Макар пейзажът да бе неприветлив, в сърцето на Инман радостта растеше. Приближаваше дома; усещаше го в допира на студения въздух по кожата си, в копнежа си да види дим от огнището на хора, които е познавал през целия си живот. Хора, към които нямаше да е длъжен да изпитва страх или омраза. Изправи се, застана разкрачен на скалата и разтри очи, за да изостри зрението си и да проникне отвъд безкрая до един далечен връх. Той се открояваше на фона на небето като едва забележима драскулка от изсъхнала писалка — тънка, бърза, изпълнена със значение линия. Но формата скоро стана ясна, непогрешима. Той гледаше към Студената планина. Бе успял да види онова, което за него значеше дом.

Постепенно, докато се взираше в нея, разпозна всеки далечен връх, всяка долина. Сякаш отдавна бяха гравирани върху роговицата на очите му с остър инструмент. Гледаше тази висока земя и знаеше имената на местата и гледките. Каза ги на глас: Литъл Беъртейл Ридж, Уагън Роуд, Рипшин, Хъгър Крийк, Кохемър Ноб, Роки Фейс. Всеки връх, река или поточе си имаше име. Нито една птица или храст не беше анонимна. Неговият дом!

Поклати глава и сякаш я намести на раменете си. Имаше непогрешимото чувство, че се намира абсолютно вертикално на хоризонта. За момент изглеждаше възможно да не се чувства винаги толкова чужд. Със сигурност там, в онова сурово място, имаше място за още един човек. Можеше да върви, вятърът да разнася жълтите листа под краката му и да е скрит от кръвнишкия поглед на останалия свят.

Инман седя така и се наслаждава на дома си, докато мечото месо се свари, после оваля парчетата в брашно и ги изпържи в последната мас, която жената му бе завила в хартия преди няколко дни. Яде на ръба на скалата. Никога преди не бе ял толкова младо мечо месо и макар месото да не бе толкова тъмно и мазно като това на по-старите мечки, усещането за извършен грях бе същото. Опита се да определи кой от седемте смъртни гряха е в сила в този случай, но когато не успя с познатите, измисли осми: съжалението.

Празнота и скръб

Дори и върхът, който сега изкачваха, да си имаше име, Стоброд не го знаеше. Той и двамата му другари крачеха прегърбени, с наведени глави, стиснали зъби от студ, с шапки наведени чак до носа и прибрани в ръкавите ръце. Дългите им сенки се движеха пред тях и те всъщност стъпваха върху образите си. Гората отминаваше покрай тях незабелязана. Храстите и дърветата размахваха голи клони на студения вятър. Натрупвани с хилядолетия листа заглушаваха стъпките им.

Пенгъл ходеше по петите на Стоброд. Третата фигура ги следваше на пет-шест крачки по-назад. Стоброд носеше цигулката си в калъфа под мишница, а Пенгъл бе закачил банджото на рамо. Третият нямаше музикален инструмент, носеше малкото останали вещи на групата в една раница. Беше се увил в проядено от молци светло одеяло, което се влачеше по земята и шумеше по листата.

Стомасите им бяха доста разстроени от вечерята предишния ден, която си бяха направили от един замръзнал на пътя елен. В глада си бяха предпочели да не обръщат внимание на знаците, които показваха откога лежи там или как е умрял. Запалиха малък огън от мокри върбови клони и свариха единия бут. Ядоха лакомо и сега съжаляваха. Не разговаряха. От време на време някой се втурваше към шубрака и след известно време настигаше останалите.

Вятърът не свистеше, не се чуваха птици. Единственият звук бе от падащите тънки иглички, когато минаваха през еловите клони. Първите следи на зората разляха охра на изток, а фини прозрачни облаци преминаваха пред яркото слънце. Преплетените тъмни клони на елите стърчаха настръхнали на слабата светлина. От известно време всичко изглеждаше кафяво и синьо, изгубило яркост. Минаха покрай покрита с лед скала, върху която растеше някакъв мек жълтеникав мъх, толкова светъл, че ги заболяха очите да го гледат. Пенгъл посегна, откъсна парче и предпазливо го задъвка. Не го изплю, но и не си откъсна повече, така че трудно можеше да се определи какво смята по въпроса. След това обаче ходеше с наострени сетива, в търсене на други подобни дарове на природата.

След известно време слязоха до равно място, където се събираха три пътеки: едната, по която бяха дошли те, и други две, още по-обрасли, които водеха нагоре. По-широката се бе появила първоначално като бизонски път, после като индианска пътека, но все още оставаше прекалено тясна за каруца. Тук бяха лагерували дървари и бяха оставили обгорено огнище, нарязали бяха дърва за огрев, а гората беше доста рядка на двайсетина метра от мястото, където пътеката се разделяше на две. Огромна топола стоеше между двете по-малки пътеки. Отрязването й бе спестено не заради красотата, дебелия дънер или възрастта, просто на километри в околовръст нямаше достатъчно голям трион или бичкия. Стволът й при земята бе голям колкото колиба.

Стоброд смяташе, че си спомня местността до известна степен и спря да я огледа и в този момент Пенгъл застъпи ботуша му. Кракът му се изхлузи напълно и той стъпи по чорап върху замръзналите листа. Обърна се и опря пръст в гърдите на момчето, избута го една крачка назад, после се наведе, остави калъфа с цигулката на земята и се обу.

Тримата стояха запъхтени от катеренето и гледаха двете пътеки пред себе си. Дъхът им се задържаше за миг около главите, сякаш загрижен за тях, после неясните му форми загубиха интерес и изчезнаха. Някъде наблизо се чуваше плисък на поток и това бе единственият звук.

— Студено е — обади се третият.

Стоброд го погледна, прочисти гърло и вместо коментар се изплю на неприветливия пейзаж и безсмислената забележка.

Пенгъл протегна ръка с длан нагоре, сви я в юмрук, после отново я прибра в ръкава, както костенурка прибира главата си.

— Ох, направо да ти замръзнат топките — отбеляза той.

— Точно това имам предвид — додаде третият.

Той се бе присъединил към тях в пещерата на дезертьорите. Момче от Джорджия на не повече от седемнайсет години, с черна коса, кафява кожа, с мека, едва забележима брада и с гладки като на бебе бузи. Малко индианска кръв или може би гръцка. С братовчед си цяла година воювали в един и същи полк, макар че нямало с кой знае какво да допринесат, тъй като пушките били по-големи от тях. Всяка нощ спали под едно одеяло и заедно дезертирали. Сметнали, че никоя война не трае вечно и макар човек да е смъртен, е глупаво да умрат в навечерието на мира. Ето защо си тръгнали. Но пътят към дома се оказал дълъг и объркан, а и не били предвидили да минат през толкова различни места. Отнело им три месеца да стигнат до Студената планина, а дори не знаели в кой щат се намира. Съвсем се изгубили, а братовчедът, раздиран от мокра кашлица, починал в една мрачна пещера от треска.

Няколко дни по-късно един от пещерняците намерил момчето да се скита наоколо без посока. Повериха го на Стоброд и Пенгъл, които тъкмо се отправяха да създадат своя собствена общност от двама, някъде в близост до Шайнинг Рокс. Макар да нямаше много високо мнение за Джорджия като щат, Стоброд се съгласи да покаже на момчето пътя, когато стигнат някъде високо, откъдето да виждат далече на запад.

Първо обаче слязоха от пещерата до едно скривалище за храна, като по пътя разказаха на момчето за Ейда и за това как в крайна сметка успяла да убеди Руби да прояви благосклонност. Руби обаче постави условия за своето милосърдие. Тя и Ейда и без това едва щяха да изкарат зимата, така че не можеха да дадат много, не и достатъчно да изхранят изцяло двамата мъже. Освен това смяташе, че е рисковано Стоброд и Пенгъл да ги посещават. Не искаше да вижда дори сенките им в близост до фермата. Трябваше да оставят храната на някое безопасно скрито място и тя предложи едно такова нагоре по билото, което бе открила по време на скитанията си като дете. Кръгъл плосък камък, изцяло изрисуван с някакво старо писмо. В добавка, не желаеше да бъде обвързвана с какъвто и да е график. Щеше да оставя там храна, когато иска, а ако не иска — няма да ходи. Стоброд трябваше да проверява периодично.

Когато стигнаха до мястото, Стоброд хвърли един поглед наоколо, коленичи и разрови листата. Разрита с върха на ботуша си и скоро откри кръгъл плосък камък. Беше горе-долу колкото корито, а знаците по него изобщо не напомняха за писмото на индианците чероки. Чертите бяха прекалено резки и строги, разположени в кръг. Може би идваха от някоя древна раса. Под камъка намериха тенекиена кутия с царевица, сушени ябълки във фунийка от вестник, няколко резена бут и пръстено гърне с маринован боб. Към тях бяха добавили от личните си запаси от уиски, тютюн за пушене и тютюн за дъвчене.



— Измислихте ли коя пътека ви трябва? — попита момчето от Джорджия. Изви лакът към двете пътеки, одеялото се надипли на земята зад него.

Стоброд погледна натам, но изобщо не беше сигурен къде се намират, нито пък накъде отиват. Знаеше, че трябва да е по-високо, по-отдалечено. Планината беше голяма. Обиколката на подножието й сигурно беше повече от сто и петдесет километра. Доста голяма площ покриваше, дори и да беше плоска като училищна карта, а не висока до небето и нагъната във всевъзможни пещери и кухини, и долини. Предишните срещи на Стоброд със Студената планина винаги бяха в пияно състояние. Така че в съзнанието му пътеките се пресичаха непрекъснато и можеха да водят навсякъде.

Пенгъл наблюдаваше напрегнатия оглед на пейзажа на Стоброд. И накрая, след дълго излияние от извинения и неудобство, че знае повече от учителя си, каза, че знае точно къде се намират и че лявата пътека скоро се стеснява, но продължава през цялата планина и води незнайно къде, но не си е правил труда да открие, на места, където индианците имали навик да ходят. Лявата пътека отначало е била по-широка, но само се виела наоколо и свършвала при тъмно езеро.

— В такъв случай ще сготвим храната и после ще продължим нататък — обяви Стоброд.

Събраха дърва и запалиха немного силен огън в кръга от стари почернели камъни. Сложиха царевично брашно във водата, за да направят каша с надеждата, че тя ще успокои измъчените им стомаси. Издърпаха си пънове за сядане, запалиха глинените лули, пуфтяха скупчени около слабите пламъци, като внимаваха да не запалят одеялата или подметките си. Подаваха си бутилката с уиски и гълтаха големи глътки. Студът се бе просмукал в костите им и бе втвърдил костния им мозък като замразена сланина. Седяха мълчаливи и чакаха топлината на огъня и алкохола да ги отпусне.

Стоброд съсредоточено бъркаше с ножа в гърнето с фасул пред себе си, хапваше по едно зърно от върха на ножа си, а оцета бършеше в панталона си. Пенгъл изяде малко кръгче сушена ябълка, като първо го притисна между дланите си и го допря до окото, сякаш дупката в средата е бинокъл, който дава нов поглед към света. Другото момче стоеше приведено напред с протегнати към огъня ръце. Одеялото бе наметнал върху главата си и така виждаше единствено огъня, който се отразяваше в черните му очи. Сложи ръка на стомаха си и се стегна сякаш някой бе забил остър кол през вътрешностите му.

— Ако знаех, че ще ме хване толкова лошо разстройство, нямаше да изям и хапка.

Стана и бавно, с известна деликатност се скри зад един рододендрон отвъд поляната. Стоброд го наблюдаваше.

— Жал ми е за това момче. Иска му се никога да не е напускал дома, но няма достатъчно акъл да разбере в какъв отвратителен щат се е родил. Ако имах един брат в затвора и един в Джорджия, щях да се опитам да измъкна първо онзи от Джорджия.

— Никога не съм ходил чак до Джорджия — каза в отговор Пенгъл.

— Аз само веднъж и то по принуда. Само докато видя какво представлява, после се върнах.

Огънят се разгоря от един повей на вятъра и мъжете протегнаха ръце да се стоплят. Стоброд задряма. Главата му се привеждаше едва забележимо, докато накрая брадичката му докосна гърдите. Когато отново я вдигна, видя ги да превалят билото. Жалки на вид ездачи, водени от добре облечен мъж и младо момче. Мъжете обаче имаха саби, пистолети и пушки, някои от които бяха насочени към Стоброд. Членовете на полицейската хайка яздеха увити в одеяла; от ноздрите на конете се вдигаше пара. Пътят вече беше замръзнал и когато пристъпиха напред, подковите им застъргаха по леда.

Приближиха се по пътеката, после до поляната и накрая се появиха в пълния си блясък над седналите мъже, като дори скриха слънцето от погледа им. Стоброд понечи да стане, но Тийг му каза да не мърда. Седеше отпуснато на седлото, държеше карабина „Спенсър“, подпрял приклада на бедро. Носеше вълнени ръкавици, с отрязан палец и показалец на дясната, за да вдига петлето и да натиска спусъка без проблем. С другата ръка държеше плетените юзди на коня. Известно време оглеждаше двамата мъже пред себе си. Кожата им бе сива, а подутите очи като прогорени дупки в юрган. Косата на дебелото момче бе сплъстена от едната страна на мазни кафяви кичури, а от другата бе прилепнала към черепа. Кожата по оплешивяващото теме на Стоброд беше сбръчкана и мръсна, някак отпусната, не приличаше на лъскавата кожа на повечето плешивци. Сякаш цялото му лице се бе свлякло надолу, с изключение на носа. Приличаше на фуния.