По-късно следобед, докато Ейда и Руби вървяха към края на града по главната улица, видяха групичка хора, застанали край страничната стена на съдилището с обърнати нагоре глави. Приближиха се, за да разберат какво става, и видяха, че някакъв затворник говори на хората от прозорец на втория етаж. Беше хванал решетките с ръце и пъхнал глава между тях докъдето може. Имаше черна и мазна коса, висяща на миши опашки до под брадичката. Под долната му устна стърчеше кичур косми, оформен по френската мода. Това, което се виждаше от дрехите му над перваза, бе дрипава войнишка куртка, закопчана до врата.

Говореше разпалено като уличен проповедник и с гневните си думи бе привлякъл цяла тълпа. Твърдеше, че се е сражавал достойно през цялата война и че е убил мнозина федерални и че е бил ранен в рамото при Уилямсбърг24. Но в последно време бил изгубил вяра в победата и единствено копнеел да види жена си. Не бил мобилизиран, а доброволно бил постъпил в армията, и едничкото му провинение било, че се отписал и си тръгнал към дома. Заради което се озовал в затвора. Нищо чудно и да го обесят, герой или не.

После разказа как военната полиция го заловила преди няколко дни в бащината му ферма в подножието на Балсамовата планина. Криел се там заедно с още няколко дезертьори. Гората била пълна с такива, каза той. Като единственият оцелял, считал за свой дълг да разкаже всичко от прозореца на килията си. Ейда и Руби останаха, за да чуят разказа му, изпълнен с кръв и ужаси.



Здрачавало се и край планинските върхове се събирали облаци. Завалял дъжд, толкова ситен и слаб, че едва ли щял да те намокри, дори да останеш навън цяла нощ. Просто подсилил цветовете — земята по пътя станала по-червена, а листата на тополите — по-зелени. Затворникът, баща му и още двама дезертьори били в къщата, когато чули тропот от копитата на приближаващи откъм завоя коне. Бащата взел пушката си — единственото огнестрелно оръжие, с което разполагали — и излязъл на пътя. Тъй като нямало време да се скрият в гората, останалите трима взели саморъчно измайсторените си от земеделски сечива оръжия и се скрили в коша за фураж, откъдето наблюдавали пътя измежду прътите.

Към фермата се приближавал малък отряд от мълчаливи неуниформени и зле въоръжени конници. Двама едри тъмнокожи мъже, които толкова си приличали, че можело да минат за близнаци, носели подобия на униформи, състоящи се от части от облекло, вероятно смъкнати от телата на убити войници. Слаб белокос младеж носел фермерски дрехи — брезентови панталони, кафява вълнена риза, късо елече от сива вълна. Другият можел да бъде взет за пътуващ проповедник заради дългото си черно палто, панталоните от молескин25, бялата риза и черната папийонка на яката. Конете им имали окаян вид с хлътналите си гърбове, покритите с екзема шии, изпоцапаните със зелено задници и влачещите се от всички отверстия на главите им жълтеникави сополи. Мъжете обаче били добре въоръжени с револвери „Кер“ на бедрата, ловджийски и армейски пушки в калъфите, окачени на седлата.

Старецът стоял и ги чакал. В дрезгавата светлина приличал на призрак, на някакво същество със смътни сивкави очертания, застанало под дъжда с широко разтворени крака на тревистата полоса между коловозите. Бил облечен в дрехи от домашнотъкана вълна, боядисана в жълтеникаво с каша от смачкани орехови черупки. Шапката му изглеждала мека като нощно боне и сякаш се топяла на главата му. Гушата му висяла на гънки като на куче. Държал дългата пушка зад себе си, близо до крака.

— Спри на място! — извикал той, когато конниците приближили на двайсет крачки.

Двамата здравеняци и белокосият младеж не обърнали внимание на командата и смушкали с пети конете, които продължили ходом. Онзи, дето приличал на проповедник, свърнал към края на пътя, обръщайки коня си така, че тялото му скривало късата карабина „Спенсър“ в калъфа до коляното му. Другарите му спряли пред стареца.

Последвало бързо движение и някой изкрещял.

Старецът измъкнал пушката иззад гърба си и с едно мигновено движение я тикнал под брадичката на единия здравеняк. Била стара ловна пушка. Ударникът бил запънат, а цевта — широка колкото отвор на стъклена чаша. Струйка кръв потекла по шията на мъжа и изчезнала под яката на ризата му.

Другият мъж и младежът погледнали към малката нива с купчина посивял миналогодишен царевичак досами гората. Те се усмихнали, като че от гората излязъл някакъв смешен палячо.

Старецът казал:

— Ти там до оградата! Знам кой си. Ти си Тийг. Ела насам.

Тийг не се помръднал.

— Е, не ме ли чу?

Тийг седял на коня и се хилел, но очите му приличали на студено, добре почистено огнище.

— Тия негри твои ли са? — попитал старецът.

— Не ги знам. Но не са мои. Не бих ги взел дори без пари.

— Чии са тогава?

— Свои си, предполагам — отвърнал Тийг.

— Ела при нас.

— Не, ще си почина тук, край гората.

— Ядосваш ме и май ще вкарам куршум в нечий задник — казал старецът.

— Имаш само една цев обаче.

— Тая пушка си знае работата, не бой се.

Старецът направил няколко крачки назад, докато решил, че тримата пред него са в обсега на оръжието му и казал:

— Слезте от конете и застанете един до друг.

Всички, освен Тийг, се подчинили. Конете останали на мястото си. Юздите им се свлекли до земята. Ушите им щръкнали напред, сякаш наблюдавали нещо безкрайно интересно и забавно. Мъжът с раната, на име Байрън, я допрял с пръст, погледнал кръвта и избърсал ръката си в края на ризата. Другият, Ейрън, стоял с наклонена на една страна глава и изплезил розовото връхче на езика си, внимателно наблюдаваше какво става. Белокосият младеж потъркал сините си очи и заоправял дрехите си, като че току-що е станал от сън. После с дълбок интерес се вгледал в нокътя на левия си показалец. Нокътят бил оставен да порасне почти колкото самия пръст, както правели мнозина, за да си гребват с него масло или мас и за други подобни цели.

Старецът стоял, насочил пушката към тях, и оглеждал въоръжението им.

— За какво са им на негрите тия дълги кавалерийски саби? За да си пекат месо на огъня ли? — попитал той Тийг.

Никой не отговорил и тогава старецът попитал:

— Какво търсите тук?

— Много добре знаеш — отвърна Тийг. — Ловим дезертьори.

— Тук няма. Заминаха си отдавна. Изпокриха се в гората. Други тръгнаха към планината, за да преминат линията и се присъединят към федералните.

— О, така ли? Ако те слушам, значи най-добре да се прибираме в града. Това ли искаш да ми кажеш?

— Ще си спестим доста неприятности, ако го направите.

— Внимавай да не обесим и теб — казал Тийг. — Ако са си заминали, нямаше да ни срещнеш въоръжени на пътя.

В този момент младежът паднал на земята и изкрещял:

— Божичко!

В мига, в който старецът насочил вниманието си към момчето, Ейрън се хвърлил напред, с изненадваща за едър човек като него ловкост и ударил стареца в главата с левия си юмрук. Вторият удар избил пушката от ръката му. Старецът паднал по гръб. Шапката му се търкулнала на земята до него. Ейрън се навел, взел пушката и започнал да удря стареца с нея, докато прикладът станал на парчета. После продължил само с цевта. Човекът останал неподвижен, в съзнание, с недоумяващ поглед в очите. От ухото му потекла кървава каша.

Байрън се изплюл и избърсал кръвта от главата си, после извадил сабята си, тикнал върха й под брадичката на стареца и натиснал, докато се появила струйка кръв, досущ като неговата.

— Да си пекат месо на огъня — процедил той.

— Остави го — каза Ейрън. — Вече е безопасен.

Въпреки огромния си ръст и двамата имали тънички като на птиченца гласчета.

Байрън отдръпнал сабята от шията на стареца, но преди някой да е разгадал намеренията му, хванал дръжката с две ръце и без особени усилия, сякаш вкарвал бутало в съд за биене на масло, пробол стомаха му.

После отстъпил назад с разперени встрани ръце. От сабята не се виждало нищо, освен предпазителя и дръжката, стърчащи под гръдния кош на стареца. Той се опитал да се надигне, но успял да мръдне само главата и коленете си — бил прикован към земята.

Байрън погледнал Тийг и каза:

— Да го довърша ли?

— Остави това на Създателя му — отвърнал Тийг.

Момчето станало, приближило се до стареца и го зяпнало глуповато.

— Готов е за смъртта — казало момчето. — Лампата му е запалена и той вече очаква булката.

Всички, освен стареца и Тийг, избухнали в смях. Тийг каза:

— Млъквай, Бърч. Да вървим.

Те яхнали конете, за да се придвижат до къщата, а в този миг старецът изстенал и издъхнал. Като минавал край него, Байрън се навел от седлото и ловко като цирков ездач измъкнал сабята и я избърсал в гривата на коня, преди да я прибере в ножницата.

Байрън приближил до портата, строшил резето с ритник и я отворил. Влезли и се насочили към верандата.

— Излизайте — извикал Тийг с весела нотка в гласа.

След като никой не се показал, Тийг погледнал Байрън и Ейрън и посочил с брадичка входната врата.

Двамата слезли от конете, вързали юздите за една от подпорите и тръгнали да заобиколят къщата в противоположни посоки с извадени пистолети. Движели се като чифт ловуващи вълци — в безмълвно разбирателство за постигане на обща цел. Били бързи, а движенията им ловки и гъвкави, въпреки грамадния ръст. Но силата им била най-вече в близкия бой — двамата били в състояние да разкъсат с голи ръце, попаднал между тях човек.

След като обиколили празната къща три пъти, те нахлули през предната и задна врата едновременно. След минута излезли. Ейрън държал сноп свещи, а Байрън носел част от бут, хванал го за белия кокал като пилешки крак. Сложили ги в дисагите, провесени на седлата. После, без да бъде произнесена дума, направен някакъв жест и без дори и намек за команда, Тийг и Бърч слезли от конете и всички заедно отишли в плевнята. Отворили вратите на конюшнята, но вътре намерили само едно старо муле. Претърсили сеното горе, промушвайки със сабите си по-големите купчини, после излезли навън и тръгнали към коша, но като приближили, вратата му внезапно се отворила и тримата дезертьори побегнали.

Мъжете не можели да тичат много бързо, тъй като им пречели импровизираните оръжия, напомнящи находки от праисторически времена — наточен палешник, окачен на верига, стара лопата, превърната с помощта на чук и пила в нещо като копие, тояга като боздуган със заковани на върха пирони за конски подкови.

Тийг им дал малко преднина, после опрял приклада на карабината на рамо и застрелял двама от бегълците, които паднали сред дрънченето на оръжията си. Последният — затворникът — спрял, обърнал се към преследвачите си и вдигнал ръце. Тийг го огледал. Пръстите на босите му нозе ровели земята, като че търсели по-здрава опора. Тийг наплюнчил палеца си, избърсал го в мушката на спенсъра, вдигнал карабината и се прицелил. Мъжът стоял неподвижно, вдигнал боздугана над главата си, както изобразяват диваците в книжките с картинки.

Тийг свалил карабината, опрял приклада в земята и я хванал за цевта.

— Хвърли тази пръчка, иначе ще пратя тия двамата да те разкъсат.

Затворникът погледнал двамата здравеняци и пуснал тоягата в краката си.

— Така — казал Тийг. — Стой там и не мърдай.

Мъжете се приближили до него. Ейрън го сграбчил за врата и го повдигнал във въздуха като кученце. После насочили вниманието си към двамата на земята. Единият бил мъртъв. От раната изтекла съвсем малко кръв. Другият бил улучен в корема. Още бил жив, но не му оставало много. Бил се подпрял на лакти, със смъкнати панталони и гащи до коленете. Попипал раната си с два пръста, после ги погледнал и каза:

— Убихте ме.

Онези се приближили и застанали около него, но като усетили вонята от вътрешностите му, отстъпили назад. Затворникът помръднал, сякаш искал да отиде при другаря си и Ейрън го ударил с юмрук три пъти в страничната част на главата. Бърч извадил черен къс тютюн за дъвчене, захапал единия край, извадил нож, срязал го близо до устните и прибрал остатъка в джоба си. После се изплюл и с върха на ботуша внимателно очертал линия до кехлибареното петно, сякаш маркирал границата на някаква територия.