— Какво, по дяволите, търсите тук?

Инман се извини, взе пистолета, сграбчи Вийзи за яката и го вдигна като за дръжка. Издърпа го на верандата, сложи го да седне на стъпалата и се върна вътре, за да купи нещата. Междувременно продавачът бе извадил пушка и бе приклекнал зад тезгяха, взел на мушка вратата.

— Изчезвай — каза той. — Имам само трийсет сребърни цента, но ще убия всеки, който е дошъл да ми ги вземе.

Инман вдигна ръце с дланите нагоре.

— Онзи там е просто един глупак — каза той, отстъпвайки.

Сега, докато вървяха под дъжда, Вийзи изхленчи, че иска да седне под някое дърво. Но Инман, загърнал се в брезента, не му обръщаше внимание и вървеше напред, оглеждайки се за изоставен плевник. Не откриха такъв. По-късно срещнаха възрастна негърка робиня. Беше си направила огромна шапка от сложно сплетени големи листа от каталпа22. Вървеше суха като под чадър. Още щом ги видя — двама окаяни скитници — им каза, че някакъв човек наблизо, който хич не го е грижа за войната и не задава излишни въпроси, дава стаи под наем.

След около миля намериха мястото — неугледен крайпътен хан с конюшня. Дилижансите сменяха конете тук, а пътниците намираха подслон. Главната сграда представляваше неприветлива кръчма с долепена отзад ниска пристройка с дървен покрив. Боядисана в ръждив цвят, сгушена под два огромни дъба. Преди войната, когато шосетата до пазарите край строящите се железопътни линии гъмжали от стада, тук отсядали свинари, говедари и гъсари заедно с добитъка си. Но тези райски времена бяха отминали и сега, пръснатите наоколо кошари бяха почти празни и обрастваха в бурени.

Инман и Вийзи се приближиха до вратата и опитаха да я отворят, но тя бе залостена, макар че отвътре се чуваха гласове. Почукаха и в цепнатината между дъските се показа едно око. Резето се вдигна, те влязоха и се озоваха в усойна дупка без прозорци, изпълнена с остър мирис на мокри дрехи и нечиста коса и осветена единствено от огъня в огнището. Очите им не бяха привикнали с тъмното, но проповедникът пристъпи напред, ухилен като че навлизаше в позната територия и очакваше да срещне приятели. След няколко крачки се спъна във възрастен човек, седнал на ниско столче, и го катурна на пода. Човекът изруга и откъм тъмните фигури край масите се разнесе съчувствено мърморене. Инман сграбчи Вийзи за рамото и го тикна зад себе си. Изправи съборения стол и помогна на стареца да стане.

Намериха си места и когато зрението им се проясни, забелязаха, че пожар е прогорил отвори в покрива в единия край на помещението. Дупките си стояха неизкърпени и дъждът падаше около огнището почти както и вън, така че посетителите едва ли щяха да се изсушат скоро. Огнището беше огромно, простиращо се напреко в единия ъгъл и при вида му човек започваше да си представя ярки празнични пламъци. Но огънят, който в момента гореше в него, спокойно можеше да се покрие целия с конско седло.

След минута от стаята отзад излезе чернокожа проститутка, едра колкото здрав мъж. В едната си ръка държеше бутилка. В другата — пет чашки, пъхнала дебелите си пръсти в тях. Инман забеляза червената дръжка на бръснач, тикнат в косата над дясното ухо. Около кръста носеше кожена престилка, а роклята й бе с ниско деколте, откриващо огромния й бюст. Като мина край огъня, всички мъже се извърнаха, за да видят очертанията на разкошните й бедра през тънката рокля. Роклята беше къса и мускулестите й прасци бяха изцяло непокрити. Беше боса, с кални ходила. Кожата й беше черна като капак на печка. Жената изглеждаше добре, поне за мъжете, които си падаха по пищни красавици. Мина през помещението, наля питиета и след това дойде на масата на Инман. Сложи две чаши и ги напълни, после си дръпна стол и седна с разтворени крака, при което роклята й се вдигна нагоре. От вътрешната страна на бедрата Инман различи белег от нож, започващ от коляното и губещ се в сянката под надиплените й поли.

— Господа — каза тя, премервайки ги с поглед, за да прецени какво може да измъкне от тях.

После се засмя. Прави бели зъби, синкави венци. Проповедникът изпразни чашата си, бутна я към нея и спря поглед върху вдлъбнатината между гърдите й. Тя я напълни и каза:

— Как ти е името, миличък?

— Вийзи. Соломон Вийзи.

Гаврътна и втората чашка, без да откъсва очи от могъщата й гръд. Обзе го такава похот, че чак затрепери.

— Е, Соломон Вийзи, какво имаш да ми кажеш за себе си?

— Не много.

— Ами да. Като те гледам, не си кой знае какво. Но това няма значение. Колко ще платиш, за да отидеш отзад с Голямата Тилди?

— Много — най-искрено отговори Вийзи.

— Въпросът е дали имаш толкова.

— О, бъди спокойна.

Тилди погледна към Инман.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита тя.

— Вие вървете напред.

Преди да тръгнат, един мъж в мръсно кожено сако и дрънчащи шпори се приближи откъм другия край на помещението и сложи ръка на рамото на Тилди. Имаше червена пъпка на слепоочието и изглеждаше пийнал. Първата работа на Инман бе да огледа въоръжението му. Пистолет на едното бедро, нож на другото, ръчно измайсторена палка, окачена на халка на колана му. Мъжът се наведе над Тилди и каза:

— Ела при нас, како. Искаме да си поговорим.

— Имам си работа тук — отговори тя.

Мъжът погледна Вийзи и се ухили.

— Този дребосък няма думата.

Вийзи скочи, измъкна колта и понечи да го опре в корема на натрапника. Но движенията му бяха толкова бавни и предвидими, че докато се прицели, онзи успя да извади своя пистолет. Ръката му бе изпъната докрай и дулото бе на един пръст от носа на Вийзи.

Ръката на Вийзи затрепери и цевта на колта клюмна надолу, така че ако беше стрелял, щеше да улучи крака му.

— Прибери го — каза Инман.

Двамата насочиха очи към него и в това време Тилди се пресегна и взе пистолета на Вийзи.

Мъжът погледна Вийзи и сви устни.

— Мръсна кучка — каза той на Тилди, после се обърна и изсъска на Вийзи: — Тя току-що ти спаси жалкия животец, щото ако те гръмна невъоръжен, ще наруша закона.

— Искам си пистолета — каза Вийзи.

— Млъквай — обади се Инман, без да отмества поглед от пъпчивия.

— Няма да го дам — отвърна оня.

Инман не каза нищо.

Мъжът продължаваше да държи пистолета, насочен в главата на Вийзи и изглежда нямаше намерение да слага край на спречкването.

— Май ще те цапардосам с него, вместо да ти го връщам — каза той и раздруса оръжието в лицето на Вийзи.

— Ей! — извика Инман.

Онзи се обърна и видя „Лемат“-а на масата. Ръката на Инман лежеше върху него.

С показалеца на свободната си ръка Инман му даде знак да се отдръпне.

Мъжът не се помръдваше, вперил поглед в револвера, и колкото по-дълго гледаше, толкова по-спокоен ставаше Инман. Накрая онзи прибра пистолета си и се отдалечи, като сърдито си мърмореше под носа. Събра компанията си и всички излязоха навън.

— Дай ми го — обърна се Инман към Тилди. Тя му подаде пистолета на Вийзи и Инман го затъкна в колана си.

— Заради теб щяха да ни застрелят и двамата — каза му Инман.

— Едва ли. Бяхме двама срещу един.

— Не, не бяхме. Не разчитай на мен да те отървавам.

— Е, ти току-що го направи.

— Все едно, не разчитай на мен. Следващия път и пръста си няма да мръдна.

Вийзи се ухили и каза:

— Предполагам.

После двамата с Тилди станаха и тръгнаха през помещението. Вийзи сложи ръка на безформената й талия. Инман дръпна стола си до стената, за да не го изненадат в гръб. Вдигна празната си чаша към мъжа в престилка, който изглежда бе барманът.

— Голямо огнище — каза Инман, когато човекът дойде с бутилката.

— През лятото го варосваме и слагаме вътре легла. Най-прохладното място, на което някога си спал.

— Да — отвърна Инман.

— Ще обядваш ли?

— Да. От няколко дни ям каквото намеря из гората.

— Ще стане след около два часа — каза мъжът.

До края на деня в кръчмата се отбиха още няколко посетители. Двама възрастни мъже на път за пазара в близкото градче, където щяха да продадат товар земеделски продукти. Белокос търговец с количка, пълна с тенджери, макари с разноцветни ленти, тенекиени канчета, малки шишенца от кафяво стъкло с лауданум и различни спиртни настойки от билки. Още няколко скитника. Всички се събраха на приказка и на чашка на дълга маса. Говореха за отминалите дни с дълбока носталгия. Единият каза:

— Сума ти добитък съм прекарвал оттук.

Друг разправи за стадото гъски и патици, с които веднъж минал по тия места. На всеки няколко дни трябвало да потапят краката на птиците в горещ катран и после в пясък, за да не им се изтърка плавателната ципа. Всеки имаше какво да разкаже.

Инман остана сам през целия следобед на масата си в сухия край на помещението, отпивайки кафявата течност, която би трябвало да е бърбън, но на която освен алкохола й липсваха останалите качества на това питие. Гледаше раздразнено към безполезния огън отсреща. Другите току го стрелкаха с очи с известно безпокойство. Лицата им бяха като огледала, в които Инман виждаше себе си, както несъмнено го виждаха и те — човек, който ще те гръмне за едното нищо.

Инман бе платил пет долара за нощувката в плевника и още пет за вечерята, която представляваше не повече от половин купа с тъмно задушено заешко и пилешко с парче царевичен хляб. Колкото и обезценени да бяха парите, това си беше скъпо.

След вечеря, в последния здрач, той застана под навеса над вратата на конюшнята на гърба на хана. Облегна се на парапета и се загледа в тежките капки дъжд, които падаха в калния двор и по пътя. Излезе студен северен вятър. На гредите бяха окачени два фенера. Светлината им изгледаше размита от дъжда и не вършеше почти никаква работа, освен да се отразява от локвите и да подчертава тъмните сенки на фона на по-добре осветените отделни детайли от предметите. Дъждът барабанеше по покрива на навеса и Инман се сети за думите на Лонгстрийт при Фредериксбърг: федералните падат с постоянството на дъждовни капки от стрехата на къща. Инман си каза: нищо подобно, изобщо не беше така.

Гредите бяха стари, с изпъкнали жилки, и на пипане бяха като прах, дори във влажния въздух. Два мокри коня стояха с наведени глави под дъжда в ограждението оттатък пътя. Други, извадили по-голям късмет, стояха вътре в конюшнята, но това бяха коне, дето ти се озъбват само ако ги доближиш, и Инман видя как една кафеникава кобила отхапа парче плът с големината на кестен от рамото на един от тръгналите на пазар мъже, който минаваше оттам, за да стигне до стаята си.

След като постоя, загледан в притъмняващия пейзаж, Инман реши да си легне, за да може да стане рано и продължи пътя си. Като се качи по стълбата на плевника, видя, че съквартирантът му вече е там. Беше белокосият търговец. Другите си бяха платили за легло. Беше пренесъл горе шишенцата и кутиите от количката си. Инман стовари багажа си на куп под корниза. Излегна се в куп сено в края на кръга жълта светлина от газената лампа, която търговецът бе взел от хана и окачил на дълъг пирон, забит в една от гредите на покрива.

Инман наблюдаваше как мъжът събува обущата и чорапите си, седнал под трепкащата светлина. По петите и пръстите на краката му бяха излезли кървави мехури. От кожена чанта извади ланцет. Стоманата на острия инструмент проблясна в светлината на фенера като матово злато. Търговецът разряза мехурите и остави розовата течност да изтече, като ги притискаше с пръсти. После обу ботушите си и каза:

— Така.

Избърса пръстите си в панталона, изправи се и внимателно закуцука напред-назад из плевника.

— Така — повтори той.

— Май си се пребил от вървене също като мен — каза Инман.

— Има нещо такова.

Мъжът извади часовник от джоба на палтото си и го погледна. Чукна го с кокалчето на пръста и го доближи до ухото си.

— Мислех, че е по-късно. А е едва шест.

После свали лампата от пирона, сложи я на пода и легна в сеното при Инман. Известно време мълчаха. Дъждът шибаше покрива над главите им и им напомняше колко хубави неща са здравият покрив и сухото сено. Жълтият кръг светлина придаваше уют на просторния плевник. Пространството извън него тънеше в мрак, сякаш светлината чертаеше стените на стая около тях. Чуваха пръхтенето и шаването на конете долу. Сънливото мърморене на хора.