Като се отклониха от пътя, за да слязат в падината, изпод верандата изскочи шарено трикрако куче, което се втурна ниско по земята право към Инман. Тъй като Инман се бе научил да се бои повече от кучета, които не лаят, го изчака да приближи и го ритна под челюстта. Кучето падна и остана неподвижно.

Инман погледна Джуниър и каза:

— Какво можех да направя?

— Не всички, по които лаят кучетата, са крадци — обади се Вийзи.

Джуниър стоеше мълчаливо.

След малко кучето стана на крака и крадешком се примъкна обратно под верандата.

— Радвам се, че не е мъртво — каза Инман.

— И пет пари не давам дали е живо или мъртво — отвърна Джуниър.

Влязоха в къщата, минаха през кухнята и се озоваха в трапезарията. Джуниър веднага извади от шкафа друга бутилка и три тенекиени чаши. Подът бе наклонен и когато Инман тръгна към стола до масата, едва се задържа на крака. В ъгъла, където беше коминът, имаше легло и той забеляза, че никой дори не беше се опитал да го подпре, за да го изравни — просто го бяха обърнали така, че главата на спящия да е от по-високия му край.

На стените бяха окачени фотографии, изрязани от различни книги и вестници, някои от тях — успоредно на наклонения под, други — по въображаемата линия, която би се получила ако подът беше равен. В огнището тлееше огън, а от тавата върху жарта се носеше миризма на развалено месо. Огнището бе под такъв ъгъл, че пушекът първо докосваше страничната му стена, преди да намери път към комина.

При такова голямо отклонение от отвеса дори да налееш чаша уиски от бутилката бе трудна задача. Когато Инман се опита да го направи, не улучи чашата и намокри върховете на ботушите си. Когато най-после успя да напълни чашите и понечи да сложи чашата си на масата, забеляза, че около всяко място за хранене са заковани летви, за да задържат чиниите и чашите да не се плъзгат по наклона.

Вийзи взе чашата си и тръгна нагоре-надолу из стаята. Изведнъж му хрумна нещо.

— Можем да изправим къщата с лостове! — каза той.

Лостовете явно не му излизаха от ума, като че бе открил механизъм, способен да се справи с всички задачи, стоящи пред човека. Пъхни лост под онова, което е криво, и готово — светът ще застане на мястото си.

— Може — каза Джуниър. — Но къщата си стои така от толкова време, че вече сме свикнали. Ще ни се струва странно да живеем в къща без наклон.

Пийнаха още малко. Алкохолът бързо завъртя главата на Инман, защото от оскъдната вечеря насам не бе ял нищо освен рожковите. Вийзи бе още по-зле заради стомаха си. Седеше с изкривена под невъзможен ъгъл глава и гледаше в чашата си.

След малко в стаята влезе момиченце на осем-девет годинки. Беше слабо дете, с тънки глезени и крехки рамене. Кожата му беше с цвят на каймак, косата — кестенява, падаща почти до кръста на ситни букли. Инман рядко бе виждал по-красиво момиченце.

— Майка ти в къщи ли е? — попита Джуниър.

— Да — отвърна момиченцето.

— Къде е?

— Отзад. Беше там преди малко.

Вийзи вдигна очи от чашата си и разгледа детето. После каза на Джуниър:

— Виждал съм бели деца и с по-тъмна кожа. Колко негърска кръв има в нея, според теб?

— Колкото и да е, все едно. Негърче е и това си е — отвърна Джуниър.

Вийзи внезапно се изправи и клатушкайки се, тръгна към леглото. Легна и заспа.

— Как се казваш? — попита Инман.

— Лула.

— Не, не е Лула — обади се Джуниър. Той се обърна към момиченцето и го погледна свирепо. — Кажи си името.

— Мама казва, че е Лула — отговори то.

— Да, ама не е. Това е галеното ти име, което ти е измислила майка ти. Но тук аз кръщавам! Казваш се Частити27.

— И двете са хубави — каза Инман.

— Не — възрази Джуниър. — Моето е по-добро, тъй като напомня каква уличница е майка й.

Той допи чашата си и каза:

— Ела.

Без да се обръща, за да види дали Инман го следва, той излезе на верандата и седна на люлеещ се стол.

Инман слезе в двора и вдигна глава, за да погледне небето. Свечеряваше се и слабата светлина падаше косо. На източния небосклон се виждаше част от луната и маякът на Венера. Въздухът бе сух и студен и Инман вдиша дълбоко. Мирисът му го подсети, че есента наближава. Въздухът му каза, че колелото на сезоните се е завъртяло още веднъж.

— Лила — извика Джуниър.

След минута иззад ъгъла на къщата се появи млада жена, която седна на стъпалата на верандата между Инман и Джуниър. Тя вдигна колене и огледа Инман с любопитство. Беше с руса коса и налят ханш. Беше облечена в памучна рокля, толкова тънка и избеляла от пране, че през тъканта с цвят на пергамент се виждаха веничките по кожата й. Върху роклята все още личаха щамповани цветя, но бяха толкова избледнели, че това, което бе останало, повече приличаше на знаци от някакво руническо писмо.

Девойката беше пълничка. Долната част на белите й бедра бе напълно открита на мястото, където роклята падаше на стъпалата. Очите й бяха с цвят на метличина. Ходеше с несресана коса. Краката й бяха голи и изподраскани и в нея имаше нещо толкова странно, че Инман се улови мислено да докосва калните пръсти на едно от закръглените й стъпала, за да провери дали наистина са пет. Джуниър извади от джоба си лула от царевичен кочан с глинен мундщук. Напълни я от намачкана кесийка с тютюн и я пъхна в ъгълчето на устата си. После подаде кесийката на Инман с думите:

— Биволска кожа. Човек не може да измайстори по-хубава кесия от направената от Бог. Чрез тези неща Той проверява дали се задоволяваме с онова, което ни дава, или го отхвърляме и се опитваме да сътворим нещо по-добро със собствените си несъвършени оръдия. Огънче! — обърна се той към девойката.

Тя се сепна, стана на крака, пооправи роклята си, влезе вътре и се върна с тлеещ въглен. Наведе се, за да го сложи в лулата, като при това обърна задника си към Инман. Тънката рокля се бе събрала в пролуката между бедрата и ги обгръщаше толкова плътно, че той различи вдлъбнатината в стегнатите мускули на бутовете й и двете трапчинки над мястото, където гръбнакът се съединяваше с тазовата кост. Цялата й анатомия бе пред очите му и Инман се оказа лице в лице с този непознат му, макар и не съвсем недружелюбен, образ.

Изведнъж девойката се изви и подскочи като заек, преследван от бухал, и Инман видя ръката на Джуниър да се измъква от пазвата й.

— По дяволите, Джуниър! — извика тя.

Лила седна на мястото си на стъпалата с притиснати към гърдите ръце. Джуниър пушеше. Лила махна едната си ръка и Инман забеляза малко петънце кръв върху предната страна на роклята.

— Върви тия кучки да те нахранят — каза Джуниър. — Аз отивам да нагледам кобилата на долното пасище.

Той стана, приближи се до края на верандата, разкопча панталона си и се изпика върху храста отдолу. После изтръска капките, закопча се, прекоси двора и тръгна по губещия се в здрача път с лулата в уста, тананикайки си някаква песничка.

Инман последва Лила покрай къщата. Различни пристройки заграждаха отъпкан вътрешен двор. В средата гореше огън от дебели пънове. Пламъците се издигаха на височината на главата на Лила и хвърляха искри още по-високо. Нощта спускаше тъмните си сенки върху редицата дървета зад буренясалите ниви с царевица и градините с обран фасул. Отстрани беше зеленчуковата градина, оградена от колове, по чиито заострени върхове бяха набучени мъртви врани в различен стадий на разложение. Жълтите отблясъци от огъня проникваха в мрака и хвърляха рехави сенки по стените на небоядисаните постройки. Но небесният купол отгоре бе все още сребрист и без звезди.

— Ей! — извика Лила.

От една от пристройките излязоха две бели жени, очевидно сестри на Лила, защото си приличаха доста, като тризначки. След тях се показаха две тъмнокоси момченца. Всички се събраха около огъня и Лила каза:

— Готова ли е вечерята?

След като никой не отговори, една от сестрите мушна пръст в примката около гърлото на глинено гърне, повдигна го от земята и го пренесе до огъня. Намести го в сгъвката на лакътя си и отпи голяма, шумна глътка. После го подаде нататък и когато стигна до Инман, той очакваше някаква блудкава домашна напитка, но вкусът й не беше на уиски, а на плодородна земя и нещо друго, на някакъв упойващ екстракт от дървесна гъба и животински жлези с медицински свойства, известни на малцина. Гърнето обиколи събраните няколко пъти.

Една от сестрите се обърна с гръб към огъня, вдигна полите на роклята си, наведе си и закачливо погледна Инман с блестящите си сини очи. Закръглените й гърди се полюшваха, напирайки да разкъсат тънкия корсаж. Що за къща на блудници е тая, помисли си Инман.

Третата сестра сложи ръка върху слабините си и се загледа към царевичната нива, после влезе в пристройката и се върна с гребло с дървени зъби. Придърпа жарта настрани и хвърли върху нея питки, увити в царевични листа. Двете момчета се оживиха. Едното се приближи до купчината и каза с равен глас:

— Тесто, тесто.

Определено децата му се сториха някак замаяни. Бяха с хлътнали очи и обикаляха из осветения двор като безмълвни призраци по едни и същи добре познати им невидими пътечки, отъпкани в пръста от босите им крачета. Когато Инман се опита да ги заговори, те нито му отвърнаха, нито го погледнаха, нито дадоха някакъв знак, че са чули гласа му. Инман започна да си мисли, че с думите на момчето край огъня може би се изчерпва целият им речников запас.

Сестрите разгърнаха обгорелите листа и отвътре в студения въздух се вдигна пара. Бяха шест питки с кафява кора, оформени като човечета с големи глави и с всички останали подробности, включително и половите органи, щръкнали между краката им. Девойките хвърлиха шумата в огъня, където тя припламна и изгоря за миг.

— Знаехме, че ще дойдеш — каза Лила.

Двете сестри раздадоха по една питка на момчетата. Те ги разчупиха и взеха да пъхат в устата си късове, колкото юмрук. Като се нахраниха, отново тръгнаха да обикалят по своите си пътечки из двора. Инман ги гледаше, опитвайки се да отгатне какви фигури чертаят стъпките им. Може би това е знак, който не бива да пропуска. Но след малко се отказа. Не му говореха нищо.

Двете момичета взеха останалите четири питки и влязоха в къщата. Лила дойде и застана до Инман. Сложи ръка на рамото му и каза:

— Голям мъж като теб.

Той не знаеше какво трябва да отговори. Накрая свали сухарната си торба с парите и пистолета в нея и я сложи на земята пред себе си. Бе станало съвсем тъмно и той видя жълта светлина, която трепкаше и се движеше колебливо през дърветата на отсрещния хълм — ту разсеяна като сияние, ту във формата на плътна ярка точка. Стори му се толкова странна, че се зачуди дали наистина се излъчва от някакъв външен източник или е просто плод на въображението му.

— Какво е това? — попита той.

Лила се загледа в светлината и каза:

— Нищо. Тази вечер е малка. Понякога е голяма колкото луна. Джуниър убил човек и кучето му на онзи хълм. Отсякъл главите им със секирата и ги поставил една до друга на пън от отрязано дърво. Ходихме да ги видим. Лицето на човека бе почерняло като на негър, а очите му гледаха някак присмехулно. Оттогава тази светлина се появява там от време на време. Ако сега отидеш на мястото, няма да видиш нищо, но може би ще усетиш нещо като стара изсъхнала телешка кожа да се отрива в теб.

— Защо го е убил? — попита Инман.

— Не каза. Бил му нещо ядосан. А и си е кибритлия. Застрелял е собствената си майка. Разправя, че била с бяла престилка и затова я помислил за лебед.

— Не забелязвам много лебеди във вашия край.

— Има, но малко.

Светлината над хълма посиня и набра скорост, примигвайки между дърветата. После изведнъж изчезна.

— Каква според теб е тази светлина? — попита Инман.

— Бог ясно е казал в Библията, че мъртвите нямат мисли в главите си. Мислите им отлитат. Тъй че едва ли е от обезглавения човек. Може да е призракът на кучето с фенер на главата. Не знам, може и да не е така. Старите хора разправят, че на времето тук е имало повече призраци, отколкото сега.