Така тя използваше работата като извинение, че не може да задържи мисълта си върху страниците на книгата. Истина беше и това, че отдавна вече й бяха омръзнали и Адам, и Хети и останалите, и ако не беше платила толкова много за книгата, отдавна щеше да я е захвърлила. Искаше й се всички хора в нея да са по-свободни, не така притиснати от обстоятелствата. Нужен им беше размах, повече пространство. Да отидат в Индиите. Или в Андите.

Отбеляза докъде е стигнала със стръкче равнец, затвори книгата и я остави в скута си. Чудеше се дали е възможно литературата да не е вече толкова интересна, когато човек достигне възраст или състояние на духа, в които животът му е начертан толкова сигурно, че нещата в книгите нямат вече силата на алтернативи на нейния собствен живот.

До нея стърчеше магарешки бодил. Спомни си как бе обикаляла със сърпа около него, без да посмее да го отреже, възхитена от огромния цикламен цвят, но сега той беше сух и сребристобял. Тя протегна ръка и започна да скубе главата. Логиката й беше, че след като дори и най-малкото място на света може да бъде дом на някакво същество, на нея се пада да открие кои са обитателите на бодила. Скоро хвърчилки се разнесоха на вятъра и се закачиха по опушената й рокля и косата. В сухия цвят намери единствено самотно малко паяче, колкото карфичена глава. Държеше се за едно пухче с някои от задните си крака и размахваше миниатюрни щипки пред себе си по начин, който би трябвало да бъде застрашителен. С едно подухване тя издуха блестящите хвърчилки и безименното същество, проследи как един по-силен повей на вятъра ги улови и издигна, докато накрая се изгубиха сред небето, както се твърди, че правят душите на починалите.

Когато запали огъня и започна да чете, светлината беше ярка и силна, а цветовете в небето избледняваха в точна последователност от хоризонта към зенита, от бяло до синьо, както Ейда си представяше рисуваните пейзажи с недобро качество. Но сега вечерта бе оставила отпечатъка си по хълмовете и пасищата. Небето избухна във вълни и спирали от приглушени цветове, докато на запад всичко приличаше на прошарените последни страници на дневника й. Ято канадски патици прелетя с крякане в южна посока, в търсене на място за през нощта. Подухна вятър и дрехите на плашилото в градината изшумоляха.

Уолдо беше застанала до портата край плевнята. Чакаше и скоро щеше да измучи, за да бъде освободена от бремето си, така че Ейда стана от стола, заведе кравата в обора и я издои. Въздухът беше неподвижен и влажен, захлаждаше се с идването на вечерта, а когато кравата обърна глава, за да наблюдава доенето, от носа й излизаше пара с дъх на мокра трева. Ейда дърпаше цицките и гледаше как млякото излиза, заслушана за звука на пълнещата се кофа — първо като високо свистене близо до дъното, после с по-нисък тон. Кожата на пръстите й се открояваше тъмна на фона на розовата кожа на вимето.

След като сложи млякото на хладно над потока, тя се върна на ливадата, където огънят бавно догаряше и се превръщаше в пепел. Вече беше безопасно да го остави за през нощта, но не искаше. Искаше Руби да се появи иззад завоя и да я види изцапана със сажди, застанала като страж над свършената работа.

Във въздуха вече се усещаше истински студ и Ейда придърпа шала си. Скоро вечерите вече щяха да са прекалено студени, за да гледа залеза, дори и увита в одеяло. По тревата имаше роса, тя се наведе, взе „Адам Бийд“ от земята и избърса корицата в полите си. Разрови огъня с вилата и към небето изскочиха искри. В края на ливадата се спря, събра малко елови съчки и сухи шишарки и ги хвърли в огъня, който скоро се разгоря и затопли близкия въздух. Ейда придърпа стола си и протегна ръце да се стопли. Загледа се в редиците планински върхове и различните им тъмни нюанси в зависимост от разстоянието. Гледаше небето, за да види кога ще притъмнее достатъчно, че лъчите на две планети — Венера и друга, която вероятно беше Сатурн или Юпитер — ще проблеснат ниско на запад, готови за зашеметяващото въртене по нощното небе.

Тази вечер отбеляза къде слънцето потъна на хоризонта, вече цяла седмица си налагаше да отбелязва върху билото на планината мястото на залеза. Бе следила постепенното му приближаване на юг със скъсяването на деня. Ако някога решеше да остане в Блек Коув до смъртта си, вероятно би издигнала кули на върха на планината, за да отбелязват южната и северната точка на годишното придвижване на слънцето. Тя притежаваше онази част от билото, която обхващаше всички точки, в които слънцето залязваше през годината и това бе нещо, на което си струваше да се наслади. Нужно бе само да се отбележат точките през юни и декември, когато слънцето се отклоняваше от курса си и се връщаше по пътя и за още два сезона. След като помисли обаче реши, че не е необходима кула. Може само да разчисти няколко дървета, за да оголи хълма в точката на връщане. Невероятно би било удоволствието година след година да следи с нетърпение как слънцето приближава процепа между дърветата и после в даден ден застава точно в него, на следващия ден се издига пак от него и тръгва по обратния път. С времето, с неизменното повтаряне на този процес, годините може би вече няма да са такава ужасяваща еднопосочна права, а по-скоро завършването на един кръг и завръщане. Следенето на такова явление ще даде на човек усещане за мястото му, ще му каже: „Ти си тук, на това място, сега.“ Това ще отговори на въпроса „Къде съм?“

Ейда седя пред огъня доста след залез-слънце, чакаше Руби. Венера и Сатурн заблестяха ярко на запад, после залязоха зад хоризонта, пълната луна се появи. Ейда чу шум в гората. Стъпки по сухите листа. Ниски гласове. Ейда инстинктивно грабна вилата от земята, отдалечи се от огъня и загледа напрегнато. В края на ливадата се движеха някакви фигури. Ейда отстъпи още по-назад в тъмнината и вдигна вилата пред себе си, с петте остри зъба насочени към мястото, откъдето се чуваше движението. После чу името си.

— Хей, госпожице Ейда Монро — чу се тих глас.

И двете имена бяха произнесени по начина, който баща й мразеше. До последно не се отказа да поправя хората по този въпрос: „Първо — широк звук в «Ейда»; ударена втора сричка в «Монро»“. Но през изминалото лято Ейда беше се отказала да се бори срещу инстинктите на хората и се учеше да бъде Ейда Монро, която гласът викаше.

— Кой е там?

— Ние.

Стоброд и негов другар се приближиха на светлината на огъня. Стоброд носеше цигулката си под лакът. Другият мъж държеше закачено на врата си, грубо изработено банджо, което побутваше пред себе си, както би показвал документи за самоличност на границата. И двамата присвиха очи на силната светлина на огъня.

— Госпожице Монро — извика Стоброд отново. — Ние сме.

Ейда се приближи до тях, като си засенчваше очите с ръка.

— Руби не е тук — каза тя.

— Ние просто минаваме. Ако нямате нищо против компанията ни, разбира се.

Двамата свалиха инструментите си, а Стоброд седна на земята точно до столчето. Ейда го отдалечи малко от него и също седна.

— Донеси още малко дърва, за да съживим огъня — каза Стоброд на мъжа с банджото.

Без да каже дума, мъжът навлезе в гората и Ейда го чу да чупи клони за огъня. Стоброд порови под палтото си и извади плоска бутилка с кафява течност. Стъклото беше зацапано и почти мътно от множество драскотини и отпечатъци от пръсти. Отвори го и го приближи към носа си. Задържа бутилката на светлината на огъня и погледна през уискито, после отпи малко. Подсвирна едва чуто.

— Прекалено е хубаво за мен, но все едно ще го изпия.

Отпи голяма глътка, после натисна запушалката с палец и прибра бутилката.

— Не сме Ви виждали от известно време — обади се Ейда. — Надявам се, че сте добре.

— Доста добре. Животът в планината като престъпник не е най-приятното нещо на света.

Ейда си припомни историята, която бе чула от пленника зад решетките. Започна да я разказва на Стоброд като предупреждение какво очаква дезертьорите, но той вече я знаеше. Беше обиколила страната няколко пъти, първо като новина, после като дрънканици и накрая като легенда.

— Хората на Тийг са убийци — каза Стоброд. — Особено когато имат числено превъзходство.

Другият мъж се появи при светлината и хвърли наръч начупени клони в огъня, после се върна няколко пъти до гората за още, които натрупа за по-късно. Когато привърши, седна на земята до Стоброд. Не каза нито дума, нито пък погледна Ейда, но се извърна от огъня, така че да може да вижда Стоброд.

— Кой е другарят ти?

— Той е от Суонгълови, или Пенгълови. Един път казва едно, друг път друго. И едните, и другите не го искат, защото е глупав, но на мен ми прилича, като да е от Пенгълови.

Мъжът имаше голяма кръгла глава, която изглеждаше несъразмерна и сякаш Господ се бе пошегувал да направи съдържанието й прекалено малко. Макар, според Стоброд, да беше почти на трийсет, хората все още му казваха момче, защото мислите му не можеха да смелят дори и най-простия въпрос. За него в света нямаше последователност, нямаше причини, а следователно и следствие. Всичко, което виждаше беше току-що сътворено, а почти всеки ден бе за него панаир на чудесата.

Беше дебел и разплут, с голям задник, сякаш бе отгледан само със сланина. Имаше цици като на свиня-майка, които се очертаваха под ризата и подскачаха, когато се движи. Панталоните му бяха набутани в ботушите и леко бухнали над ръба им, а стъпалата му бяха прекалено малки, за да носят огромната му тежест. Косата му беше почти чисто бяла, а кожата сивкава, така че цялостното впечатление от негово беше на порцеланова чиния, пълна с бисквити. Нямаше никакъв талант, освен наскоро откритата си способност да свири на банджо. Ако не се брои фактът, че беше нежен и мил и гледаше на всичко, което се случваше пред него, с влажни опулени очи.

Стоброд описа как двамата се намерили, а докато говореше, момчето не му обръщаше никакво внимание, сякаш не знаеше или не се интересуваше от факта, че говори за него. Пенгъл бил отгледан малко немарливо, според думите на Стоброд. Като цяло смятали, че той нищо не струва, понеже не можел да мисли правилно и не можели да го накарат да работи. Ако го насилваш прекалено много, той просто сяда. Ако го набиеш с камшик, той ще го понесе, без да трепне и пак няма да помръдне. Ето защо още в началото на възмъжаването му го изгонили и оттогава се скита из Студената планина. Постепенно изучил всяка нейна пукнатина и пещера. Ядял каквото намерел, без да прави голяма разлика между червеите и еленското месо. Не обръщал голямо внимание какво време от деня е, а през по-светлите лунни нощи, ставал почти като нощно животно. През лятото спял сред уханни треви и листа под елите и храстите, освен когато имало продължителен дъжд, когато се подслонявал под някоя скала. През зимата се учел от жабите, мармотите и мечките: правел си леговище в някоя пещера и почти не помръдвал през студените месеци.

Когато с известна изненада Пенгъл открил, че дезертьорите са се настанили в пещерата му, той се настанил при тях. Особено много се привързал към Стоброд, защото обожавал звука на цигулката. За него Стоброд бил много мъдър човек, вълшебник, просветител. Понякога, когато Стоброд докосвал лъка до струните, момчето се опитвало да пее, но гласът му бил като крясък на патица. След като останалите му викали да престане, той ставал и започвал мистериозен танц, древни келтски движения и спазми, каквито е възможно да са изпълнявали след всяка победоносна битка срещу римляните или ютите, саксонците, англите и британците. Момчето се кълчело, докато по челото му избиела пот, после се пльосвало на пода на прашната пещера и следвало цигулката, като с носа си описвал музикалните фигури във въздуха, както човек следи досадна муха.

Стоброд започвал дадена мелодия, която повтарял отново и отново и след известно време тя сякаш омагьосвала ума на Пенгъл. Пенгъл харесвал това чувство при свиренето на Стоброд и се побъркал по цигулката и цигуларя. Започнал да го следва навсякъде, винаги с верността на куче, което очаква храна. Вечер в пещерата лежал буден, докато Стоброд заспи, а после пропълзявал и лягал зад гърба му. Стоброд се будел сутрин и го прогонвал с шапката си. Тогава момчето сядало до огъня на бутовете си и се взирало в него, сякаш очаква да се случи някакво чудо.

Стоброд намерил банджото на Пенгъл един ден при нападение, термин, който пещерните дезертьори използваха, за да придадат достойнство на скорошния си навик да ограбват богати фермери, на които някой от тях има зъб дори и по най-малката причина. Десетина години оттогава не са достатъчно извинение. Някой е минал в галоп и те е опръскал, докато си стоял настрани от калния път, стрелнал се е покрай теб на излизане от магазина и е закачил ръката ти, без дори да се извини, наел те е на работа и не ти е плащал достатъчно или ти е давал заповеди с тон, от който би могло да се заключи, че те смята за по-нисш от себе си. Всяка дума, клевета или обида, независимо колко стара, върши работа. Може никога да не дойде по-подходящо време за разчистване на сметките.