше като свински черва. От книгите бе научил, че гравитацията в съвършената си форма действа по права линия. Но като гледаше поточето, извиващо се по склона на хълма, това твърдение започна да му се струва съмнително. Завоите показваха как всяко движение е принудено да се нагажда към реалния релеф, независимо от посоката, в която действуват физичните сили.

Като излезе на равното, потокът се укроти и се превърна в мътна вада, която с нищо не напомняше на Инман за планински ручей. Вийзи се спря и каза:

— Виж там.

Насред потока, който беше дълбок, но все още толкова тесен, че човек можеше да го прекрачи с един скок, плаваше сом, по-дълъг от хомот за чифт волове, макар и доста по-широк. Направо приличаше на буре. Имаше отблъскващи малки очички и белезникави мустаци, които излизаха от устата му и се извиваха, носени от течението. Долната му челюст бе изтеглена назад, което позволяваше на рибата по-лесно да събира храна от дъното. Гърбът му бе на тъмнозеленикави петна. Макар да беше джудже в сравнение с чудовището, което Инман си бе въобразил, че обитава глъбините на Кейп Фиър, все пак изглеждаше доста едър. Сигурно се е заблудил някъде по ръкавите и се е озовал в този толкова тесен поток, че посоката на течението му лесно можеше да се обърне, ако някой монтираше напречна шарнирна преграда във водата.

— Става за ядене каза Вийзи.

— Нямаме въдица.

— Какво не бих дал за рибарска пръчка, влакно и кукичка със стръв от голямо намазнено парче бял хляб!

— Да, но нямаме — каза Инман, отвратен от начина на риболов в равнината.

Той вдигна крак, за да пристъпи, сомът се подплаши от сянката му във водата и изчезна нагоре.

Вийзи последва Инман, но продължи да се обръща назад към потока. Изглеждаше недоволен. На всеки сто метра повтаряше:

— Това се казва риба!

Като изминаха около половин миля, Вийзи се спря и каза:

— Трябва да хвана този сом.

Обърна се и хукна обратно. Инман го последва. Когато Вийзи стигна до мястото, където бяха видели рибата, влезе в гората, за да заобиколи, после се показа доста нагоре по течението. Започна да мъкне паднали клони и да ги реди в потока, като скачаше върху тях, за да ги уплътни. Накрая се получи нещо като бент.

— Какво си намислил? — попита Инман.

— Стой там и гледай — отговори Вийзи.

Върна се обратно в гората и заприщи потока и по-надолу, където смяташе, че е сомът. После скочи във водата и тръгна срещу течението, ритайки с крака, и макар да не виждаше рибата, знаеше, че е някъде пред него.

Като наближи горния бент, Инман най-накрая забеляза сома, който буташе муцуна в клоните, търсейки пролука. Вийзи свали шапката си и я хвърли на брега. Прецапа до сома, наведе се и го обхвана с ръце. Човек и риба се показаха на повърхността, разплисквайки вода на всички страни. Вийзи държеше рибата през средата, сключил ръце на белия й корем. Тя се бореше отчаяно. Главата й се блъскаше в неговата. Мустаците й го шибаха по лицето. После се изви като голям здрав лък, изправи се рязко, отскубна се от ръцете му и плесна във водата.

Вийзи дишаше учестено. По лицето му се бяха появили червени белези от ударите на мустаците. Ръцете му бяха нарязани от гръбните перки. Но той се наведе и отново измъкна рибата от водата. Схватката завърши по същия начин. Вийзи опита още няколко пъти, но неуспешно. Накрая и той, и сомът бяха толкова изтощени, че не можеха да се помръднат. Залитайки, Вийзи се изкатери на брега и седна.

— Защо не опиташ и ти? — попита той Инман.

Инман извади револвера си и застреля сома в главата. Той се преметна няколко пъти и замря.

— Хвала на бога — зарадва се Вийзи.

Останаха да пренощуват там. Вийзи остави грижата за огъня и готвенето на Инман. Очевидно не умееше да върши друго, освен да говори и яде. Когато Инман разряза рибата, в стомаха й намери бойник от чук и дрозд, който бе погълнала цял. Той ги остави настрани върху един плосък камък. След това одра кожата от част от гърба и страните и наряза филета. Сред запасите в раницата на Вийзи се намери парче, увита във восъчна хартия, сланина. Инман я разтопи в тигана и изпържи късовете риба, оваляни в неговото царевично брашно. Докато ядяха, Вийзи поглеждаше към камъка и разсъждаваше върху начина на хранене на сома.

— Възможно ли е да е погълнал целия чук преди време и стомашните му сокове да са разтворили дръжката? — попита той.

— Напълно — отговори Инман. — Чувал съм и по-странни неща.

Но дроздът бе истинска загадка. Единственото задоволително обяснение, което Инман можа да измисли, бе, че някоя друга риба, например пъстърва, е скочила над водата, лапнала е птицата от надвиснал клон, после е умряла, сомът я е глътнал от дъното и стомахът му я е смлял отвън навътре, като е останал само дроздът.

Ядоха до насита, докато пържените парчета свършиха. Тогава взеха да режат късове от останалата риба, да ги набучват на пръчки и да ги пекат на жарта. Вийзи не млъкваше и като му омръзна да разправя патилата си, се опита да накара Инман да разкаже за себе си. Откъде е. Къде отива. Къде е бил. Инман му отговаряше с по една дума, седнал с кръстосани крака и забил поглед в огъня.

— И ти си като онзи Легион — въздъхна накрая Вийзи и разказа историята на човека, чийто наранен дух Исус утешил. Как го намерил гол, скрит от хората в дивата гора, където хапел скалите със зъби и си нанасял рани по тялото с остри камъни. Подивял от мъка. Озлобен. — И ден и нощ бродел из планината и пещерите, викал и скимтял като куче. Исус отишъл при него и го излекувал по-бързо, отколкото очистителното минава през червата ти. Легион се прибрал у дома като нов човек.21

Инман не каза нищо и Вийзи продължи:

— Знам, че си избягал от армията. Това ни прави и двамата бегълци.

— Не ни прави никакви.

— Бях негоден за служба — продължи Вийзи.

— И последният глупак би го забелязал.

— Така каза докторът. Чудя се дали съм пропуснал много.

— О, да, страшно много.

— Знаех си.

— Нека ти кажа какво си пропуснал. За да разбереш, колко полезен би бил там един жалък проповедник като теб.

Разказа на Вийзи за експлозията при Питърсбърг. Полкът му бе разположен в непосредствена близост до момчетата от Южна Каролина, които бяха взривени от вражеските сапьори. Инман беше в укрепения с плет окоп, където печеше ръж, за да свари онова, което наричаха кафе, когато земята край позицията вдясно от него се надигна. Стълб от пръст и хора се извиси във въздуха, после всичко се разлетя наоколо. Върху Инман се изсипа дъжд от пръст и камъни. Откъснат от коляното крак, заедно с ботуша, падна до него. Някой тичаше по окопа и крещеше: „Адът се взриви!“

Войниците вдясно и вляво от зейналата яма се приготвиха да посрещнат очакваната атака, но след малко видяха, че федералните са влезли в кратера и удивени от стореното, се щурат вътре, смутени от промяната в пейзажа.

Хаскел незабавно докара минохвъргачките си, нареди ги по ръба на кратера и ги зареди с минимално количество барут, тъй като трябваше просто да изстрелят мините на петнайсет метра, където федералните се бутаха като прасета в кочина, очакващи удара на чука между очите. Мините разкъсаха мнозина от тях на парчета, после прекратиха огъня и полкът на Инман атакува кратера. Боят там бе по-различен от всички сражения досега. Война в най-древната й форма, сякаш стотици мъже бяха затворени в пещера, рамо до рамо и им бе заповядано да се избиват един друг. Нямаше достатъчно свободно пространство за зареждане на мускетите и за стрелба, така че ги използваха повече като тояги. Инман видя как барабанчикът удря главата на вражески войник с кутия за амуниции. Федералните почти не оказваха съпротива. Дъното се покри с трупове и парчета от тела. Толкова много хора бяха разкъсани от взрива и от мините, че земята бе станала плъзгава и изпускаше ужасна воня от влажните им вътрешности. Над кратера се виждаше къс небе, като че това тук долу бе единственият съществуващ свят, а клането — всичко, което произтича в него. Избиха всички, които не успяха да избягат.

— Ето какво си пропуснал. Съжаляваш ли?

Инман си постла и заспа, а на сутринта отново закусиха с рибата. Изпекоха парчета и за из път, но въпреки това от сома остана повече, отколкото бяха изяли. Три гарвана търпеливо чакаха на върха на близкото дърво.



Късно следобед на другия ден се събраха облаци, излезе вятър и заваля силен и упорит дъжд. Потърсиха убежище. Вийзи през цялото време потриваше тила си и се оплакваше от главоболие, тъй като по-рано през деня Инман го бе цапардосал с главина от колело на каруца.

Бяха влезли в някакъв на вид безлюден селски магазин да си купят храна, и още щом прекрачиха вътре, Вийзи извади колта си и заповяда на продавача да изпразни касата. Инман грабна първия тежък предмет, който му попадна под ръка — главината от рафта до вратата — и удари с нея Вийзи по главата. Той се свлече на колене, а колтът издрънча на дървения под, търкулна се и спря до чувал с брашно. Вийзи едва не изгуби съзнание, но получи пристъп на кашлица, който му попречи да припадне. Продавачът погледна Вийзи, после Инман, изви вежди и каза: