— Грешиш. По въпросите на имуществото Бог не е особено придирчив. Уважението му към него не е особено голямо — предубеждение, което Той показва на всяка крачка. Обърни внимание особено на начина, по който използва пожарите и наводненията. Намираш ли нещо справедливо в тях?

— Не.

— Виждаш ли? Мога само да кажа, че ако човек е решил да моделира себе си по Божие подобие, не бива да се замисля много-много на кого принадлежи някакъв си трион. Тези неща отвличат вниманието от главната цел.

— Главната цел? — Инман погледна покритата със струпеи глава на проповедника, раната под окото му, отворена от дебелата проститутка и белега от удара, който му бе нанесъл с пистолета си край Дълбоката река. — Я се виж, точно ти ли ще ми говориш за главната цел? Дето напълно си си заслужил всички тия белези.

— Не казвам, че не съм ги заслужил. И много по-достойни от мен люде са получавали далеч по-страшни рани. Но аз нямам намерение повече да се давам толкова лесно.

Тези думи наведоха Вийзи на мисълта за средствата за самозащита и той каза:

— Дай да видя пистолета ти.

— Не може — отговори Инман.

— Хайде де, нищо няма да му стане.

— Не.

— Мислех само, че би бил подходящо оръжие за един стрелец.

— Твърде голям и тежък е — каза Инман. — На теб ти трябва „Нейви“, „Колт“ или „Стар“. Дръжките им са удобни за бързо вадене от кобура.

— Поне си ми върни моя.

— Ще го задържа, докато се разделим — каза Инман.

— Това може да стане неочаквано. И аз ще остана невъоръжен.

— А светът — по-хубав.

Минаваха под огромно дърво — рожков, надвиснало над пътя. Поради липса на друга храна, те се спряха и напълниха джобовете си с дългите му ръждивокафяви плодове. После продължиха да вървят, като разтваряха шушулките с ноктите на палците си и ядяха сладката бяла каша вътре, остъргвайки я със зъби. След известно време видяха един мъж, който стоеше встрани от пътя и съсредоточено наблюдаваше нещо пред себе си. Беше трупът на голям черен бивол, лежащ между двата ръкава на потока. Мъжът също ги видя, поздрави и попита дали имат нещо против да му помогнат. Инман тръгна към него. Вийзи скри триона край пътя и го последва.

Застанаха до мъжа и заоглеждаха подпухналия труп. Водата се плискаше по корема му, а около устата и под опашката му кръжаха облаци мухи. Стояха със скръстени ръце и сведени погледи, като работници, които имат да вършат някаква неприятна работа.

Мъжът не бе стар, но не и в първа младост. С налят корем, като всички мъжки бозайници в късната си зрялост, от маймуната до коня. Носеше шапка — черна вълнена антика с конусовидно дъно. Макар денят да не бе много студен, бе завързал с връв широката й периферия върху ушите си и тя бе заприличала на боне. Рошави бакенбарди стигаха до брадичката му. Тъмни очи с месести клепачи като на граблива птица надничаха изпод периферията. Имаше малка кръгла уста, напомняща на Инман за дихателния отвор на огромния кит, който бе видял при сраженията край брега в началото на войната.

На близкото дърво бе подпряна едноцевна пушка десети калибър. Цевта изглеждаше рязана, за да има по-широк от обичайния обсег. Работата бе извършена с неподходящ инструмент, тъй като отворът бе нащърбен и не съвсем перпендикулярен на цевта.

— Как мислиш да го извадиш? — попита Вийзи.

Преди да отговори, мъжът сви палеца и показалеца си във вид на щипка и бръкна под панталона си, за да хване ситната гадинка, която очевидно го хапеше по слабините. Извади пръсти, доближи ги до очите си и нещо изпука между дебелите му пожълтели нокти. Ръцете му бяха големи и покрити с белезникави люспици.

Биволът, обясни той, бил избягал преди няколко дни и бил умрял от някаква неизвестна болест. От този ръкав те черпели вода за пиене, и когато обичайният й вкус придобил някакъв особен дъх, той тръгнал по брега, за да установи причината. Носеше въже и смяташе, че заедно ще могат да издърпат животното от водата.

Инман погледна мъжа, после Вийзи. После туловището на бивола. Ще трябват най-малко два коня, помисли си той.

— Можем да опитаме, но е доста голям. Трябва да измислим нещо друго.

Мъжът не му обърна внимание. Завърза въжето за врата на животното, после тримата хванаха другия край и започнаха да дърпат. Трупът не помръдна.

— Лостове — каза мъжът. — Ще можем да го извадим, ако намерим пръти.

— Няма нужда да ги търсим — можем да си отрежем — каза Вийзи. — Имам хубав трион, който може би ще поискаш да купиш като свършим работата.

Той хукна към пътя да донесе триона. Беше развълнуван като момче, което за пръв път ще прави нещо заедно с големите мъже.

На Инман идеята не му допадна. Седна на един пън. Ентусиазмът, с който другите двама се заловиха за работа, му бе забавен. Напомняха му за офицери от сапьорните войски, които се захващат да строят мост или друго с несъответстващо на реалната необходимост от съоръжението въодушевление, като накрая се оказва, че са похабени огромни усилия за нещо, което е напълно излишно.

Вийзи и мъжът отрязаха три здрави пръта, нагазиха във водата до колене и нахвърляха големи камъни, които да им служат за опора. Натиснаха прътовете, опитвайки се да претърколят бивола, но успяха само едва-едва да го помръднат. Инман се присъедини към тях, но без резултат. Проблемът бе, че успяваха да повдигнат бивола само на около две педи. В този момент се уморяваха, не издържаха на тежестта и отпускаха прътовете, а трупът цопваше обратно с плисък.

— Ще ви кажа какво ще направим — каза Вийзи. — Ще го повдигнем и ще пъхнем отдолу камъни, за да го задържим. Оттам ще го повдигнем пак и ще подпрем с по-големи камъни. И така ще го претърколим.

Инман премери на око разстоянието от бивола до брега.

— Дори да го претърколим веднъж, пак ще остане във водата — каза той.

— Ще го претърколим два пъти — настоя Вийзи.

— Така ще стигне до брега, но ще продължи да се разлага и да мърси водата.

— Тогава — три пъти — не се предаваше Вийзи, омагьосан от чудото на лоста и вдъхновен от факта, че върши истински мъжка работа.

Инман си представи как до вечерта се мотаят около животното, как повдигат, подпират с камъни и пак повдигат. Час след час похабено скъпоценно време за вървене или за почивка.

Той отиде до брега, където Вийзи бе оставил триона, взе го, върна се при бивола и допря острието му до врата на животното.

— Някой да хване от другия край — каза той.

Вийзи изглеждаше безкрайно разочарован, но мъжът хвана другата дръжка и с няколко движения отрязаха главата. После — парче от гърдите заедно с предните крака. Следващият отрез отдели задницата от корема, от който блъвнаха вътрешности, тъмна течност и газове. Вийзи се преви надве и повърна във водата. Течението понесе надолу пенеста каша от рожковите.

Мъжът го погледа и се захили, сякаш на някакъв смешен анекдот.

— Слаб му е стомахът — каза той.

— Той е проповедник — каза Инман. — Не е свикнал на физически труд.

Когато свършиха с рязането, повърхността на потока се покри с остатъци от трупа, които те извлякоха на брега. Но водата си остана червена, напомняйки на Инман за реката при Шарпсбърг.

— Не бих пил тая вода още няколко дни — каза той.

— Разбира се — отвърна мъжът.

Те изплакнаха ръце в чистата вода малко по-нагоре.

— Елате да вечеряте с нас — каза мъжът. — Имаме и плевник, в който можете да пренощувате.

— Само ако ни отървеш от този трион — отговори Инман.

— Искам два федерални долара. Или петдесет от нашите — обади се Вийзи.

— Взимай го — каза Инман.

Мъжът намести триона на рамо през средата, а със свободната си ръка взе пушката. Инман и Вийзи тръгнаха с него надолу по пътя, който следваше потока. Мъжът бе в повишено настроение, направо весел, след като бе махнал трупа на бивола от водата, която използваше за пиене. След като повървяха известно време той се спря, сложи пръст на носа си и намигна. Приближи се до голямо дъбово дърво с хралупа в дънера на нивото на очите. Пъхна ръка вътре и извади запушена кафява бутилка.

— Скрил съм си няколко наблизо, че да има, като ми се допие — обясни той.

Седнаха облегнати на дървото и започнаха да си подават бутилката. Мъжът каза, че името му е Джуниър, после им разправи истории от младините си, когато пътувал из страната и устройвал бой с петли. Разказа за един петел, едър доминиканец, който живеел единствено, за да се бие и качва кокошките. За това как в продължение на месеци побеждавал всичките си противници. За епичните му битки и зрелищни победи, когато петелът, на пръв поглед, губещ битката, литвал на някоя от гредите в хамбара, където била устроена борбата, и оставал там, докато зрителите започвали да го освиркват. В кулминацията на присмеха и дюдюканията той се стоварвал като чук върху противника си, след което на арената оставала само купчина кървави пера.

Джуниър разказа също така как жените буквално се хвърляли на врата му с устрема на петела, атакуващ противниците си. Сещал се най-вече за една от тях, омъжена жена, чийто съпруг го поканил да им гостува през няколкото дни между представленията. Тя му хвърлила око и дебнела всеки сгоден случай да се отърка в него. Един ден, когато мъжът й тръгнал да оре, тя отишла да донесе вода от кладенеца. Като се навела да хване ведрото, Джуниър се приближил изотзад и метнал полите й на гърба. Отдолу нямала нищо, каза той. Тя вирнала задник и застанала на пръсти. Оправил я на място, както си стояла наведена над кладенеца. Продължило толкова, колкото да извади пълното ведро. Като свършил, си тръгнал по пътя с петела под мишница. Искаше да накара Инман и Вийзи да повярват, че на младини е преживял безброй прекрасни дни.

— Много пъти съм бъркал в гърнето с меда — каза той.

На Вийзи тия истории му допаднаха. Алкохолът бързо го бе ударил в главата, понеже стомахът му бе празен. Посрещна края на разказа с бурно одобрение, после надълго и нашироко взе да обяснява с преплетен език, че тъкмо така трябва да живее всеки истински мъж.

— Да живееш като боен петел — това е моята цел — изломоти накрая той.

Джуниър се съгласи, че скитническият живот му е бил по сърце и каза, че неприятностите му започнали, когато си седнал на задника и се оженил, защото три години след сватбата, тя му родила негърче. Отказала да назове бащата, лишавайки Джуниър от правото на справедливо отмъщение. Тръгнал да се развежда, но съдията не му дал развод на основанието, че Джуниър е знаел що за стока е тя, още когато се е женил за нея.

После довела двете си сестри да живеят с тях, а те не падали по-долу от жена му, защото едната била родила близнаци от неопределена раса, и макар че вече били на по няколко години — не се сещал колко точно — растели на воля като малките на диви прасета, и нито майка им, нито някой друг се бил сетил да ги кръсти, та когато искали да повикат някое от децата просто го посочвали с пръст и казвали: „Ей това“.

Джуниър заяви, че в резултат на тъжната равносметка на брачния му живот е започнал да съжалява, че не се е оженил за някое тринайсетгодишно момиче, което да възпита така, както на него му харесва. Каза, че нощ след нощ лежал буден, мислейки си, че няма да види бял ден до смъртта си и че единственото възмездие ще е да им пререже гърлата, докато спят и после да си пръсне главата с пушката или да хване гората, където в крайна сметка ще го заловят, ще го вържат за някое дърво и ще го гръмнат като миеща мечка.

Това малко поохлади ентусиазма на Вийзи. След малко Джуниър върна бутилката в хралупата и нарами триона. Поведе ги към дома си, разположен в мочурлива падина под пътя. Беше голяма къща, обкована с дъски, толкова занемарена, че единият й край се бе свлякъл от основите от плоски речни камъни, в резултат на което къщата се бе наклонила на една страна, сякаш потъвайки в земята.

Дворът бе пълен с клетки на бойни петли, направени от неодялани колове, свързани с пръчки от орлов нокът. Отвътре надничаха ярки птици със студени лъскави очи, които виждаха света единствено като арена. Тънък стълб бял пушек се виеше от комина, а друг, по-тъмен, се издигаше към небето от друго място някъде зад къщата.