Един следобед се улови, че лази по мъхнатата земя до потока и пасе трева като диво животно, с мокра до ушите глава, с остър вкус на кресон в устата и нито една мисъл в главата. Погледна в една локва и видя образа си да отвръща на погледа му — трепкащ и зловещ. Мигом бръкна във водата, за да го размъти, нямаше желание да се гледа.

Господи, само да можеха да ми пораснат крила и да полетя. Щях да се махна от това място, понесен от големите си крила нагоре и надалеч със свистящия вятър. Светът ще се разстеле под мен като ярка рисунка на свитък хартия, а хълмовете ще преодолявам просто и без усилия. Ще се издигам нагоре и нагоре, докато се превърна в малка черна точка в небето. Ще замина някъде. Ще живея сред клоните на дърветата и високите скали. Хора може да се появяват от време на време като пратеници, дошли да ме привлекат обратно към човечеството, но всеки път без успех. Ще отлетя към някой висок връх и ще кацна да наблюдавам ярката светлина на всеки един ден.

Седна и се заслуша в ромона на потока по заоблените камъни, тропота на дъждовните капки по ниските листа. Мокра врана кацна на един кестен и се опита да отърси водата от перата си, после се сви с болнав вид. Инман се изправи на два крака, каквото бе предопределението му, преди да тръгне по една рядко използвана пътека.

По някое време на следващия ден Инман започна да усеща, че го следят. Изви се и видя дребен мъж с малки свински очи, облечен в избелял комбинезон и черно сако. Вървеше безшумно зад него. Можеше почти да протегне ръка и да го хване за врата.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Инман.

Мъжът скочи сред дърветата и се скри зад една фиданка. Инман отиде до дървото и погледна зад него.

Продължи по пътя си, като непрекъснато поглеждаше назад. Понякога се обръщаше рязко, за да изненада потайния си преследвач и понякога той наистина беше там, на известно разстояние сред дърветата. „Опитва се да установи посоката ми, а после ще се върне да каже на военната полиция“ — мислеше си Инман. Извади пищова си и го размаха.

— Ще те застрелям — извика той на дърветата. — Гледай само как ще го направя. Изобщо няма да се замисля. Ще пробия дупка като за куче в стомаха ти.

Мъжът с малките очички изостана, но продължи да го следва като притичваше от дърво на дърво.

Накрая, точно когато Инман излизаше от един завой на реката, мъжът се появи иззад една скала пред него.

— Какво искаш, за Бога? — извика Инман.

Дребният мъж допря два пръста до устни и ги задържа за момент. Инман разпозна жеста като един от знаците на „Червена лента“ или „Героите на Америка“, не си спомняше кои точно. Един доброволец в болницата беше им разказвал за такива симпатизанти на федералната кауза. По отношение на тайните знаци, можеха да се сравняват единствено с масоните. Инман отвърна с тайния сигнал — прокара пръст до дясното си око.

Мъжът се усмихна.

— Мрачни времена настанаха — Инман знаеше, че това също е код. Правилният отговор беше „Да, но очакваме по-добри.“ После мъжът щеше да каже: „Защо?“ и Инман щеше да отговори: „Защото търсим спасителното въже.“

Вместо това Инман каза:

— Може да престанеш. Не съм от „Героите на Америка“ или подобни. Не ме интересуват подобни каузи.

— Да не си дезертирал?

— Сигурно щях да съм, ако имаше къде.

— Значи всичко опира до конкретния случай, аз съм предан горе-долу, колкото тебе. Синът ми загина в Шарпсбърг и оттогава не давам пукната пара за никоя от страните.

— Аз бях в битката при Шарпсбърг — каза Инман.

Мъжът протегна ръка:

— Потс.

Инман стисна ръката му и се представи.

— Как беше при Шарпсбърг? — попита го Потс.

— Горе-долу като всички останали, само че доста по-голяма от обичайното. Първо те хвърляха бомби срещу нас и ние срещу тях. Последва атаката, стрелбата, оръдията и куршумите от мускети. Много момчета загинаха.

Постояха малко да огледат гората наоколо, после Потс каза:

— Изглеждаш изпосталял като скелет.

— Не съм ял много, а и бързах с всички сили, ама и така не съм напреднал много.

— Бих ти дал нещо да хапнеш, ако имах, но нямам. Три-четири мили надолу по пътя има едно добро момиче, ще те нахрани, без да задава излишни въпроси.

Вятърът брулеше дъждовните капки косо и парещо. Инман се уви в одеялото си и продължи да върви, без да забавя крачка. Приличаше на отшелник с качулка и наметало, завърнал се от миналото, мрачен монах, бродещ в търсенето на доброто в душата си, в непрестанен ход, за да избегне омърсяването от допира със света. От носа и брадата му се стичаше вода.

След час стигна до къщата, за която Потс му беше говорил — самотна тясна колиба от дялани трупи, сковани над пътя, на входа на тъмна долина. Прозорците бяха обковани с хартия. Тънка ивица кафяв дим от пръстения комин се носеше на вятъра. В малка кошара на хълма се размърда прасе. Между къщата и комина имаше курник. Инман мина през портата в оградата и извика, за да обяви присъствието си.

Дъждът вече беше примесен с остри парченца сняг, които шибаха лицето му толкова силно, че за момент си помисли, че ще си глътне бузите. Докато чакаше, се загледа в един храст отсреща на оградата, по чиито червени плодове ледените късчета вече започнаха да се задържат. Извика отново и млада жена, почти момиче, отвори вратата със скърцане, показа глава, после отново се скри. Чу изскърцването на резето. „Има основание да се страхува“ помисли си Инман.

Извика още веднъж, като този път добави, че го изпраща Потс за малко храна. Вратата се отвори и момичето излезе на верандата.

— Защо не каза веднага?

Беше красива, дребна и слаба със свежа кожа. Косата й беше кестенява, носеше басмена рокля на цветя, която никак не беше подходяща за това мразовито време. Инман откачи веригата от пирона на портата и се качи на верандата, като междувременно започна да се съблича. Свали одеялото и го закачи в края на верандата да се изцеди. Свали раницата и сухарната си торба и ги сложи на сухо на верандата. После застана в очакване сред падащия лед.

— Ами хайде, заповядай — покани го момичето.

— Ще си платя за храната — уточни Инман и застана до нея.

— Не съм в цветущо положение, но не съм изпаднала чак дотам, че да вземам пари за малкото, което мога да предложа. Има само царевична питка и боб, това е.

Обърна се и влезе в къщата. Инман я последва. Стаята беше тъмна, осветявана единствено от огъня и малкото кафеникава светлина, която влизаше през хартията на прозорците и падаше върху равния дървен под. Макар да беше почти изцяло празна, стаята без съмнение беше чиста. Имаше съвсем малко мебели: маса, два стола, шкаф и плетено легло.

Като се изключи юргана на леглото, в стаята нямаше почти никаква украса. Нямаше снимка на любимия или икона на Исус, нито дори изрезки от списания по стените, сякаш тук бяха в сила строги правила по отношение на идолопоклонничеството. Нямаше дори малка фигурка над камината, или извивка на машата за огнището. Единствен юрганът придаваше завършеност за окото. Беше извезан с мотиви, нетипични за този край. Нямаше звезди или цветя, птички или млекар, или върбови клонки, а представляваше изцяло измислена басня или зодиак от полуреални същества. Сред цветовете преобладаваха убито червено, зелено и жълто, които могат да се получат от кора, цветя и орехови черупки. Освен кафяво, в цялата стая нямаше други цветове, с изключение на свежото личице на наскоро родено бебе, което се бе свило в грубата плетена люлка от борови клони.

Докато оглеждаше стаята, Инман осъзна колко е мръсен. В това чисто затворено пространство той установи, че от дрехите му се носи ужасна миризма на пот от дългото ходене. По ботушите и панталоните му имаше засъхнала кал чак до коленете и при всяка стъпка оставяше следи след себе си. Мина му през ум да свали ботушите, но се опасяваше, че чорапите му ще вонят на гнило месо. Вече доста време не бе ходил бос. Колибата не беше стара и все още се усещаше свежият аромат на издяланите дървета — кестен и бук — който караше Инман да се чувства мръсен и объркан.

Жената придърпа единия стол към огнището и го покани да седне. След минути от прогизналите му дрехи вече се издигаше едва забележима пара, а от подгъвите му по дървения под се бяха образували локвички кална вода. Той погледна краката си и забеляза, че част от подпората на огнището зад тях бе одрана и побеляла.

Тенджерата с шарен боб се люлееше на дръжката си, окачена на железен прът на стената на огнището. Жената му сервира пълна чиния с боб, хляб и голяма глава лук. Остави кофа прясна вода с черпак.

— Можеш да ядеш на масата или направо тук. Тук е по-топло.

Инман взе чинията, ножа и лъжицата в скута си и се нахвърли върху храната. Част от него искаше да бъде възпитан, но скоро не устоя на напора на друга, животинска част от мозъка му и той започна да се храни шумно и с големи хапки, до дъвчене опираше само при крайна нужда. Отказа се да реже лука и започна да го ръфа като ябълка. Наливаше горещия боб в устата си и ръфаше краищата на мазния хляб с такава скорост, че дори сам се изплаши. Чорбата на боба се стичаше по брадата му и капеше по ризата му. Дишането му беше накъсано и носът му свиреше от липсата на ритмично дишане.

С известно усилие успя да забави дъвченето си. Изпи няколко глътки студена вода. Жената беше издърпала стола до другата страна на огнището, седеше и го гледаше, както човек гледа диво прасе да се храни с мърша, тоест с известна доза изумление и отвращение.

— Извинете ме. Не съм ял от дни. Само трева и вода от потоците.

— Няма нужда да се извиняваш — каза тя с такъв тон, че Инман не можа да разбере дали последната дума бе на опрощение или упрек.

Инман я погледна внимателно за пръв път. Наистина беше просто едно бледо слабо момиче, самичко в тази тъмна дупка, където слънцето никога не грееше дълго. Животът й беше низ от лишения, дори копчета нямаше — забеляза, че горната част на роклята й бе завързана с жилава клонка бръшлян.

— На колко години сте?

— Осемнайсет.

— Аз съм Инман. Вие?

— Сара.

— Как така живееш тук сама, Сара?

— Съпругът ми, Джон, замина да се бие. Загина неотдавна. Убили го във Вирджиния. Така и не видя детето си и сега сме само двете с малката.

Инман замълча и се замисли, че всеки мъж, загинал в онази война и от двете страни на барикадата е можел спокойно да опре пистолет до слепоочието си и да отнесе главата си с все същия резултат.

— Има ли кой да ти помага?

— Не.

— Как успяваш да се справиш?

— Ора колкото мога, сея малко жито, гледам и градината от другата страна на хълма, макар че тази година и двете реколти са слаби. Имам си каче с чукало и си меля брашно. И няколко кокошки за яйца. Имахме си и крава, но разбойниците от планините я взеха още през лятото, изгориха малката плевня, разбиха кошарата, взеха брадва и насякоха кучето ми на верандата, за да ме изплашат. Голямата свиня в кошарата е почти единствената ни храна за зимата. Скоро ще трябва да я заколя и умирам от ужас, защото все още не съм го правила сама.

— Ще ти трябва помощ — каза Инман. Изглеждаше прекалено крехка, че да коли и прасета.

— Да се нуждаеш от нещо и да го получаваш са неща, които в скоро време няма да станат едно и също. Вече всичките ми близки са мъртви, а и наоколо няма съседи, които да ми помогнат, освен Потс. А той не е много от полза, когато става дума за работа. Сама върша всичко.

След пет години вече щеше да се е състарила от този товар и в момента, в който го осъзна, Инман пожела да не бе стъпвал в тази къща, да беше продължил нататък, дори това да означаваше да падне покрай пътя и никога да не стане. С прискърбие си призна, че той самият лесно може да попадне във водовъртежа на нейния живот и да продължи да работи от тази вечер до смъртта си. Ако си позволеше да се замисли, щеше да види целия свят, надвиснал над това момиче като неизбежен смъртоносен капан, готов да се спусне и щракне.

Навън почти се беше стъмнило и стаята беше мрачна като меча дупка, осветявана единствено от слабата светлина на огъня. Момичето бе протегнало крака, за да се стопли. Обута беше с дебели мъжки чорапи, навити на глезените, а роклята й се бе повдигнала така, че той виждаше отблясъците на фините златисти косъмчета по гладката кожа на слабите й прасци. Умът му беше толкова размътен от глада през изминалите дни, че му се прииска да ги погали подобно врата на нервен кон, който човек се опитва да успокои, защото във всяка частица от тялото й прозираха знаците на отчаянието.