Чарлз Фрейзър - Студена планина

Още с първите лъчи на зората Руби вече бе станала и отишла към къщата, за да запали печката, да сложи тенджера жито и да изпържи няколко яйца. Беше още почти тъмно, а въздухът беше тежък от мъглата, която обгръщаше Блек Коув в продължение на един-два часа почти всяка сутрин и през всеки сезон освен зимата. Но когато се приближи до къщата, различи мъж с тъмни дрехи, застанал до хамбара. Тя отиде право на верандата, влезе и взе пушката, която винаги стоеше заредена и закачена на два пирона над вратата. Откачи и двата предпазителя и забърза към хамбара.

Мъжът беше с голяма мека сива шапка ниско над очите, а главата му беше наведена. Облегнал бе рамо на стената с кръстосани крака и вирнати пръсти. Непринуден като пътник, подпрял се на някое дърво на пътя в очакване на пощенската каретата, като междувременно си запълва времето, унесен в собствените си мисли.

Дори на слабата светлина на утрото, Руби видя, че е облечен в дрехи от много качествен материал и изработка. Ботушите му, макар и малко ожулени, подхождаха повече на земевладелец, отколкото на крадец на зърно. Само едно нещо показваше, че не е спокоен в настоящата си поза. Дясната му ръка се намираше в дупката на цепнатината между дъските.

Руби отиде право при него с леко приведена пушка, но все пак насочена горе-долу на височината на коленете му. Готова беше да го нахока порядъчно заради кражбата на зърно, но когато се приближи, той вдигна глава, за да може да вижда изпод шапката си. Погледна Руби, ухили се и каза:

— Не стреляй.

— Значи не си мъртъв?

— Още не — каза Стоброд. — Сега освободи баща си.

Руби подпря пушката на стената, отключи вратата и влезе. Измъкна капана от пода и отвори челюстите му, които стискаха ръката на Стоброд. Излезе навън. Независимо от навития плат, когато извади ръката си от процепа, от премазаната китката капеше кръв. Ръката беше посиняла чак до лакътя. Разтърка я. Извади ленена кърпа, свали шапката си и избърса челото и врата си.

— Дълга нощ прекарах в капана.

— Не се съмнявам. — Огледа го отгоре до долу. Беше променен. Изглеждаше толкова стар. Косата му беше наполовина окапала, бакенбардите бяха прошарени. Но изобщо не беше напълнял. Все още беше просто дребно хърбаво човече.

— На колко години си сега?

Той размърда устни, докато смяташе на ум.

— Може би на четирийсет и пет — каза най-накрая.

— Четирийсет и пет.

— Горе-долу.

— Не ти личи.

— Благодарско.

— В обратния смисъл.

— О!

— Ако беше някой друг, щях да попитам защо крадеш зърно, като не изглежда да ти липсват пари. Но те познавам достатъчно добре. Обикаляш наоколо, оттук малко, оттам малко, докато събереш за една чашка. А костюмът си го откраднал от някого или си го спечелил на карти.

— Нещо такова.

— Избягал си от полка, предполагам.

— Дължаха ми отпуск, понеже съм герой.

— Ти?

— Бях начело на всички битки, които водихме — обясни Стоброд.

— Чувала съм, че офицерите обичат да пускат напред най-големите идиоти. Така се отървават по-бързо от тях.

После, преди Стоброд да успее да отговори, продължи:

— Ела с мен — Взе пушката и влезе в къщата. Каза му да седне на верандата и да изчака. Вътре запали огъня и сложи джезве за кафето. Омеси бисквитено тесто и зашета, за да приготви закуската. Бисквити, овесена каша и яйца. Няколко резена пържен бут.

Ейда слезе, седна на стола си до прозореца да изпие кафето си, начумерена както обикновено сутрин.

— Най-накрая хванахме нещо в капана — започна Руби.

— Крайно време беше. Какво е?

— Баща ми. Отвън е, на верандата — отвърна Руби, докато бъркаше тигана с белезникавата мазнина от бута.

— Моля?

— Стоброд. Върнал се е от фронта. Но жив или не, той не значи нищо за мен. Ще му дам да закуси, после да хваща пътя.

Ейда стана и надникна през вратата към слабия гръб на Стоброд, който седеше свит на кълбо. Държеше лявата си ръка изпъната пред себе си, тананикаше си и потупваше дланта си с пръсти, сякаш се опитва да пресметне нещо.

— Можеше да го поканиш да влезе — каза Ейда, когато се върна при стола си.

— Може да изчака и там.

Когато закуската беше готова, Руби занесе чинията му навън на масата под крушата. Двете с Ейда закусиха в трапезарията, през прозореца виждаха как Стоброд яде бързо и хищнически, а шапката му подскачаше в тон с дъвченето. Само дето не облиза чинията си.

— Можеше да закуси тук — обади се Ейда.

— Има граници, които отказвам да премина.

Излезе да вземе чинията му.

— Имаш ли къде да отидеш? — попита тя Стоброд.

Той разказа, че наистина имал дом и своеобразна общност, защото се сдушил с някаква група въоръжени бандити. Живеели в дълбока пещера в планината като свободолюбиви диваци. Искали единствено да ловуват, да ядат и да лежат пияни по цяла нощ и да правят музика.

— Е, предполагам, че това е точно като за тебе. Целта на живота ти винаги е била да танцуваш цяла нощ с бутилка в ръка. Вече те нахраних. Можеш да се измиташ. Нямаме нищо повече за теб. Ако отново дойдеш да крадеш зърно, може да те застрелям и да знаеш, че не зареждам със сол.

Плесна с ръце към него, сякаш гони добитък и той се отдалечи с бавни крачки и ръце в джобовете по посока на Студената планина.

Денят беше топъл, светъл и сух. Вече цял месец се радваха на добро време и само леки сутрешни дъждове. Листата бяха окапали, а онези, останали още по дърветата, бяха спаружени като студени пръжки. Тракаха високо на вятъра и под краката на Руби и Ейда, докато вървяха към плевнята да видят как върви сушенето на тютюна. Широките листа бяха завързани откъм стъблото и висяха в редица надолу от коловете, завързани под напречните греди на плевнята. В увесените разперени листа, които се разтваряха като стари пожълтели памучни рокли, имаше нещо човешко, нещо женствено. Руби вървеше между редиците, докосваше листата, стриваше малко между пръстите си. Обяви, че всичко е наред благодарение на хубавото и сухо време и на грижата, с която го бяха засадили и обрали в най-подходящия момент. Скоро щяха да могат да го накиснат и пресоват, и да го продадат.

Руби предложи да си починат на сеновала — прекрасно място за седене. Покатери се по стълбата, седна разкрачена на широкия праг и увеси крака в празното пространство по начин, който, според Ейда, друга зряла жена не би си позволила.

Отначало Ейда се колебаеше. Седна в сеното върху краката си с пригладени поли. Руби я погледна развеселено, сякаш искаше да каже: „Аз мога да си го позволя, защото никога не съм била нормална, ти също можеш, защото отскоро и ти не си.“ Ейда отиде при нея на прага и седна. Седяха така, дъвчеха стръкчета сено и си клатеха краката като хлапаци. През голямата врата се виждаше хълма с къщата и над нея, отвъд горните ливади, чак до Студената планина, която изглеждаше толкова близка и острозъба в сухия въздух, цялата осеяна с петна в цветовете на есента. Къщата изглеждаше спретната, чисто бяла. От черния кухненски комин се точеше тънка синкава ивица дим. После вятърът се втурна през долината и го завъртя.

— Казваш, че искаш да разбереш живота на тази земя — каза Руби.

— Да.

Руби стана, коленичи до Ейда и закри очите й с длани.

— Чуй. — Ръцете й бяха топли и груби върху лицето на Ейда. Миришеха на сено, тютюневи листа, брашно и нещо по-дълбоко, чист животински мирис. Ейда почувства тънките им кости върху трепкащите си клепачи. — Какво чуваш?

Ейда чу вятъра в клоните на дърветата, сухото трополене на късните им листа и точно това описа.

— Дървета! — процеди Руби презрително, сякаш точно такъв глупав отговор бе очаквала. — Просто дървета?! Явно имаш още много да учиш.

Свали ръце от лицето й, върна се на мястото си и повече не спомена за това. Ейда заключи, че е имала предвид, че това е отделен свят и докато Ейда не се научи да различава тополата от дъба по това време на годината, когато е най-лесно, няма дори да е започнала да опознава това място.

По-късно следобеда, независимо от топлината, светлината беше така крехка и синкава, че показваше ясно — годината вече приближава края си. Без съмнение това беше един от последните топли сухи дни и в негова чест Ейда и Руби решиха да вечерят навън, на масата под крушата. Опекоха телешко филе, което Еско беше донесъл. Опържиха картофи и лук и поляха няколко късни марули с мас, за да омекнат. Бяха очистили нападалите листа от масата и тъкмо приготвяха местата си, когато Стоброд се появи от гората. Носеше конопен чувал, приближи се и седна на масата, сякаш в джоба си имаше официална покана.

— Само кажи и ще го прогоня отново — каза Руби на Ейда, но тя отвърна:

— Има достатъчно за всички.

По време на храненето Руби не говореше, а Стоброд заговори с Ейда за войната. Искаше му се скоро да свърши, за да може да слезе от планината, но се опасяваше, че тя ще продължи дълго и за всички ще настъпят трудни времена. Ейда се чу да се съгласява, но като погледна окъпаната в слаба синя светлина долина, трудните времена й се сториха много далеч.

Когато се навечеряха, Стоброд вдигна торбата си от земята, извади цигулка и я сложи на колене. Беше някакъв нов модел, защото там, където обикновено се намираше извитата част, имаше увита резбована змийска глава, издялана толкова прецизно, че се виждаха дори и люспите. Ясно беше, че Стоброд много се гордее с нея и с право, защото макар цигулката далеч да не беше идеална, той сам я бе направил през дните си на беглец. Предишната му откраднали по пътя към дома и така, поради липса на модел, той бе направил новата по памет. Приличаше на рядък артефакт от праисторическата епоха.

Обърна я от всички страни, за да се наслади на вида й и им разказа как е била създадена. Прекарал три седмици сред скалите в търсене на смърч, клен и чемшир и когато изсъхнали, седял часове наред да дялка отделните части. Изрязал форми и скоби, които сам измислил. Сварил дървесината за страничните части, докато омекне, а после ги оформил така, че когато се охладят, да не се разглобят. Издялал струнника, магаренцето и грифа. Сварил еленски копита за лепило. Издълбал дупки за ключовете, сглобил всички части и я оставил да съхне. После завързал кутията с помощта на тел, боядисал чемширения гриф в тъмно с разни корени и часове наред дялкал змийската глава върху извитото тяло. Накрая откраднал малко лак от работилницата на някакъв човек и я завършил. Закрепил струните и я настроил. Дори една нощ излязъл и подстригал опашката на един кон, за да си направи лъка.

Огледал направеното и решил, че остава да направи само едно — да убие змия. От известно време си мислел, че ако вкара извитата част в пръстени от опашката на гърмяща змия, звукът значително ще се подобри, ще придобие звън и глас като никой друг. Колкото повече змии, толкова по-добре. Описваше го, както се описва боен поход. Щял да достигне така желаното музикално съвършенство, както от реалното присъствие на пръстените в цигулката, така и от мистичната самодисциплина при търсенето им.

За тази цел обикалял из Студената планина. Знаел, че в първите хладни есенни дни, змиите се раздвижват в очакване на зимата и си търсят дупки. Убил няколко доста големи змии, но след това установил, че малките им опашки далеч не са достатъчни. Най-накрая, след като се изкатерил нависоко, там, където растат само ели, се натъкнал на огромна стара гърмяща змия, излегнала се на слънце на един плосък камък. Не била прекалено голяма на дължина, защото те не стават много дълги, но тялото й било по-дебело от човешка ръка. Петната по гърба й вече се били слели изцяло в черно. Пръстените по опашката й били почти колкото пръста му. Докато го разказваше на Ейда, Стоброд показа пръст и посочи чак до кокалчето.