— Трябва да тръгвам — каза Инман. — Имам да свърша нещо по тия места, после се прибирам в къщи.

— Чуй какво ще ти кажа — отвърна робът. — Група федерални са избягали от затвора в Сейлсбъри миналата седмица и пътищата гъмжат от патрули, които ги търсят ден и нощ. Ако не внимаваш, ще те пипнат. Дори и да внимаваш, пак може да те пипнат.

— Откъде да мина тогава?

— Къде искаш да отидеш?

— На запад.

— Тръгни на север, към Уилкис. Там живеят протестанти и квакери, които ще ти помагат. Мини край Блу Ридж, после свърни на юг през хълмовете. Или се качи в планината и карай по билото. Само че там било студено, разправят.

— Аз съм оттам — каза Инман.

Китаецът му даде вързопче с царевичен хляб, увит в хартия, къс солено свинско и няколко парчета печено. После с мастило му начерта подробна карта на лист хартия — истинско произведение на изкуството. С всяка къщичка, хамбар, криво дърво с лице на ствола и клони като ръце и с коса. В единия ъгъл бе нарисувал и компас. Имаше и бележки, обясняващи на кого може да се довери и на кого — не. Подробностите ставаха все по-оскъдни към краищата на картата, докато накрая в западна посока останаха само няколко вплетени дъги, с които китаецът бе изобразил планината.

— Дотук съм ходил — каза той. — Ей дотук, до ръба.

— Можеш да четеш и пишеш? — почуди се Инман.

— Господарят ми е особняк. Законът не означава нищо за него.

Инман бръкна в джоба си, за да даде пари на китаеца. Искаше да му даде щедра сума, но джобът му се оказа празен. Спомни си, че парите му са останали в сухарната торба, която бе скрил в дървата на верандата на Джуниър.

— Исках да ти платя — каза Инман.

— Нищо, така или иначе нямаше да ти взема парите — отвърна китаецът.



След няколко нощи Инман застана пред килнатата къща. Прозорците бяха тъмни. Той шепнешком примами трикракото куче изпод верандата и му хвърли свински кокал, който бе донесъл в джоба си, увит в кленови листа. Кучето се показа и без да издава звук, подуши кокала. После го грабна и изчезна в леговището си.

Инман последва кучето до къщата и заобиколи отзад. От големия огън бе останал само куп черна пепел. Качи се на задната веранда. Раницата му си беше там. Не липсваше нищо, освен колта на Вийзи. Той мушна ръка в камарата дърва, намери сухарната торба и през плата напипа дръжката на своя „Лемат“. Извади го и когато усети тежестта му в ръката си и запъна ударника, почувства прилив на сили.

Под вратата на пристройката за опушване на месо се процеждаше светлина. Инман се приближи, открехна вратата и надникна вътре. Джуниър триеше със сол свински бут. В пръстения под бе забит щик, в чиято халка бе пъхната свещ като в сребърен свещник. Подът бе толкова мръсен и мазен, че лъщеше под светлината от пламъчето й. Джуниър стоеше приведен над бута. Шапката на главата му засенчваше лицето. Инман отвори докрай вратата и застана на прага. Джуниър се обърна и го погледна, но изглежда не го позна. Инман пристъпи напред и го удари през ухото с цевта на револвера, после още няколко пъти с дръжката. Джуниър се свлече по гръб на пода и замря неподвижно. От носа, раните по главата и ъгълчетата на очите му течеше яркочервена кръв, която се събираше в локвичка на пода.

Инман приклекна и подпря ръце на коленете си, за да си поеме дъх. Завъртя свещта и усети грапавините, където хлебарките бяха гризали восъка. Приближи светлината към лицето на Джуниър. Беше ужасно, но Инман изпита удовлетворение, както всеки друг на негово място. Той духна свещта, обърна се и излезе навън. На източния хоризонт, където луната се канеше да изгрее, се очертаваше светла сивкава ивица. Призрачната светлина на хълма бе слаба и колеблива. После избледня и изчезна, макар и толкова бавно, че той не разбра точно кога.

Цялата нощ Инман вървя на север през гъсто населен район. Навсякъде светеха прозорци, лаеха кучета… Китаецът се бе оказал прав: по пътя непрекъснато преминаваха конници, но Инман ги чуваше отдалеч и се криеше в крайпътните храсталаци. Когато се съмна, падна мъгла, и той запали огън в гората, без да се притеснява, че пушекът ще го издаде. Свари две парчета солено свинско, сложи брашно във водата и си направи царевична каша. През целия ден лежа в гъсталака, като ту заспиваше, ту будуваше, разкъсван от мъчителни мисли. На дървото над него бяха кацнали три гарвана. Опитваха се да хванат змията, на която бяха попаднали там. Стояха на клон над нея и грачеха, като от време на време някой от тях излиташе и я клъвваше с лъскавия си клюн. Змията се защитаваше по обичайния за вида си начин — изправяше се, издуваше качулка около врата си, съскаше и стрелваше напред глава, преструвайки се на отровна. Усилията й да ги сплаши срещаха оживения насмешлив грак на птиците и не след дълго тя се оттегли позорно.

Гарваните останаха почти целия следобед, празнувайки победата си. Когато не спеше, Инман наблюдаваше с интерес поведението и начина им на изразяване. А когато затвореше очи сънуваше, че живее в свят, където ако иска, човек може да се превърне в гарван и като такъв да може или да се спаси с полет от враговете си, или да им се присмее. И така той дочака вечерта. Сякаш гарваните се бяха раздули и изпълнили целия пейзаж с черния цвят на перата си.

Образът от снимката

Утринното небе беше безизразно, с цвят подобен на онзи от сажди, попаднали по бяла дреха. Ралф стоеше вързан насред нивата с наведена глава и издути ноздри. Впрегнат беше в талига със сурови колове и не даваше вид да възнамерява да ги премести и една крачка по-нататък, към брега на потока, покрай който Руби смяташе да направи изкопите за нова ограда на пасището. Ейда няколко пъти удари Ралф с плетения камшик, но безрезултатно.

— Все пак той е за яздене — каза тя.

— Но е и кон.

Руби застана пред Ралф, хвана муцуната му и го погледна в очите. Той сви уши и я погледна с малка ивица от бялото на очите си.

Тя притисна устни до кадифения нос на коня, после се отдалечи малко, отвори широко уста и издиша бавно и дълбоко в разтворените му ноздри. Според нея посланието на този жест бе знак за разбирателство. Означаваше, че тя и Ралф са на едно мнение по възникналия проблем. По този начин можеш да успокоиш мислите на конете. Приемат го като сигнал да се отърсят от обичайното си състояние на приповдигната нервност. С такъв дружелюбен дъх можеш да успокоиш дори коне с обелени очи.

Руби издиша отново, хвана гривата на Ралф над плешките и дръпна. Той пристъпи напред и помести талигата. Стигнаха до потока, Руби го освободи от хамута. Остави го да пасе люцерната покрай сянката на дърветата, после двете с Ейда се заловиха да пуснат криволичещ ред колове по протежение на потока. Някой ден, като намерят време, ще закачат още три реда тел над основния, за да завършат оградата.

Ейда беше забелязала, че не беше в характера на Руби да започне една работа и да я завърши наведнъж. Правеше всичко както дойде, първо най-належащото. Ако нещо не беше чак толкова спешно, подхващаше каквото може да свърши за времето, което има. Избраха точно тази сутрин за поставянето на първата редица, защото можеше да стане в свободния час-час и половина преди Руби да отиде да размени стоки с Еско: ябълки за зеле и ряпа.

За пренасянето на тежките дъски Ейда си беше сложила чифт кожени работни ръкавици; само дето бяха зашити с грубата страна навътре и накрая пръстите й бяха изранени почти колкото ако беше с голи ръце. Седна и ги опипа за мазоли, после се изми в потока и се обърса в полата си.

Заведоха коня обратно в плевнята, свалиха хамута и започнаха да го оседлават за търговската обиколка на Руби. Руби обаче спря и се загледа в стария капан, закачен на един клин на стената. На размер беше като за язовец или мармот и подобни животинки. Наследство от семейство Блек, преди да заминат за Тексас. В затворено положение челюстите му почти се сливаха, но вече толкова време висеше там, че малки ивици ръжда бяха обагрили обшивката.

— Точно това ни трябва. Може дори да го заложа, преди да тръгна.

Тревожеха се за хамбара със зърното. Вече дни наред всяка сутрин липсваше зърно. След като забеляза липсата, Руби монтира резе на вратата и запълни пролуката, където дървото беше се разсъхнало и опадало. На следващата сутрин обаче откри нова дупка, издълбана в прясната кал между гредите. Беше достатъчно голяма за човешка ръка или за катерица, а може би дори за дребна миеща мечка, опосум или мармот. Два пъти запълва отвора с кал и два пъти намираше нова дупка на сутринта. Крадеше се по малко зърно, едва забележимо количество, но ако продължаваше така, скоро щеше да има повод за притеснения.

Така че Ейда и Руби се заловиха с капана: изтриха ръждата с телена четка и смазаха винтовете с мас. Когато свършиха, Руби стъпи отгоре и натегна железните челюсти. После докосна пластинката, където трябва да попадне кракът на злосторника, с една пръчка и нещото щракна с такава сила, че подскочи във въздуха. Занесоха го до хамбара и го заровиха в зърното, съвсем близо до дупката. Руби заби клина на веригата възможно най-дълбоко в пръстта на пода. Ейда обаче настоя да увият зъбите на капана със зебло, в случай че кражбите са от човек, а не животно. Руби се съгласи и ги уви, но внимателно прецени количеството плат, за да не се стига до прекалена добрина.

Свършиха с това, Руби сложи юздите на Ралф и натовари два големи чувала с ябълки на гърба му. Качи се и потегли, без да слага седло, на пътя спря и извика на Ейда — да свърши нещо полезно и да направи плашило в зимната градина. После докосна с пети корема на коня и потегли в лек тръс.

Ейда изгледа с известно облекчение как гърбът на Руби изчезва зад завоя. Сега имаше целия следобед пред себе си и от нея не се изискваше нищо, освен приятната и до известна степен детинска задача да направи голяма кукла за градината.

Банда врани напоследък „работеха“ в зимната градина. Вярно, че кълвяха младите растения с известна досада, но независимо от това, трябваше да се направи нещо, иначе скоро щяха да изкълват всичко. На двете крила на една врана липсваха пера — две симетрични квадратни петна. Изглежда ги предвождаше и винаги първа отлиташе от нивата или от растението. Останалите бяха просто последователи. „Оскубано крило“ имаше по-силен глас от останалите и успяваше да изрече всички възможни врански думи — от звука на несмазани панти до гъргоренето на гъска, нападната от лисица. Ейда от седмици следеше действията й, а веднъж Руби така се ядоса на поразиите й, че си позволи да изстреля един ценен патрон по нея, макар разстоянието да беше прекалено голямо, за да улучи. Ето защо Ейда с доволство си представяше как нейното плашило ще бъде нещо, което Оскубано крило ще се наложи да взема под внимание.

Със смесени чувства тя каза на глас:

— Животът ми вече включва и следене на птици.

Влезе в къщата. Качи се горе и отвори един сандък, от който извади чифт панталони за езда и тъмнокафяв вълнен пуловер на Монро. После шапката му от боброва кожа и ярко шалче. От тях можеше да измайстори красиво, дори стилно плашило. Но докато стоеше загледана в сгънатите дрехи, успя единствено да си представи как всеки ден излиза и вижда паметника на Монро насред градината. Привечер откъм терасата щеше да е доста мрачна гледка. Страхуваше се, че то ще окаже по-силно и обезпокоително въздействие върху нея, отколкото върху враните.

Ейда върна дрехите в сандъка и отиде в стаята си, където порови из различните чекмеджета и гардероби, и накрая се спря на бледолилавата рокля, която облече последната вечер на партито на река Уондо. Извади и една сламена шапка, френска изработка, която Монро й беше купил преди петнайсет години по време на обиколката им из Европа и чиито ръбове вече се бяха разплели. Знаеше, че Руби няма да одобри тази рокля, не по сантиментални причини, а защото материалът би могъл да се оползотвори по-добре. Ако се среже, могат да се направят възглавници, юрган, калъфки за облегалките на столовете, един куп полезни неща. Ейда обаче реши, че ако им дотрябва коприна, достатъчно други рокли могат да свършат работа. Точно тази обаче искаше да вижда насред градината в слънце и дъжд.

Изнесе роклята навън, върза кръст от два кола за основа и го наби здраво в градината. На върха постави глава, направена от натъпкана със слама и листа стара калъфка за възглавница, на която нарисува лице с боя от сажди и масло от лампата. Навлече роклята на коловете и запълни тялото със слама, после сложи и сламената шапка, за да придаде завършеност. На края на ръката закачи стара пробита ръждива кофа. Отиде до оградата и набра златник и богородичка, с които я напълни.