После й каза как тази сутрин бе открил закъснял боровинков храст, плодовете сивкаво-сини откъм слънцето и все още зелени откъм сянката. Как си беше набрал малко за закуска, как бе видял цял рояк прелетни гълъби да затъмняват слънцето за миг, тръгнали далеч на юг за през зимата и си бе помислил, че поне това не се е променило: плодовете узряват и птиците летят. Сподели как през последните четири години бе виждал единствено промени и вероятно точно обещанието за промяна е било една от причините за първоначалния ентусиазъм. Непреодолимото влечение към нови лица, нови места, нов живот. И нов закон, според който можеш да убиваш на воля и не да отидеш в затвора, а да получиш медал. Хората говореха за войната, сякаш целта й е да запази онова, което имат и в което вярват. Но Инман вече подозираше, че отегчението от повтарящите се безлични дни бе онова, което ги бе накарало да хванат оръжието. Безкрайната небесна арка на слънцето, смяната на сезоните. Войната изкарва мъжа от този безкраен кръг на ежедневието, тя е сама по себе си сезон, почти независим от всичко останало. Той също се бе поддал на нейния чар. Но рано или късно идва ужасяваща умора и откровеното отвращение от гледката на хора, които се избиват по най-различни причини, с най-различни подръчни средства. Ето защо сутринта той бе гледал боровинките и птиците и бе усетил духът му да се повдига, задето те са изчакали да се осъзнае. Страхуваше се обаче, че той самият е в разрез с хармонията, която те носят.

Жената се замисли над думите му, после махна с лула към главата и врата му.

— Все още ли болят силно?

— Сякаш не щат да се откажат.

— Така изглежда. Червени са като вино. За тях поне мога да ти помогна. Те са в кръга на моите способности.

Стана, отиде до шкафа, извади кошница изсушен мак и се залови да прави лауданум. Вадеше маковите глави една по една, пробиваше капсулите с игла и ги пускаше в малък гледжосан глинен съд, който остави до печката, за да се отдели опиумът.

— След малко ще е готово. Ще добавя малко алкохол и захар. Така се понася по-добре. Оставяш го така да се сгъсти. Става за всякакви болежки — възпалени стави, главоболие, всякакви рани. Ако не можеш да спиш, пийваш малко, лягаш си и след малко вече не си на този свят.

Върна се при шкафа, извади съд с тясно гърло и бръкна с пръст. Намаза врата и раните по главата на Инман с нещо, което приличаше на черна смазка за колела, но миришеше на горчиви билки и корени. Той подскочи от докосването на раните.

— Това е просто болка. Рано или късно си отива. А когато си отиде, я забравяме. Или поне най-лошите моменти. Мозъците ни не са създадени да помнят подробностите на болката, както помнят радостта. Това е дар от Бога, израз на неговата обич към нас.

Отначало Инман искаше да оспори, но после реши да замълчи и да я остави да си мисли каквото иска, ако това й помага. Независимо колко погрешна е логиката й. После обаче устата му сама заговори:

— Не искам дори да си помислям за болката и състоянието на човек, който изобщо би измислил такова нещо.

Жената погледна огъня в печката, после омазания си с лекарство показалец. Потърка го три пъти с палец, после го уви в подгъва на престилката си и го забърса. Отпусна ръка замислено.

— Да доживееш моите години само със спомените от миналото е достатъчно силна болка.

Затвори съда с мехлема с парче кочан и го сложи в джоба на Инман.

— Вземи го. Намазвай дебел слой, докато раната се махне, но не слагай яката. Мехлемът не се изпира. — После бръкна в голяма торба от козя кожа и извади шепа увити билки като малки дебели пури. Изсипа ги в ръката на Инман. — Дъвчи по едно от тези всеки ден. Започваш веднага.

Инман остави едно, а останалите прибра в джоба си. Сложи го в уста и се опита да го преглътне. То сякаш се разду като голяма влажна хапка сдъвкан тютюн. Не успя да я преглътне, а вкусът й беше на мръсни чорапи. Очите му се насълзиха. Задави се, грабна чашата си с цвик и я изпи наведнъж.

По някое време вечерта двамата ядоха от задушеното с бял боб и парчетата козе месо. Седяха един до друг под естествената беседка от храсти и слушаха лекия дъждец, който падаше над гората. Инман изяде три купи, а после и двамата изпиха по една миниатюрна чаша лауданум, докато поддържаха огъня и си говореха. За своя изненада, Инман се улови, че разказва за Ейда. Описа характера и личността й много подробно и сподели, че решението, до което е стигнал, след като дошъл в съзнание в болницата, е, че я обича и иска да се ожени за нея, макар да осъзнава, че женитбата означава и известна вяра в някакво бъдеще, идея за пътища, които се приближават все повече и повече във времето, докато накрая се слеят. На тази доктрина обаче той не вярваше изцяло. Нито пък беше сигурен, че Ейда ще приветства предложението, не и от толкова огорчен физически и психически мъж като него. В заключение каза, че макар Ейда да е малко надменна, по неговите стандарти тя е много красива. Очите й са с лек обратен наклон и малко асиметрични й това винаги й придава тъжен вид, който според него само подчертава красотата й.

Жената го гледаше, сякаш говори най-големите глупости, които някога е чувала. Насочи дръжката на лулата си към него и каза:

— Чуй ме сега. Да се ожениш за дадена жена заради красотата й не е по-смислено от това да изядеш някоя птица само заради песента й. При все това тази грешка е много често срещана.

Поседяха малко, без да говорят и от време на време отпиваха от лауданума. Беше сладък и се беше сгъстил много, почти като петмез. На вкус приличаше на медовина, макар че липсваше вкусът на мед и бе залепнал толкова здраво за чашата, че Инман накрая започна да го ближе. Дъждът се усили, няколко капки се промъкнаха през сушината от клони и изсъскаха в огъня. Самотен звук, дъждът, огънят и нищо повече. Инман се опита да си представи такъв отшелнически живот на подобно голо и самотно място в Студената планина. Да си построи колиба на някоя гола скала и да живее месеци наред, без да среща хора. Живот, толкова чист и усамотен, като този на козарката. Картината беше много привлекателна и в същото време усещаше в себе си, че не би издържал и минута от дългите дни, отровени от самота и желание.

— Тук горе сигурно е доста студено през зимата — каза Инман.

— Достатъчно. През най-студените месеци държа печката нажежена и спя с много одеяла, а най-голямата ми грижа е да не ми замръзнат водните бои и мастилото, докато работя на масата. Има толкова студени дни, че държа чашата вода между краката си, за да я затопля. И въпреки това, когато потопя мократа четка в боята, космите замръзват, преди да докосна върха до хартията.

— А какво пишеш в онези книги?

— Отбелязвам си. Рисувам картини и пиша.

— За какво?

— За всичко. Козите. Растенията. Времето. Записвам си всичко. Понякога времето едва стига да запишеш какво става. Пропуснеш един ден и веднага изоставаш, може никога да не наваксаш.

— Как се научи да четеш, да пишеш, да рисуваш?

— Както и ти. Научиха ме.

— И си прекарала живота си така?

— Досега да. Още не съм умряла.

— Не се ли чувстваш самотна понякога?

— Може би, от време на време. Но си имам предостатъчно работа и мислите по нея не ми позволяват да се тревожа прекалено.

— Ами ако се разболееш, тук, сама?

— Имам си билки.

— А ако умреш?

Жената се съгласи, че животът при толкова голямо уединение си има и недостатъци. Знаеше, че при никакви обстоятелства не може да очаква помощ, но и не искаше особено да живее, ако стигне до там, че вече не може да се грижи сама за себе си. Смяташе обаче, че този ден е доста далече в бъдещето. Мисълта, че ще умре сама и няма да бъде погребана, изобщо не я притесняваше. Планираше, когато усети, че смъртта приближава, да легне на върха на скалите и да остави гарваните да я изкълват и разнесат върху черните си криле.

— Или това, или червеите. От двете предпочитам гарвановите криле.

Дъждът се усили още повече и започна да капе през покрива на беседката. Обявиха вечерта за приключена и Инман пропълзя под фургона, зави се в одеялата си и заспа. Когато се събуди, беше изминал един ден и отново се свечеряваше. На една спица беше кацнал гарван и го наблюдаваше. Инман стана и намаза раните си с мехлема, сдъвка билковото лекарство и пийна още малко лауданум и уиски. Жената му приготви още задушено с боб, а докато той се хранеше, тя поседя с него на стълбата на фургона. Разказа му дълга и протяжна история за една сделка с кози, заради която бе ходила чак до столицата. Вече била продала шест кози на някакъв мъж, държала парите в ръцете си, когато си спомнила, че иска да си вземе звънците. Мъжът отказал — сделката била приключена. Тя му обяснила, че звънците от самото начало не са били в цената, но той насъскал кучетата срещу нея и я прогонил. Късно същата вечер тя се върнала с нож и срязала кожените връзки, прибрала звънците, проклела го и си тръгнала необезпокоявана.

По време на разказа й Инман беше доста замаян, защото вече чувстваше действието на лекарствата, но когато тя замълча, той протегна ръка и потупа набръчканата й загрубяла ръка и каза:

— Героинята на козите звънци.

Заспа отново. Когато се събуди, беше тъмно и вече не валеше. Беше студено. Козите се бяха събрали около него, за да се стоплят, а миризмата им беше толкова остра, че очите му се насълзиха. Нямаше представа дали е още същата нощ или е изминал цял ден. През пода на фургона се процеждаха няколко лъча от лампа. Инман изпълзя върху мокрите листа. На източното небе се мержелееше късче луна и всички звезди си бяха по местата — студени и крехки. На върха над долчинката огромна гола скала се извисяваше на фона на небето като страж, готов да посрещне някоя внезапна атака от небесата. Инман усети силно желание да върви. Почука на вратата на фургона и зачака старицата да го пусне, но отговор не последва. Той отвори вратата и влезе — вътре нямаше никой. Огледа бюрото с книжата. Взе една тетрадка и я отвори на рисунка на кози. Имаха очи и крака като човеци, надписите под тях почти не се четяха, но изглежда идеята беше да се сравни поведението на козите при топло и студено време. Инман разлисти нататък и откри рисунки на растения, после още кози във всякакви възможни пози, всички оцветени бедно с приглушени цветове, сякаш бяха направени с боя за дрехи. Прочете бележките, които придружаваха рисунките; разказваха за това с какво се хранят козите, как се държат едни към други и в какви настроения изпадат в различните дни. Сякаш целта на жената бе да запише до последната подробност техните навици и култура.

„Това не е живот — мислеше си Инман. — Отшелник сред облаците.“ Без злобни думи. С мисли, насочени единствено към най-изящните Божи творения. Но колкото по-дълго разглеждаше тетрадката, толкова повече се питаше какво ли е за тази жена да брои десетилетията, да отмерва изминалите години от едно събитие в младостта си — романсът с русокосото момче, за което е искала да се омъжи, вместо за онзи старец или някой особено прекрасен есенен ден; танците същата вечер след жътва; по-късно на верандата, на светлината на кехлибарената луна, показала се иззад дърветата; целувката на момчето с полуотворени устни, докато вътре цигуларите свирят стара мелодия, която тя е свързала завинаги с неразумната си младост. Толкова много години са изминали от онзи ден, че дори и без този спомен цифрата би изглеждала безумно тъжна.

Инман се огледа и установи, че в цялото жилище няма и парче стъкло и следователно предположи, че жената се грижи за облеклото си само по инстинкт. Дали изобщо знаеше как изглежда в момента? Дълга бледа коса, тънка като паяжина, кожата около очите и устата провиснала и сбръчкана, стърчащи от ушите косми. Само бузите й бяха розови, а кръглите й очи все още чисти и сини. Ако й покажеш огледало, дали ще се отдръпне изненадана и изплашена от онова, в което се е превърнала, докато съзнанието й все още пази образа от десетилетия назад? Човек може да изпадне в подобно състояние, ако живее толкова далеч и сам.

Инман дълго време чака жената да се върне. Зазори се и той загаси лампата, начупи малко клони и ги сложи до печката. Искаше да тръгва вече, но не и без да й е благодарил. Тя се върна едва към обяд. Появи се на вратата, хванала здраво за краката няколко заека.

— Трябва да тръгвам — каза Инман. — Исках само да видя дали мога да ви платя за храната и лековете.