Нападнали къщата на някакъв си Уокър. Той бил един от малкото богаташи в района, един от водещите робовладелци и на пещерните дезертьори това се сторило нечисто; още повече, че напоследък като цяло били по-склонни да обвинят собствениците на негри за войната и свързаните с нея неприятности. Освен това Уокър от край време се държал като надменно копеле с всички, които смята за по-нисши от себе си, което по неговите сметки включвало почти всички. Пещерняците решили единодушно, че е дошло време за наказание.

Промъкнали се във фермата след залез-слънце, вързали Уокър и съпругата му за перилата на стълбата и се редували да ги шамаросват. Претърсили пристройките и взели всичката храна, която намерили — бутове и филета, огромно количество консервирана храна, торби с царевично и пшенично брашно. От къщата взели махагонова маса, сребърни подноси и свещници, свещи от пчелен восък, портрет на генерал Вашингтон от стената на трапезарията, английски порцелан, уиски от Тенеси. Върнали се и украсили пещерата с плячката си. Вашингтон — подпрян в една ниша на стената, свещите — в сребърните си свещници. Масата отрупана със сребро, макар много от тях цял живот да са се хранили от чинии и прибори, направени изцяло от кратуни или рог.

По някакъв начин обаче въображението на Стоброд не било изцяло ангажирано от нападението над Уокър, мислите му били насочени към банджото на Пенгъл. Взел го от един пирон в навеса за инструменти на Уокър. Било доста грозно, липсвала му симетрия в заоблените части, но главата била от котешка кожа, а струните от черва, с прекрасен мек звук. Той ударил само един шамар на Уокър, за да си отмъсти за преди много време, когато дочул Уокър да го нарича глупак, докато седял пиян на един дънер до пътя, опитвайки се напразно да изкара музика от една цигулка. „Вече съм овладял изкуството на цигулката“ — казал Стоброд, след като ударил червената буза на Уокър. После като се замислил, стигнал до извода, че нападението над Уокър го тревожи. За пръв път в живота му минало през ума, че може да се наложи да отговаря за действията си.

Когато се върнали в пещерата, Стоброд дал банджото на Пенгъл и му показал малкото, което знаел за него: как да върти ключовете, за да го настрои, как да свири по струните с нокът и показалец, понякога дрънчейки, понякога просто с дърпане на струните като заловен бухал, вкопчил нокти в заек. Момчето, очевидно благодарение на изумителен природен талант и дълбоко желание да прави подходящ акомпанимент на цигулката на Стоброд, не срещнало големи трудности в откриването на начина на свирене, така както някои се учат да бият тъпан.

След нападението двамата с Пенгъл не правели нищо, освен да свирят. За пиене имали хубавото уиски на Уокър, хранели се единствено с крадени желета. Спели само когато са прекалено пияни, за да свирят и почти не излизали от пещерата, дори да разберат ден ли е или нощ. В резултат на това сега Пенгъл знаеше целия репертоар на Стоброд и вече бяха дует.



Когато Руби най-накрая се върна, носеше само малко кърваво парче гърди, завито в хартия и една кана вино, тъй като се оказало, че Ейдам е готов да се раздели с доста по-малко от месото, отколкото се беше надявала. Руби се приближи, погледна баща си и момчето, но не каза нищо. Очите й бяха много черни, а докато вървеше, косата й се разхлаби от плитката и се разпиля по раменете й. Носеше тъмнозелена пола с кремаво-сивия си пуловер и сива мъжка филцова шапка с малко перо в сатенената лента. Държеше увития в хартия пакет на длан, а се поклащаше леко нагоре-надолу.

— Няма и кило и половина — каза. Остави пакета и каната на земята и отиде до къщата. Върна се с четири малки чаши и паничка със смес от сол, захар, черен и червен пипер. Разви хартията и втри подправките в местото, после го зари в жарта и седна на земята до Ейда. Полата отдавна вече беше се омърляла, така че нищо нямаше да й стане, ако седне на земята.

Докато месото се печеше, четиримата отпиваха от виното, после Стоброд извади цигулката си, разтърси я да чуе пръстените вътре, подпря я на брадичка и завъртя един ключ. В този момент момчето се изправи, грабна своя инструмент и прокара няколко звънливи откъса. Стоброд започна лека бавна мелодия, която бе доста весела.

Когато свърши, Ейда каза:

— Жалната цигулка.

Руби я погледна с насмешка.

— Баща ми я наричаше така, винаги с насмешка — обясни Ейда. После разказа, че за разлика от обикновените проповедници — които са против музиката от цигулка като грях и гледат на самия инструмент като дяволска кутия — Монро я ненавиждал по естетически причини. Критиката му била насочена към това, че всички мелодии на цигулка звучали еднакво и всички имали странни имена.

— Точно това им харесвам — каза Стоброд. Посвири още малко и каза: — Това е една от моите. Наричам я „Пияният негър“. — Мелодията беше бавна, с извивки и накъсана, с малко работа за лявата ръка, но лъкът и предмишницата работеха трескаво, като мъж, който гони конска муха около главата си.

Стоброд изсвири още няколко от своите композиции. Като цяло всички бяха стара музика. Грубо ритмични, но много от тях неподходящи за танци — единствената цел, за която Руби някога бе чувала цигулка да свири. Ейда и Руби седяха една до друга и слушаха, по някое време Руби хвана ръката на Ейда, премести разсеяно гривната й на своята ръка, а после я върна на мястото й.

Стоброд сменяше мелодиите и извикваше имената им, преди да започне, а постепенно Ейда и Руби започнаха да подозират, че това, което слушат, представлява автобиография на военните му години. Сред песните бяха: „Да докоснеш слон“, „Приклад на мускет бе моята възглавница“, „Шомпол“, „Пиян шест нощи“, „Бой в кръчмата“, „Не я продавай, подари я“, „Порязване с бръснач“, „Дамите на Ричмънд“, „Сбогом, генерал Лий“.

За край на серията той изсвири една, която наричаше „Каменно легло“. Мелодията представляваше до голяма степен стържещи звуци, предимно в средно темпо, приближаващи и отдалечаващи се ритми, голямо напрежение в отношенията между отделните тактове. Нямаше никакъв текст, с изключение на мястото, където Стоброд отметна глава и изпя заглавието три пъти. Пенгъл бе достатъчно чувствителен и добави само леки подрънквания на банджото, със заглушени струни, които докосваше леко с най-месестата част на палеца и показалеца си.

Макар музиката да бе груба, Ейда усети колко много я развълнува. Дори повече от всички опери, които бе посещавала от „Док Стрийт“ до Милано, защото Стоброд я изпълняваше с толкова безкрайна вяра в съдържанието й, в способността й да води човека към по-добър живот, в който е възможно някой ден той да достигне до спокойствие на духа. Искаше й се да може да улови онова, което чува, както амбротипът улавя образа, за да може да го запази за бъдещето, чиито обитатели може да изпитат нужда да се докоснат до онова, което символизира.

Към края на песента Стоброд отметна отново глава, сякаш за да разгледа звездите, но очите му бяха затворени. Дръжката на цигулката притискаше сърцето му, а лакътят се движеше с резки, накъсани кратки движения. В самия край той отвори уста, но не извика и не изквича, както Ейда очакваше. Вместо това се усмихна с дълга, дълбока усмивка на мълчаливо задоволство.

Спря, задържа лъка във въздуха там, където свърши последното движение, отвори очи и погледна останалите на светлината на огъня, за да се наслади на ефекта от свиренето си. В този момент лицето му бе на светец, безгрижно, отпуснато, с едва доловима усмивка от щедростта на своя дар и с подобаващо безразличие към собствените си способности, сякаш отдавна вече, без да страда, бе приел, че колкото и добре да изпълни дадена мелодия, винаги има още накъде. Ако целият свят изглеждаше по подобен начин, то войната щеше да е само един горчив спомен.

— Той вече направи нещо добро за вас — каза Пенгъл на Ейда. После, сякаш отвратен от себе си, че се е обърнал толкова директно към нея, скри глава и се загледа към дърветата.

— Ще изсвирим една последна — обяви Стоброд.

С Пенгъл оставиха инструментите си и свалиха шапки, сякаш да покажат, че следващата песен ще бъде божествена. От Евангелието. Стоброд водеше и пееше, а Пенгъл го следваше. Стоброд бе насочил природното ломотене на момчето в напрегнат висок тенор и така Пенгъл повтаряше частично фразите на Стоброд по начин, който — при една съвсем различна система на мислене — можеше да се смята за комичен. Гласовете им в повечето време се противопоставяха, докато дойде припевът, когато си паснаха и намериха място на дълбоко съгласие. В песента се пееше за това колко мрачен е животът ни, колко студен и бурен, колко е лишен от разбирателство и как накрая ни чака само смъртта. Това беше. Песента свърши някак неочаквано, отрязана, защото противно на всички очаквания в този жанр, нямаше светла пътека във въздуха в последния миг, която да заведе хората в отвъдното с надежда. Сякаш липсваше основен стих. Но хармонията в припева беше близка, почти братска, достатъчно сладка сама по себе си, та отчасти побеждаваше иначе мрачната песен.

Сложиха отново шапките си и Стоброд вдигна чаша. Руби му наля малко от виното и спря, той докосна ръката й. Ейда, която ги наблюдаваше, отначало си помисли, че това е израз на нежност, но осъзна, че е знак от негова страна да му налее още малко.

Когато Марс се издигна червен иззад Джонас Ридж, а огънят вече догаряше, Руби обяви, че месото е готово и го изрови от жарта с вилата. Подправките бяха образували коричка. Руби го сложи на един дънер и го наряза по дължината на нишките. Вътрешността беше розова и сочна. Изядоха го с ръце, без чинии, а и друго за вечеря нямаше. Когато приключиха, избърсаха ръцете си в тревата на ливадата.

Стоброд закопча яката на ризата си, хвана реверите си и ги издърпа един по един, за да намести сакото си. Свали шапката си и приглади малкото останала коса до слепоочията си, после я сложи обратно.

Руби го наблюдаваше и каза сякаш на себе си:

— Сега ще помоли за нещо.

— Искам само да поговоря с теб. Да те попитам нещо.

— Е?

— Ами, работата е там, че имам нужда някой да се грижи за мен.

— Да не би алкохолът да те е предал?

— Не, има още много. Въпросът е там, че съм уплашен.

Обясни, че се страхува най-вече, че онова нападение ще им донесе наказанието на закона. Сред дезертьорите се е появил водач — мъжът с мечата кожа. Умеел да говори и им дал нещо, в което да вярват: че борбата им във войната не е била толкова чиста, както са мислели в началото. Била е покварена, защото всъщност са се били като обезумели за това големците да имат негри, били са се, водени единствено от онази човешка слабост, наречена омраза. Те са група бивши глупаци, но вече са получили просветление. Непрекъснато говорели за това, събирали се на съвещание около огъня. Решили, че отсега нататък ще воюват само и единствено за своите интереси. Нямало да ги хванат лесно и да ги върнат в армията.

— Иска да дадем кръвна клетва да умрем като кучета — обясни Стоброд. — Впили зъби в нечие гърло. Само че аз не съм оставил едната армия, за да се запиша в друга.

Ето защо решил, той и Пенгъл в най-скоро време да се оттеглят, да си намерят друг подслон. Да напуснат войнствената банда. Имал нужда само да знае, че ще има храна, суха плевня в лошото време и от време на време малко пари, поне докато войната свърши и може да се покаже навън свободно.

— Яж корени. Пий мътна вода. Спи в хралупите на дърветата.

— Само това ли изпитваш към стария си баща?

— Просто ти давам уроци по дърварство. Говоря от собствен опит. Много пъти съм вечеряла с корени, докато ти лентяйстваше. Спала съм в много по-лоши места от хралупи.

— Знаеш, че правех каквото можех за теб. Времената бяха тежки.

— Не колкото сега. И изобщо не ми разправяй, че си правил каквото можеш. Не правеше нищо, освен ако не ти харесваше. И няма да те слушам да ревеш — колко значим един за друг. За теб аз никога не съм означавала нищо. Идваше и си отиваше, аз можеше и да съм там, а можеше и да съм изчезнала. Но за теб нямаше голямо значение. Ако бях загинала в планината, може би щеше да се чудиш седмица-две дали ще се появя. Като липсващо ловджийско куче от голяма глутница, когато роговете изсвирят на зазоряване. Само толкова. Така че не очаквай да размахам опашка, когато си решил да ме извикаш.

— Но аз вече съм стар.

— Каза ми, че още нямаш петдесет.

— Чувствам се стар.