Като цяло трябваше да признае, че не се представи никак убедително. По-скоро бе безмилостна и коравосърдечна. А не такова бе намерението й. Наистина, такова отношение понякога е от полза. То е незаменимо, когато се налага да накараш хората да те оставят на мира. Но този път бе прибягнала до него по навик и то в най-неподходящия момент. Сега съжаляваше. Страхуваше се, че ако не поправи стореното, то ще се загнезди в нея, ще закоравее и един ден ще се събуди, замръзнала като дрян в януарски студ.

Онази нощ не спа добре, непрестанно се въртеше във влажното и студено легло. По-късно запали свещ и се опита да почете от „Студеният дом“31, но не можа да се съсредоточи. Искаше й се да има опиум. По някое време, дълго след полунощ, прибягна до облекчението на всяка жена — девойка, стара мома, вдовица. Когато беше на тринайсет, прекара цяла година, тревожена от мисълта, че единствено тя е открила това удоволствие или че само тя е способна на него, поради някаква уродливост или разврат. Ето защо изпита голямо облекчение, когато братовчедка й Луси, по-голяма от нея с няколко месеца, я просвети по въпроса за самотната любов. Шокиращото мнение на Луси беше, че погледната като навик, по разпространеност тя се нарежда почти до дъвченето на тютюн и пушенето на лула, което означаваше, че може да се смята за повсеместна. Ейда заяви, че това е безкрайно долно и цинично. Луси обаче не отстъпи от мнението си и продължи да говори почти безсрамно за това, което Ейда смяташе за мрачна мистерия, породена от толкова голямо отчаяние, че човек без съмнение на сутринта се събужда със срамно петно на лицето. Нито гледището на Луси, нито изминалите години, бяха променили отношението на Ейда по този въпрос.

В онази трескава нощ картините, които минаваха пред очите й, нежелани и нереални, бяха с образа на Инман. И тъй като познанията й по анатомия до голяма степен бяха хипотетични — основани единствено на различни животни и бебета, също и изумителните италиански статуи — най-ясни бяха образите на пръстите, китките и предмишниците му. Всичко останало беше измислица и следователно сенчесто и без истинска форма. Лежа будна до зазоряване, все още изпълнена с желание и безнадеждност.

На следващия ден обаче се събуди ведра и твърдо решена да поправи грешката си. Денят беше ясен и по-топъл и Ейда каза на Монро, че иска да излезе да се разходи, като много добре съзнаваше къде отиваха всеки път, когато той държи юздите. Той накара работника да впрегне Ралф в кабриолета и след час вече бяха в града. Отидоха в градската конюшня, където изведоха коня от впряга, завързаха го до една ясла и му дадоха половин мяра овес.

На улицата Монро потупа всички джобове на панталона, жилетката и палтото си, докато намери портфейла с парите. Извади малка монета от двайсет долара и я подаде на Ейда, сякаш беше петаче. Предложи й да си купи нещо хубаво — дрехи или книги — и след два часа да се срещнат отново при конюшнята. Ейда знаеше, че той отива да намери своя стар приятел, лекаря, с когото ще си говорят за писатели, художници и прочее, освен това междувременно ще изпие малка чаша уиски или голяма чаша червено вино и ще закъснее за срещата точно с петнайсет минути. Тя отиде в книжарницата и без да се замисля купи партитурите на няколко нови песни от Стивън Фостър, певец, за когото мненията им с Монро дълбоко се различаваха. Сред книгите погледът й се спря на три тома творби на Тролъп32. Нямаше особено желание да ги чете, но първо видя тях. Помоли да опаковат покупките и да ги изпратят към градската конюшня. После отиде при търговеца на платове и набързо си купи шал, чифт ръкавици от биволска кожа и кафяви боти. Тях също опаковаха и изпратиха. Излезе на улицата, видя колко е часът и установи, че е успяла да се справи с пазаруването за по-малко от час.

С ясното съзнание, че онова, което прави е повече от непристойно, тя свърна в уличката между адвокатската кантора и ковачницата. Изкачи откритото дървено стълбище до площадката пред стаята на Инман и почука.

Инман тъкмо лъскаше единия си ботуш и когато отвори вратата, той все още беше надянат на ръката му. Не носеше сако, а ръкавите на ризата му бяха навити чак до над лакътя.

Очевидно това бе последното място, където очакваше да я види и това си личеше от изписаното по лицето му изумление. Сякаш не знаеше какво да каже, а идеята да я покани да влезе, не беше сред възможните варианти. Вдигна показалец, за да посочи, че му трябва известно време. Един момент. После затвори вратата и остави Ейда навън.

Онова, което бе успяла да види от стаята, бе доста потискащо. Малка, с един-единствен малък прозорец на отсрещната страна, но и от него се виждаха единствено гредите и дъските на магазина отсреща. Мебелите се състояха от тясна желязна рамка за легло, ракла, на която имаше леген с вода, обикновен стол и писалище, както и няколко книги в чанти. По-скоро килия. По нейно мнение, доста по-подходящо за монах, отколкото за някой, когото би определила като свой обожател.

Както Инман бе отбелязал с пръст, вратата скоро се отвори. Той беше спуснал ръкавите на ризата си, беше си сложил шапка и сако. Обул беше и двата ботуша, макар че единият беше кафяв и кален, а другият черен като мазен капак на печка. Изглежда, беше си посъбрал и мислите.

— Извинявай. Бях изненадан.

— Надявам се не неприятно.

— Напротив, много приятно — но нищо в изражението му не потвърждаваше казаното.

Излезе на площадката, подпря се на парапета и кръстоса ръце. На слънцето шапката хвърляше сянка върху лицето му, така че нищо от устата нагоре не се виждаше. Последва дълго мълчание. Той погледна към вратата. Беше я оставил отворена. Ейда предположи, че му се ще да я беше затворил, но в момента не можеше да реши кое е по-лошо: неудобството да направи две крачки и да я дръпне или рязката интимност, която създават зейналата врата и тясното легло.

— Исках да ти кажа — започна тя, — че според мен нещата вчера не завършиха както трябва. Не както бих искала. Не по начин, който ме задоволява.

Челюстта на Инман се стегна, сякаш някой бе издърпал невидимо въже в него.

— Мисля, че не разбирам за какво говориш. Бях тръгнал нагоре по реката да се сбогувам с Еско и Сали. Когато стигнах до пътя към Блек Коув, реших, че не е зле и с теб да се сбогувам. Така и сторих. По мое мнение беше задоволително.

Ейда не беше свикнала да не приемат извиненията й и първата й мисъл беше да се обърне, да слезе по стълбите и да забрави за Инман завинаги. Вместо това каза:

— Може никога вече да не се видим и не смятам да оставя този коментар да замести истината. Макар да не си признаваш, ти дойде с определени очаквания, които не се оправдаха. До голяма степен, защото действах в разрез със сърцето си. Ако имах възможност да върна времето, бих постъпила различно.

— Уви, никой от нас не може да върне времето. Постепенно изтриваме онова, което не ни допада и оставяме само спомени, които ни харесват. Просто продължаваме напред.

Той продължаваше да стои с кръстосани ръце. Ейда протегна ръка и докосна ръката му. Хвана маншета, който се подаваше изпод сакото, и го задърпа, докато ръцете му се разтвориха. Докосна дланта му и проследи с пръст извивките на вената му от пръста до китката. После разтърси китката и я стисна силно. Докосването до него я накара да се запита какво е усещането от останалата част от тялото му.

За момент никой не смееше да погледне другия. После Инман издърпа ръката си, свали шапката си и я завъртя във въздуха. Хвана я, завъртя китка и я запрати през вратата, без да се интересува къде ще падне. И двамата се усмихнаха, Инман сложи една ръка на кръста на Ейда, а другата зад врата й. Косата й беше леко хлабава, хваната с щипка. Пръстите на Инман докоснаха студената седефена мида, докато привличаше главата й за целувката, която им бе убягнала предишния ден.

Ейда бе облякла почти всички дрехи, които жените от нейното положение носеха по онова време, така че тялото й беше дълбоко заровено под множество метри мъртви плисета и дипли. Ръката на кръста й докосна банелите на корсета и когато тя се отдръпна крачка назад, за да го погледне, те изскърцаха от движението и дишането й. Мислеше си, че вероятно му прилича на затворена в черупката си костенурка, която не дава почти никакви признаци, че вътре се крие живо същество, топло и със собствена кожа.

Слязоха заедно по стълбата и когато минаха през вратата, сякаш се врекоха. Близо до края на улицата Ейда се обърна и докосна с пръст копчето на яката му:

— Дотук е достатъчно. Връщай се вече. Както сам каза, ще се видим.

— Надявам се само да е скоро.

— Значи ставаме двама.

Тогава си мислеха, че времето до завръщането му ще се брои в месеци. Само че войната се оказа по-дълга, отколкото и двамата бяха очаквали.

Завръщането

Инман следваше умело начертаната от жълтокожия човек карта през нещо, което местните наричаха хълмиста местност. Нощите бяха хладни, листата започваха да се обагрят в жълто. След като вървя почти цяла седмица, стигна до белите полета в края на картата и вече виждаше Блу Ридж, който се извисяваше като димен облак в небето. Отне му още три нощи да премине потискащото място, наречено Хепи Вейл — дълга широка ивица ниви и пасища в полите на планината. Прекалено голямо открито пространство, за да се чувства сигурен през деня, а нощем гърмяха пищови, проблясваха фенери; по пътищата имаше толкова много мрачни ездачи, че Инман прекарваше в криене в канавки и купи сено, горе-долу колкото и в ходене. Предполагаше, че ездачите са военна полиция, всички пияни като трапери призори. Тръгнали на лов за федерални, избягали от затвора в Сейлсбъри. Нетърпеливи да натиснат спусъка.

На големи разстояния в долината имаше разкошни къщи с бели колони. Наоколо ги заобикаляха разхвърляни колиби и бараки и сякаш цялата долина бе разделена на феодални владения. Нощем Инман гледаше светлините в големите къщи и знаеше, че е воювал за хората, които живеят в тях и изпитваше огромна погнуса. Искаше единствено да стигне до по-рядко населените части на планината, където се надяваше, че хората няма да бъдат толкова голяма заплаха. Ето защо, веднага щом се появи възможност, той се отклони от опасните пътища на долината и пое по тясна пътека за каруци, която водеше на север, катереше се нагоре по един връх, после слизаше в дълбок речен пролом и накрая се изкачваше рязко към билото на Блу Ридж. Инман се катери част от единия ден и следващия, но пред него все още се извисяваше планинска стена, а пътеката отиваше все по-нагоре и нагоре. Скоро достигна до височина, където есента беше по-напреднала, защото тук тя вече се бе разгърнала и по земята имаше листа, колкото и по дърветата.

Късно следобед заваля студен дъжд и Инман продължи да върви без желание до настъпването на нощта. Доста след полунощ, почти отчаян и мокър до кости, той намери голям кестен, в чиято основа имаше кухина. Пропълзя вътре и макар мястото да бе само колкото да клекне, поне беше на сухо. Дълго време седя така, заслушан в шума на дъжда. Хвана два снопа опадали листа и ги изхвърли. Скрит вътре в дървото, той започна да се чувства като прогизнал горски дух, спотайващ се в нощта, като гном или трол под някой мост. Бездомник, озлобен и готов да се нахвърли без причина на всеки минувач. По-късно подремна на пресекулки в очакване на утрото и накрая заспа дълбоко, здраво вклинен в сърцето на кестена.

Сънува онзи сън от Фредериксбърг, а скоро след зазоряване се събуди треперещ и в лошо настроение. Имаше чувството, че нещата не са, както ги беше оставил. Опита се да излезе от дупката в дървото, но откри, че долната част на тялото му е безчувствена. Измъкна се от дървото на ръце. Не чувстваше краката си; със същия успех можеше да е прерязан на две. Сякаш всичко липсваше, сякаш той самият бе започнал да се превръща в измислица, която се издига нагоре, изчезва и ще продължи пътя си, носен от мъглата.

Идеята не беше съвсем лоша. Плуваща сянка.

Инман се протегна върху листата на мократа земя, вдигна поглед към клоните на дърветата и прогизналите листа. Облаците бяха гъсти и черни. Синкави отрязъци мъгла, крехки и бледи като пух, се движеха сред дебелия таван от кестенови и дъбови клони, които отказваха да се разделят с листата си. В гората изпърха яребица — дълбок силен звук, подобен на туптенето в сърцето на Инман, точно преди да се пръсне в гърдите му. Надигна глава и се заслуша, решен ако това ще е последният му ден на този свят, да посрещне смъртта лице в лице. След миг се чу силен плясък на крила, който заглъхна дълбоко в гората. Инман погледна към краката си и със смесени чувства установи, че е все още цял. Опита се да ги размърда и те отвърнаха на повика му. Разтри лице яростно с длани и пооправи опърпаните си дрехи. Беше мокър до кости.