— Мога да ти помогна — чу се да казва Инман. — Малко е рано, но това време може да се приеме за подходящо за колене на прасе.

— Не бих могла да те моля за такова нещо.

— Не си ме молила. Аз предлагам.

— Ще трябва да ти предложа нещо в замяна. Мога да изчистя и зашия дрехите ти. Няма да им навреди. Онази голяма дупка на палтото ти има нужда от кръпка. Междувременно можеш да облечеш някои от дрехите на мъжа ми. На височина сте почти еднакви.

Инман се наведе и хапна още малко от чинията в скута си и скоро вече я обираше с коричка хляб. Без да го пита, Сара сипа още боб и му подаде парче хляб с вилицата. Бебето заплака. Докато той се трудеше над втората порция, тя отиде в тъмния ъгъл на стаята, разкопча роклята си почти до кръста и започна да кърми бебето, седнала с профил към Инман.

Той искаше да не гледа, но въпреки това видя закръглената й гръд, пълна и искрящо бяла на слабата светлина. След малко тя отдели бебето от себе си и един лъч светлина попадна върху зърното й.

Когато се върна при огнището, носеше сгънати дрехи и чифт чисти и здрави ботуши. Той й подаде празната чиния, а тя остави дрехите и ботушите в скута му.

— Можеш да излезеш на верандата и да се преоблечеш. Ето и това.

Подаде му съд с вода, направен от дъното на кратуна, парче сив сапун и суха кърпа.

Той излезе навън. В края на верандата имаше дъска за пране, а на дървения кол над нея висеше малко кръгло огледало с ръждясала рамка. Мястото за бръснене на младия Джон. Малки късчета лед все още барабаняха по сухите листа, останали по черните дъбове, но откъм входа на долината се виждаха разкъсани облаци, зад които се показваше луната. Инман се сети за кучето, което нападателите бяха убили на верандата пред очите на момичето. Съблече се на студа, дрехите му бяха като одрана кожа, мокри, тежки и провиснали. Не се погледна в огледалото, а започна да се търка силно със сапуна и кърпата. Изсипа останалата вода от кратуната върху главата си и се облече. Дрехите на починалия съпруг му бяха почти по мярка, меки и изтънели от прекалено пране, а ботушите паснаха идеално на краката му, макар като цяло да имаше чувството, че е навлякъл черупката на нечий друг живот. Когато влезе отново в колибата, се почувства като призрак — приел формата на миналото, без обаче да може нищо да промени. Сара беше запалила лоена свещ и миеше съдовете в един леген върху масата. Въздухът около светлината изглеждаше сгъстен. Всички осветени предмети наоколо сякаш имаха ореол. Всичко останало, попаднало в сенките отвъд този кръг, бе сякаш напълно унищожено, завинаги. Извивката на гърба на приведеното над масата момиче бе за Инман форма, която няма да се повтори до края на живота му. Нещо, което трябва да съхрани в спомените, така че ако някога остарее, този спомен да му помогне — няма да върне времето назад, но поне ще е някаква утеха.

Седна на стола до огнището. Скоро момичето се присъедини към него и останаха така мълчаливи, загледани в червеникавите пламъци. Тя го погледна, изражението й бе празно — красиво, но неразгадаемо.

— Ако имах плевня, можеше да спиш там. Но вече нямам.

— Хамбарът е достатъчен.

Тя погледна отново в огъня, сякаш да му каже да тръгва и той излезе на верандата, събра нещата си и мокрото одеяло и заобиколи къщата, за да отиде към хамбара. Облаците вече съвсем се разкъсваха и пейзажът наоколо започваше да се оформя под светлината на появилата се луна. Въздухът бе мразовит. Инман се покатери в хамбара, уви се колкото можа с одеялото сред кочаните царевица. Някъде в долината бухал извика няколко пъти, всеки път с по-нисък глас. Прасето се размърда, изгрухтя и после се смълча.

Инман знаеше, че го очаква студена и неудобна нощ, но като цяло приятна в сравнение с лежането на голата земя. Между дъските на хамбара се процеждаха лунни лъчи и Инман виждаше достатъчно, за да вземе пищова от раницата, да провери десетте заряда, да го отърка в ръкава на ризата на починалия съпруг и да нагласи спусъка наполовина дръпнат. Извади ножа си и го подпря на кожения ботуш, после се уви в одеялата да спи.

Не бе минало много време, когато се събуди от шум от стъпки по сухата шума. Протегна се и сложи ръка върху пистолета, като се движеше бавно, за да не изскърцат дъските. Стъпките замръзнаха на крачка от хамбара.

— Моля те, ела в къщата — каза младата жена и тръгна обратно.

Инман се дотътри навън, огледа се и пъхна пищова в колана на панталоните си, после вдигна глава към малкото късче небе над себе си. Орион се виждаше ясно и сякаш бродеше по билата на околните хълмове като някой, наумил си нещо и следващ целта си. Инман тръгна към къщата и докато приближаваше, видя, че хартията по прозорците свети като японски фенери. Вътре установи, че момичето бе добавило дърва в огъня, чиито пламъци се издигаха нагоре и стаята беше по-светла и по-топла от всякога.

Тя беше в леглото, косата й беше разплетена и се стелеше около раменете й, лъскава на светлината на огъня. Инман отиде до огнището, подпря пищова на малката лавица над камината. Люлката беше придърпана до огъня и бебето спеше по корем, така че от него се виждаше единствено бледа рошава главица, която се подаваше изпод завивките.

— С този пищов приличаш на разбойник.

— Не мисля, че точно сега съм каквото и да е от познатите ни неща.

— Ако те помоля да направиш нещо, ще се съгласиш ли?

Инман помисли малко, за да подготви уклончив отговор, някъде в рамките на вероятностите, някакво изречение, което да не е изцяло ангажиращо. Отговорът му обаче беше:

— Да.

— Ако те помоля да легнеш при мен в леглото, но да не правиш нищо, можеш ли да го направиш?

Погледна я и се запита какво ли вижда тя, като го гледа. Някаква ужасяваща фигура, облечена с дрехите на съпруга й. Явяване на дух, наполовина желан, наполовина вледеняващ? Очите му се спряха на юргана. Квадратите образуваха огромни животни, с големи очи и малки крака, тромави, но хералдически. Изглеждаха сглобени от откъслечни спомени за животни от нечии сънища. Телата им бяха съчленени от мускули, краката им бодливи, а виещите им гърла с огромни зъби — широко разтворени.

— Ще можеш ли?

— Да.

— Сигурна бях, иначе никога не бих те попитала.

Той отиде до леглото, изхлузи ботушите си, вмъкна се под завивките облечен и легна по гръб. Подложката върху нара беше напълнена с прясна слама и ухаеше на суха сладка есен, на фона на която се открояваше аромата на самото момиче, напомнящ за сухите лаврови листа по земята.

И двамата не помръдваха, сякаш между тях стоеше насочена и заредена пушка. След миг Инман я чу да се разтърсва от тихи ридания.

— Ще си тръгна, ако така ще се чувстваш по-добре.

— Тихо.

Тя продължи да плаче още известно време, после седна, избърса очите си в завивката и започна да разказва за съпруга си. От Инман искаше единствено да изслуша разказа й. Всеки път, когато той се опитваше да каже нещо, тя му нареждаше да мълчи. В историята й нямаше нищо забележително, освен че това беше нейният живот. Разказа му как с Джон са се запознали и влюбили. Как построили къщата, как тя работила рамо до рамо с него, сякла дървета, вдигала греди, ковала дъски. За щастливия живот, който планирали да имат в това забутано място, което според Инман едва ли можеше да предложи живот на когото и да било. За трудностите през последните четири години, смъртта на Джон, недостига на храна. Единственият щастлив лъч бил краткият отпуск на Джон — време на невероятно щастие, от което се родило бебето, което сега спеше до огнището. „Тя е единственото, което ме кара да продължавам да живея!“

Последните й думи бяха:

— Прасето е добро. Хранила съм го с много кестени, а преди две седмици го прибрах от гората и му давах зърно, за да може сланината да се отдели. Толкова е дебело, че очите му почти се затварят.

Когато престана да говори, тя се пресегна и докосна белега на врата на Инман, първо с върха на пръстите си, после с цяла длан. Остави ръката си така за миг, после я отдръпна. Завъртя се с гръб към него и скоро дишането й стана равномерно и дълбоко. Той предположи, че момичето е имало нужда просто да разкаже на някого колко тънка нишка представлява животът й, където едно прасе може да действа като запушалка на цяла дамаджана мъки.

Макар да бе изтощен, Инман не можеше да се успокои. Докато Сара спеше, той лежеше буден и гледаше тавана и светлината, която постепенно заглъхваше с догарянето на дървата. Толкова отдавна не бе усещал нежния допир на женска ръка, че вече се смяташе за съвсем различен вид създание, от това, което някога беше. Осъден бе на наказанието на неопростените — никога да не познае нежност и животът му да бъде белязан от една-единствена мрачна грешка. А при тези тревожни мисли и непрестанна мъка дори и през ум не му мина да протегне ръка към Сара, да я придърпа към себе си и да я прегръща до сутринта.

Малкото сън онази нощ беше накъсан от видения, породени от бродериите на юргана. Зверовете оттам го преследваха в тъмна гора и нигде нямаше за него убежище. Всички в онова тъмно и нещастно царство се бяха събрали озлобени и настръхнали срещу него, единака, и всичко наоколо бе сиво и черно, освен бледите като месечина зъби и нокти.



Инман се събуди, Сара разтърсваше рамото му и настоятелно му повтаряше да стане и да излезе.

Зората едва просветляваше и в колибата беше много студено, а някъде по пътя към къщата се чуваше приглушен конски тропот.

— Хайде. Независимо дали са от военната полиция или просто разбойници и за двама ни ще е по-добре да не те заварят тук.

Тя изтича да отвори задната врата. Инман нахлузи ботушите, взе пищова от полицата и изскочи навън. Изтича в несвяст до началото на гората, към храстите отвъд потока. Скочи сред тях, после скрит от чужди погледи, си проправи път наоколо, докато намери гъст лавров храст, от който се виждаше входа на къщата. Пропълзя в сянката на храста и надникна иззад един чаталест клон, за да замаскира лицето си. Земята под него пращеше замръзнала.

Видя как Сара изтича боса и по нощница до кошарата на прасето. Свали коловете на оградата и се опита да го примами, но то не помръдваше. Влезе в калната кочина и изрита прасето с окаляни от локвите крака. Прасето се изправи и тръгна бавно, но беше толкова голямо и ниско, че едва успя да прекрачи гредите на земята. Едва се бе отдалечило от кошарата, когато откъм пътя се чу вик:

— Стой, не мърдай!

Полицаи. Инман видя трима, възседнали изпосталели коне. Слязоха и минаха през портата. Двамата носеха пушки „Спрингфийлд“ на лакът. Дулата бяха леко сведени, но пръстите и на двамата държаха спусъка. Третият държеше револвер, насочен нагоре, сякаш възнамеряваше да отстрелва птици, но очите му не се отделяха от Сара.

Приближи към нея и й нареди да седне на земята. Тя се подчини. Двамата с пушките се качиха на верандата и влязоха в къщата, като единият отвори вратата, а другият го прикриваше. Известно време не се показаха, а междувременно третият стоеше до приклекналата Сара, без да я поглежда или да каже нито дума. Откъм къщата се чу трошене и разхвърляне. Когато двамата отново се появиха на прага, единият държеше бебето завито в одеялцето, както би държал кама. То проплака и Сара понечи да отиде при него, но мъжът с пистолета я блъсна обратно на заледената земя.

Тримата се събраха на съвещание в двора, но Инман не чуваше какво си казват заради плача на бебето и молбите на Сара. Успя все пак да различи акцента им, накъсан и бърз като удари на чук, и усети, че изгаря от желание да отвърне на удара с всичка сила. За съжаление те бяха прекалено далече за неговия „Лемат“, но дори и да не бяха, не можеше да се сети за план, който да не значи сигурна смърт за него, Сара и бебето.

После чу, че я питат за пари, къде ги е скрила. С това се изхранват, помисли си Инман. Сара им каза самата истина, а именно, че всичко, което има на този свят, е пред очите им. Те продължиха да я питат, после я заведоха на верандата, като онзи с пистолета държеше ръцете й зад гърба, а единият с пушката отиде до конете и донесе връзки, които приличаха на стари ремъци от рало или седло. Господин Пищов я завърза за един кол с ремъците, а после само посочи с пръст бебето. Един от мъжете разви бебето и го сложи голо на ледената земя. Инман чу онзи с пищова да казва: „Имаме цял ден“, после Сара започна да крещи.