Както и повечето хора, пленниците щяха да си отидат от света, без да оставят след себе си следа, по-трайна от разорана бразда. Щяха да ги погребат и надраскат с нож имената им върху дъбови дъски, забити на гробовете им, но преди още времето да е заличило буквите, щяха да бъдат напълно забравени — и добрите, и лошите им дела, храбростта и малодушието им, страховете и надеждите им, чертите на лицата им. Затова вървяха приведени, сякаш понесли бремето на живота си, изживян, без да остави спомен.

Инман страдаше, че е вързан на общо въже, че е невъоръжен, че го карат да върви в обратна на желаната от него посока. Всяка стъпка на изток бе мъчителна. Надеждите му да се завърне у дома отслабваха с всяка измината миля. Когато слънчевият диск блесна в лицето му, той се изплю срещу него, безсилен по друг начин да даде израз на отчаянието си.

Пленниците вървяха още много дни почти без да си продумат. Чудейки се какво забавление да си измисли, един от конвойните веднъж мина по колоната и с цевта на пушката си събори на земята всички шапки от главите им. Щом някой понечеше да се наведе, за да си вземе шапката, получаваше удар с приклад. Продължиха нататък, оставяйки петнадесет черни шапки да се валят в праха като знак, че са минали оттам.

Храна не получаваха, а вода пиеха само ако успееха да си гребнат с шепа, когато се случеше да прекосяват някой брод. По-възрастните не издържаха на глада и когато вече не можеха да вървят, дори под ударите на прикладите, им даваха каша от мляко с надробен стар царевичен хляб. Щом дойдеха на себе си, продължаваха да вървят.

По стечение на горе-долу едни и същи обстоятелства всички те бяха попаднали в положение, което не бяха очаквали и от което не виждаха изход. Това непрекъснато занимаваше мислите на Инман. Наред с желанието да бъде свободен, той копнееше да си отмъсти на Джуниър.

Понякога ги караха да вървят през деня и да спят през нощта, друг път спяха денем и ги будеха по залез-слънце, за да вървят цяла нощ. След всеки преход мястото, до което стигаха, почти не се различаваше от онова, откъдето бяха тръгнали: същите борови гори с толкова гъсти корони, че слънцето никога не достигаше до земята. Въпреки разликите в пейзажа, които Инман забелязваше, му се струваше, че се движи в пълен мрак със странната мудна походка на потънал в сън човек, опитващ се да избяга от онова, от което се бои, но колкото и да се опитва, се отдалечава едва-едва.

Страдаше и от мъчителния поход. Чувстваше се слаб и замаян. И гладен. Раната на врата му пулсираше в ритъма на сърцето му. Струваше му се, че всеки миг ще се отвори и ще започне да бълва разни предмети като в болницата. Лещи от бинокъл, тирбушон, кървав малък псалтир.

Следеше как всичките мили, които бе извървял на запад, се размотават в обратна посока под краката му. Една вечер спряха да нощуват, като оставиха пленниците завързани, без вода и храна. Конвойните, както и предишните нощи, изобщо не се погрижиха за нощувката им — нито им раздадоха одеяла, нито запалиха огън. В изтощението си мъжете се струпаха на купчина като глутница кучета и заспаха на голата земя.

Инман бе чел книги, в които затворниците правят резки върху дъсчици или по стените, за да отмерват отминаващото време, но той нямаше нужните оръдия, макар да знаеше колко полезно би било това, тъй като вече бе започнал да се съмнява в календара, който водеше в паметта си. Но така или иначе по-нататъшното броене се оказа излишно — посред нощ затворниците бяха разбудени от един от конвойните. Той тикна фенер в лицата им и им заповяда да станат. Другите пет-шестима полицаи стояха встрани в рехава група. Някои от тях пушеха лули, подпрели прикладите на мускетите си на земята. Един от тях, който изпълняваше длъжността на техен командир, каза:

— Решихме, че само си губим времето с измет като вас.

При тези думи конвойните вдигнаха пушките си.

Сред пленниците имаше едно момче на не повече от дванайсет години, което падна на колене и се разплака. Мъж с прошарена коса каза:

— Не можете да ни избиете просто ей така.

Един от конвойните отпусна пушката, погледна командира си и заяви:

— Не съм се записал полицай, за да убивам деца и старци.

— Приготви се за стрелба или отивай при тях — отвърна командирът.

Инман се загледа в тъмната борова гора. Последната гледка в живота ми, каза си той.

Разнесе се залп. Мъже и момчета започнаха да падат на земята. Вийзи пристъпи напред, доколкото позволяваше въжето и изкрещя:

— Още не е късно да се опомните!

И падна, прострелян на няколко места.

Куршумът, който улучи Инман, първо бе минал през рамото на Вийзи и силата му бе значително отслабнала. Удари го в страничната част на челото, плъзна се по черепа между кожата и костта, прорязвайки плитък тунел до ухото, откъдето излезе навън. Инман падна, сякаш ударен с брадва, но без напълно да загуби съзнание. Не можеше да се помръдне, дори колкото да мигне, а и нямаше желание за това. Животът продължаваше своя ход, макар Инман да не се чувстваше вече част от него. Светът си оставаше неразбран. Около него умираха хора, вързани на общо въже.

Когато стрелбата свърши, полицаите взеха да се споглеждат смутено, не знаейки какво следва да направят. Един от тях изглежда нещо го прихвана, защото взе да танцува и да пее „Котън ай Джо“. За да го накара да престане, друг го удари в основата на гръбнака с приклада на мускета си. Най-накрая някой предложи:

— Да вземем да ги заровим.

Изкопаха надве-натри плитък ров, нахвърляха телата вътре и ги покриха с педя пръст. Като свършиха, се метнаха на конете и изчезнаха.

Инман бе паднал с лице върху сгъвката на лакътя си и имаше въздух за дишане, макар че слоят пръст върху него бе толкова тънък и рохкав, че по-скоро би умрял там от глад, отколкото от задушаване. Остана да лежи, като ту изпадаше в трескав сън, ту се будеше. Мирисът на пръст го упойваше и теглеше надолу и той не намираше сили да стане. Да умре бе по-лесно, отколкото да живее.

Но преди да съмне от гората слязоха диви прасета, привлечени от миризмата на кръв. Започнаха да ровят с муцуни и да откриват ръце, глави и крака и не след дълго Инман се оказа изхвърлен на повърхността, отчаян, объркан и гневен, очи в очи с огромен глиган с дълги бивни край издължената муцуна.

— Яяя-аа-а…! — изкрещя той.

Глиганът отстъпи няколко крачки, спря и го загледа с недоумяващи примигващи очи. Инман се измъкна от земята. Обзе го страстно желание да се вдигне и живее. Когато се изправи на крака, глиганът загуби интерес и отново се зае да рие пръстта.

Инман вдигна глава към небето и откри, че нещо не е наред. Имаше звезди, но той не можа да различи нито едно от познатите съзвездия. Сякаш някой ги бе разбъркал с пръчка, превръщайки ги в слято и безформено петно светлина върху тъмното небе.

Както при повечето рани в главата, и от неговата бе изтекла много кръв, въпреки че не бе дълбока. По окървавеното му лице беше полепнала пръст, придавайки му жълтеникав цвят и подобие на глинена скулптура, илюстрираща някой ранен стадий от развитието на човека, когато чертите на лицето не са били все още окончателно установени. Инман напипа двете дупчици на главата си и откри, че са започнали да се затварят от съсирената кръв. Избърса се, доколкото можа с долния край на ризата си. После се наведе, задърпа въжето и след малко Вийзи се показа от земята като едра риба, изтеглена от тинесто блато. Лицето му бе застинало в израз на недоумение. Очите му бяха отворени и в ъгълчетата им бе полепнала пръст.

Като го гледаше, Инман не изпита кой знае каква скръб, но и не откри в смъртта му пример за справедливо възмездие, доказващ, че злините, които човек върши, се връщат обратно върху собствената му глава. Бе видял толкова смърт, че бе започнал да я смята за нещо обичайно. Дори не си направи труда да се замисля колко хора е видял да умират в последно време. Броят им със сигурност щеше да надхвърли няколко хиляди. Причинена по всички начини, които човек може да си представи, включително такива, каквито не биха ти хрумнали дори да си блъскаш главата с дни. Бе толкова свикнал да живее сред смърт, да ходи сред трупове, да спи сред тях, да се счита за едва ли не вече мъртъв, че тя бе престанала да му изглежда мрачна и загадъчна. Боеше се, че сърцето му е вече толкова загрубяло, че никога няма да може отново да заживее нормално.

Инман потърси остър камък и до съмване три въжето около китките си в него. Когато най-накрая се освободи, той отново погледна към тялото на Вийзи. Единият му клепач се бе почти затворил. Инман изпита желание да стори нещо добро за него, но тъй като нямаше дори лопата, за да го погребе, просто го обърна по очи и това бе всичко, което можа да направи.

Обърна се с гръб към изгрева и тръгна на път. Цялата сутрин се чувстваше като зашеметен и пребит. Болката в главата му пулсираше в ритъма на сърцето, сякаш всеки миг щеше да се разпадне на малки парченца в краката му. Край някаква ограда накъса няколко стръка бял равнец, стегна ги с едно от стеблата и ги привърза към главата си. Бе чувал, че белият равнец извлича болката и това се оказа донякъде вярно. Листата на растението подскачаха в ритъма на уморената му походка и през цялата сутрин той наблюдава сенките им, които се движеха по пътя пред него.

Към обед стигна до кръстопът. Съзнанието му бе толкова замъглено, че не бе в състояние да реши накъде да хване. Знаеше само, че трябва да изключи пътя, по който бе стигнал дотук. Погледна към небето, за да се ориентира, но слънцето бе право над него. Би могло да се спусне в коя да е посока. Инман сложи ръка върху ръба от раната на главата си, опипа съсирената кръв и си помисли: „Скоро целият ще се превърна в един огромен белег“. Раната на врата от Питърсбърг започна да боли, сякаш солидарна с новата. Цялото му тяло бе като огромна кървяща язва. Реши да седне под крайпътните борове и да изчака някакъв знак, който да му посочи верния път.

След известно време, през което ту заспиваше, ту се будеше, видя жълтокож роб да кара волове — единият риж, другият бял. Теглеха каруца, натоварена с нови бурета и грижливо подредени дребни дини с тъмна кора. Човекът забеляза Инман и подвикна на воловете да спрат.

— Всемогъщи боже! — възкликна той. — Да не те е газила мечка?

Той взе от каруцата две-три дини, почука ги с кокалчетата на пръстите си, за да избере най-зрялата, и я подаде на Инман. Инман я разчупи върху близкия камък. Вътрешността на двете половини беше розова и твърда, осеяна с тъмни семенца. Той зарови глава първо в едната, после в другата като гладно куче.

Когато се изправи, от тях бе останала само кората. От брадичката му на земята се стичаше розов сок. Инман се вгледа във фигурата, която образуваха капките, търсейки някакъв пророчески смисъл в нея, защото знаеше, че има нужда от помощ, все едно откъде идва. Но фигурата не изобразяваше нищо определено — нито буква, нито тотем, от какъвто и ъгъл да я гледаше. Невидимият свят, каза си той, го е изоставил да се скита самотен като циганска душа, без карта и компас, през един разпадащ се свят, в който няма нищо друго освен изпитания.

Инман вдигна глава и благодари за динята. Китаецът беше жилест и слаб, но запретнатите ръкави на сивата му вълнена риза откриваха мускулест врат и ръце. Брезентовите му панталони бяха кроени за по-висок човек и той бе навил крачолите им над глезените на босите си нозе.

— Качвай се на каруцата и ела с мен — каза той.

Инман седна на задния капак и се облегна на едно от буретата, ухаещо на прясно рендосан бял дъб. Опита се да поспи, но не можа и се отказа. Загледа се като в транс в следите от колелетата в праха — успоредни линии, сближаващи се в далечината, с което сякаш искаха да му кажат нещо. Той свали превръзката от бял равнец от главата си, накъса стръковете на парченца и едно по едно ги изхвърли между линиите.

Когато приближиха фермата на господарите му, китаецът накара Инман да влезе в едно от буретата. После разтовари каруцата в хамбара. Скри Инман в сеното, където той остана няколко дни, отново губейки представа за времето. Прекара тези дни в сън и ядене. Робите му носеха царевичен хляб, сурови зеленчуци и парчета печено свинско с прегоряла мазнина.

Когато краката му заякнаха достатъчно, за да носят тежестта му, Инман отново се приготви за път. Дрехите му бяха изварени и изпрани. Главата не го болеше. Дадоха му стара черна шапка с тъмни петна от робска пот по ръба. Полумесецът грееше на небето. Инман стоеше на вратата на плевнята и си взимаше довиждане с китаеца.