— Аз също, ако изобщо има някакво значение. А има и още нещо. Ако всичко, което се говори за Тийг, е дори наполовина вярно, има защо да се тревожим да те приютим. Това място не е мое. Но ако беше, щях да кажа не.

Погледнаха Ейда едновременно. Тя седеше увита в шала с ръце сред полите си, за да не замръзнат. По лицата им личеше, че очакват да отсъди, може би защото притежаваше земя, образование, култура. И макар да имаше някакви права върху земята под краката си, осъзна, че се чувства неудобно в ролята на господар. Единствената й мисъл бе, че бащата на Руби се е завърнал от място, по-лошо и от смъртта, и сега има втори шанс, който малцина получават.

— От друга страна той е твой баща и в определен момент вече е твое задължение да се грижиш за него.

— Амин — каза Стоброд.

Руби поклати глава.

— Представите ни за баща са доста различни. Нека ти разкажа за моята гледна точка. Не знам на колко години бях, освен че все още имах млечни зъби. Той започна да вари уиски. — Обърна се към Стоброд. — Не знам дали изобщо си спомняш. Ти и Пуцлър в Студената планина.

— Помня.

— Ами тогава разкажи сам.

Стоброд разказа историята си. С един познат ги осенила идеята да започнат да варят уиски и да го продават, и заминали да живеят в дървени навеси сред планината. Струвало му се, че Руби ще си е добре сама, така че я оставил три месеца сама, преди дори да е навършила осем. С Пуцлър не били майстори в пивоварното изкуство. Успели набързо да дестилират колкото за една-две канички, а после установили, че не си струва труда да слагат въглени в остатъка, за да го филтрират, така че почти всяка бъчва пускала или мътнозелена, или мътножълта течност. Но резултатът бил силен. Не намалявали градуса много-много. Само малко се различавало от уискито и контрабандните дестилати на келтските им предци. Много от клиентите им обаче го намирали за прекалено вълнуващо за стомаха. Производството постепенно западнало, а пари не спечелили, защото след като отлеели количеството, необходимо за собствените им нужди, за продан оставало само колкото да вземат суровина за следващата партида. Стоброд останал, докато лошото управление на начинанието и студеното ноемврийско време го прогонили от планината.

Когато той приключи, Руби разказа своята част от историята: какво е правила през месеците, докато го е нямало. Обикаляла за дива храна. Ровила корени, ловила риба с върбови клони, хващала птици в подобни капани от подобни материали. Ядяла каквато птица хванела, като единствено се опитвала да избягва онези, които се хранят с риба — ако е възможно, а онези, които се хранят с мърша — при всички случаи. Научила по метода на пробата и грешката кои от вътрешностите им могат да се ядат и кои не. Една седмица, която никога нямало да забрави, не успяла да улови нищо в капаните си и яла само кестени и елхови връхчета, смлени на брашно и опечени на питка върху плоча на огнището. Един ден излязла да събира лешници и попаднала на незаконната пивоварна. Стоброд спял под навеса, партньорът му казал, че по цял ден само лежи. А единственият знак, че не е умрял е, когато си чеше пръстите на краката. Точно в този момент, и много след това, била готова да размени съдбата си с тази на някое вълче. По нейно мнение, Ромул и Рем, за които Ейда й бе чела, са били късметлии, защото поне са имали сигурен закрилник.

Независимо от трудните и самотни времена, за да бъде честна, Руби трябваше да му признае едно: той никога не й бе посягал с ръка. Не си спомняше някога да я е удрял. Но пък й никога не бе галил бузата й в момент на нежност.

Руби погледна Ейда и каза:

— Това е. Сравни това със своето чувство за дълг.

Преди Ейда да успее да формулира завършена мисъл или дори да каже колко съжалява, Руби стана и се скри в тъмнината.

Стоброд не продума, а Пенгъл каза тихо, сякаш на себе си.

— Сега я втасахме!



По някое време по-късно, след като отпрати Стоброд и Пенгъл единствено с неясни надежди за възможен компромис, Ейда тръгна по пътеката към къщата. Нощта внезапно застудя и вероятно на сутринта щеше да има слана. Луната, голяма и далечна, хвърляше такава светлина, че всяко клонче имаше своя собствена синя сянка. Ако искаше, Ейда би могла да отвори „Адам Бийд“ и да чете на лунна светлина. Само най-ярките звезди се виждаха на сивото небе. Ейда ги разгледа и откри Орион, който се изкачваше на изток, а после забеляза, че една част от луната липсва. Един малък сърп бе сякаш отрязан от нея. Това беше затъмнение.

Влезе в къщата, взе три одеяла и малкия телескоп на Монро. Беше италиански, много красива изработка, с гравирана месингова тръба, макар че по отношение на оптиката имаше какво да се желае особено в сравнение с германските. Отиде до навеса и взе един сгъваем стол и докато го отделяше от останалите три, се чудеше дали точно в него бе починал Монро. Разгъна го в предния двор, уви се хубаво в одеялата и се опна с лице, устремено към небесата. Погледна през телескопа и завъртя обръчите, за да фокусира. Луната блесна ярко в очите й, тъмния край бе червеникав, но се виждаше ясно. Един кратер на върха, а в центъра — планина.

Ейда наблюдаваше уголемяването на сянката, докато се придвижваше по бледото лице. Дори когато затъмнението беше пълно, луната оставаше едва забележима, с цвят на стара медна монета и горе-долу толкова голяма. С почти цялостното угасване на луната, Млечният път се появи с ярка светлина, бледа река насред небето, ивица като облак дим след копитата на коня по прашен път. Ейда премести телескопа по дължината му, спря и се вгледа в дълбоката му бездна. През стъклото звездите се увеличаваха в оплетени гъсталаци от светлина и сякаш продължаваха все по-надълбоко, докато имаше чувството, че лежи на ръба на огромна бездна. Сякаш гледаше надолу, не нагоре, увиснала от дъното на своята планета. За момент почувства онзи световъртеж, който й бе познат единствено от ръба на кладенеца на Еско — сякаш всеки момент ще се отлепи от земята и ще падне безпомощна сред онези светлинни вихри.

Отвори другото си око и остави телескопа настрана. Мрачните стени на Блек Коув се издигаха и я обграждаха в малък кръг земя, а тя лежеше доволна и гледаше как небето и луната постепенно излизат иззад сянката на Земята. Сети се за припева на една от песните на Стоброд, грубовата любовна песен, чийто последен стих беше: „Да се върнеш при мен, сега те моля“. Стоброд едва ли можеше да изрече тези думи с по-голяма вяра, дори да бяха сред най-дълбокомислените фрази от „Ендимион“35. Ейда трябваше да признае, че макар и невинаги, способността да изразиш истинските си чувства струва повече от хиляда стиха на Джон Кийтс. През целия си живот тя не бе могла да го прави, но сега реши, че би искала да се научи.

Влезе вътре, взе писалището си и една маслена лампа, и се върна при стола. Натопи писалката в мастилницата, седна и се взира в хартията, докато върхът изсъхна. Всяко изречение, което й хрумваше, изглеждаше като поза или ирония. Изтри писалката, потопи я отново и написа: „Да се върнеш при мен, сега те моля.“ Подписа се, сгъна хартията и я адресира до болницата в столицата. Уви се още по-стегнато в одеялата и скоро заспа. Падна слана и най-горното одеяло се смръзна от образувалия се скреж.

Съжалението

Инман вървеше през планината, като се придържаше към тесните пътеки и избягваше хората. Измерваше разстоянията в части от деня. Цял ден ходене. Половин ден. По-малко от половин ден. Всичко по-кратко от това беше просто няколко минути по пътя. Километрите и часовете се превърнаха в понятия, които ненавиждаше, тъй като нямаше възможност да измери нито едното от двете.

Пътуването му се забави, когато попадна на дребна жена да плаче за умрялото си момиченце, подпряна на една ограда. Шапката скриваше лицето й, така че всичко, което Инман успя да види, бе черно, с изключение на върха на носа й. Когато обаче обърна лице към него, сълзите, които се стичаха по бузите й, заблестяха на утрешната светлина. Устните й бяха полуоткрехнати в непрестанна дълбока болка и на Инман му заприличаха на чифт ножици. Слънцето тъкмо изгряваше и тя се готвеше да погребе детето, увито в старо одеяло, защото нямаше представа как да направи ковчег.

Инман предложи да помогне и прекара целия ден в задния й двор, като се опитваше да скове малко ковчеже от дъски, изтръгнати от стара лятна кухня. Миришеха на свинска мас и дим, а от вътрешната страна бяха почернели и лъскави от опушването на месо години наред. От време на време жената се показваше на задната врата, за да види докъде е стигнал и всеки път казваше: „Стомахчето на дъщеря ми се бе разпаднало като пепел още две седмици преди да умре“.

Когато приключи с дърводелството, Инман сложи на дъното на сандъчето сухи борови иглички. Влезе в къщата и взе момиченцето, което лежеше на едно легло на долния етаж, завито в одеялото. Вдигна го, телцето беше вкочанено, твърд като шушулка вързоп. Изнесе го през задната врата, докато майката седеше до масата в кухнята и го следеше с невиждащи очи. Разви одеялото и положи момичето върху капака на ковчега. Опита се да не мисли прекалено за хлътналите сивкави бузи и острото носле. Разряза одеялото с ножа си и го сложи в ковчега, после взе момичето и го сложи вътре, вдигна чука и отиде до вратата:

— По-добре да го закова.

Жената излезе и целуна момичето по двете хлътнали бузи и челото, после седна на верандата да наблюдава как Инман заковава капака.

Погребаха детето на една близка могилка при няколко стари гробове, отбелязани с плоски речни камъни. Първите три бяха на бебета, родени в разстояние на по-малко от година. Датите на смъртта им бяха само няколко дни след раждането. Четвъртият гроб бе на майката и Инман забеляза, че тя е починала в деня на раждането на последното дете. Направи бърза сметка наум и се оказа, че е доживяла само до двайсет. Инман изкопа нов гроб в края на малката редица, после каза:

— Искате ли да кажете нещо?

— Не — отвърна жената. — Каквото и да кажа, ще е горчилка.

Докато Инман зарие гроба, вече се стъмни. Тръгнаха обратно към къщата.

— Трябва да те нахраня, но нямам желание дори да запаля огън, да не говорим да готвя.

Влезе и се върна с провизии. Два малки вързопа, единият с трици, другият с брашно. Малко мас, завързана в хартия, парче пушен свински врат, печена царевица, шепа бобени зърна, увити в квадратно парче хартия, праз, ряпа и три моркова, също и парче домашен сапун. Инман ги взе, благодари на жената и се обърна да си върви. Но преди още да стигне портата, тя извика след него:

— Никога няма да мога да си спомня за този ден с чиста съвест, ако не ти сготвя.

Инман запали огън, жената седна на малко столче при огнището и му изпържи огромен бифтек от телето на някакъв съсед, което затънало в едно тресавище и умряло, преди изобщо да забележат, че го няма. Жената напълни кафява глинена чиния с леко запържена хрупкава царевица. Пържолата се огъна при пърженето като протегната за просия ръка, жената я обърна и сипа в нея царевицата, а отгоре сложи две пържени яйца. За украса върху тях сложи голяма буца масло.

Когато сложи храната на масата, Инман погледна чинията и му се доплака при вида на маслото, което се топеше върху яйцата, кафявото месо и жълтата царевица, докато накрая цялата чиния заблестя на слабата светлина. Седна, стиснал нож и вилица, но не можеше да яде. Храната сякаш изискваше специална благодарност, а той не можеше да намери думи. Навън в тъмнината извика пъдпъдък, изчака отговор, после извика отново. Подухна ветрец, мимолетен дъждец изтрополи по листата и дъските на покрива.

— За тази храна й трябва молитва — каза Инман.

— Тогава кажи една.

Инман помисли минута, после си призна:

— Нищо не мога да измисля.

— Благодаря Ти за онова, което си сложил на трапезата ми. Ето така — каза жената.

Инман повтори думите й, бавно, сякаш ги изпробваше една по една.

— Беше толкова отдавна…

Докато той се хранеше, жената взе една снимка от лавицата и я заразглежда.

— Преди много време си направихме снимка. Някакъв мъж, който пътуваше с фургон, пълен с всичките там такъми за снимане. Останах единствено аз.

Изтри праха с ръкав, после подаде обрамчения портрет на Инман да го разгледа.

Той го взе и го обърна към светлината. Дагеротип. Имаше баща, няколко години по-млада жена, стара баба, шест деца — от момчета, достатъчно големи да носят шапки с периферии, до такива с бебешки бонета. Всички бяха облечени в черно, седнали с прегърбени рамене, всички гледаха подозрително, някак изненадани, сякаш току-що бяха получили вест за собствената си смърт.