— Със сигурност ги чух. По-точно чух онова, което не видях. Бях в гората, зад един храст. По нужда, така да се каже.

— Да — подкани го Ейда.

— Трябваше ми усамотение един вид.

— Разбрахме те — намеси се Руби. — И каква е целта на всичко това?

— Нали точно това се опитвам да ви кажа. Че ги оставих да лежат там окървавени и мъртви под тополата. После хукнах насам. Спомних си къде цигуларят ни разказа, че живеете. Отидох до онзи изрисуван камък, където вчера спряхме за храна. После тичах насам, докато намеря къщата.

— Колко време? — попита Руби.

Момчето се огледа около себе си, погледна сивите облаци и синкавите върхове, сякаш се опитваше да се успокои. Но не можеше да каже накъде е запад, нито пък небето му помагаше да определи часа, защото по него нямаше светлина, само бледите цветове на стара брадва.

— Три часа е — помогна му Ейда. — Поне със сигурност минава два и половина.

— Три? — възкликна момчето, сякаш изненадано. Погледна в краката си и огледа утъпканата земя на входа на двора. Стисна устни и започна да ги движи. Броеше отзад напред. Хвана два кола в юмруци. Издиша въздух между устните си, сякаш за да подсвирне.

— Седем часа — обяви накрая. — Шест или седем.

— И си тичал през цялото време? — попита невярващо Руби.

— През повечето време. Бях уплашен. Трудно ми е да си спомня, но бягах, докато паднах. После още малко, после повървях. Първо едното, после другото.

— Ще трябва да ни заведеш там — каза Ейда.

Само че момчето не искаше да се връща в планината и обяви, че предпочита да го застрелят веднага, отколкото да отиде до онова място отново. Вече бе видял какво ли не. Всички другари, които бе имал там, сега бяха мъртви. Единственото му желание бе да се прибере у дома. И по неговите сметки, новината, която бе донесъл, би трябвало сама по себе си да струва малко храна и още едно одеяло, както и едно-две други неща, които може да му потрябват по време на пътуването.

— Много други биха ги оставили да лежат там, без да ги е грижа, че вълците скоро ще ги оглозгат до кокал — заключи той. Разказа на жените, че според него вълците вече са се докопали до умрелия му братовчед. Без инструменти за копаене, най-близкото до погребение, което могъл да стори, било да изтегли тялото върху ръба на малък водопад на потока. Там намерил сухо място под една скосена скала, където водата падала като завеса и се получавало нещо като зала между земята и водата. Описа как подпрял тялото на братовчед си, седнало с кръстосани крака до една скала и казал няколко думи на безжизненото лице, в общи линии, че освен този свят имало и друг, в който може би някога ще се срещнат. Отдалечил се, после погледнал назад и слънчевите лъчи проникнали през водната завеса и се образувала дъга. Така че — не! Нямаше никакво намерение да стъпва отново в онази планина.

— Студената планина се намира точно на пътя ти към дома, но сам решаваш. Нямаме нужда от теб. Знам мястото, за което говориш; можем да вземем коня и ще стигнем за по-малко от пет часа и то без да тичаме. Все пак ще те нахраним. Така или иначе храним всеки скитник, който мине оттук.

Руби отвори портата и пусна момчето в двора. То отиде и седна на стъпалата между големите чемшири, потри ръка и се опита да ги стопли с дъх. Руби остана при портата. Сложи ръка върху един оголен клон на дървото до оградата и остана така, загледана в пътя.

Ейда пристъпи към нея и огледа профила й. От това, което знаеше, в такива моменти на загуба жените трябва да плачат и да се прегърнат, да се успокояват взаимно. И макар вече да не се доверяваше толкова на тези твърдения, сега бе готова да предложи на Руби всичко, което може да помогне. Дори протегна ръка и докосна плитката коса, вързана на врата на Руби.

Руби обаче сякаш не желаеше да приеме и този малък жест. Разтърси глава. Не плачеше и не мачкаше престилка в пръсти, не показваше никакви знаци на вълнение от вестта за смъртта на Стоброд. Просто държеше ръка върху клона и гледаше пътя. На глас изрази само едно притеснение. Дали да погребат мъжете в планината или да ги докарат в Блек Коув и да ги погребат в малкото гробище сред негрите? И двата варианта си имаха плюсове и минуси. Но при условие, че Стоброд и негрите не се бяха обичали много приживе, в крайна сметка сметна, че е по-добре да останат разделени и в смъртта.

— Трябва да знаем предварително — обясни Руби, — защото става въпрос за това какво да вземем с нас. Лопати и каквото там.

Ейда бе малко объркана от желанието й да не докарат мъжете тук. Звучеше толкова безразлично, сякаш щяха да погребват кучета.

— Не можем просто да отидем горе, да изкопаем дупка, да ги хвърлим в нея и да се върнем у дома.

— С какво е по-различно от онова, което ще направим, ако ги докараме тук? — отвърна Руби. — Ако ставаше въпрос за мен, бих предпочела да почивам в планината.

Пред това Ейда не можеше да намери аргументи. Трябваше да отиде в къщата да приготви вечеря за момчето, но преди да го направи, протегна ръце и прегърна Руби. Ако не друго, поне за собствено успокоение. Руби стоеше безжизнено и Ейда осъзна, че за пръв път се прегръщат.

В кухнята Ейда приготви чиния студени остатъци от вечерята — пържени ябълки, царевичен хляб, малко сушен боб, който бяха преварили почти до пюре. Бобът се беше сгъстил при изстиването и сега на цвят и вид приличаше на пастет. И така, без да мисли, тя извади боба и отряза две филии.

Когато излезе отвън и подаде на момчето чинията, той гледа известно време боба. По лицето му се четеше, че го приема за поредната странност на хората и мястото.

— Това е боб — обясни му Ейда.

Момчето го погледна отново, после взе малко с вилица, за да провери думите й.

— Там, откъдето идвам, не го ядем така боба.

Докато момчето седеше на стълбите и се хранеше, Руби седеше едно стъпало зад него и му описваше заобиколен път около Студената планина. Ейда седеше в люлеещия се стол на верандата и ги гледаше — две дребни смугли същества, които толкова си приличаха, че можеха да минат за брат и сестра. Руби обясни на момчето как да се придържа към високите хребети и да избягва главните пътеки покрай долините на потоците, където има вероятност да срещне хора. Описа всичките преходи, които ще трябва да направи, за да стигне до Колд Спринг Ноб, после до Дабъл Спринг Гап и до Беърпен Гап, Хорсбоун Гап, Бийч Гап. Оттам напред и надолу и винаги когато пътеката или потока се разделя, да се придържа на югозапад. По този маршрут можеше да стигне до жалкия си безинтересен дом за две седмици.

— Върви по тъмно, а през деня спи и недей да палиш огън — завърши Руби. — Мисля, че дори и да не тичаш по целия път, ще стигнеш за Коледа. Казват, че Джорджия не можеш я обърка, защото освен червена пръст и прашни пътища, друго няма.

Руби го освободи от вниманието си и се обърна към Ейда, за да планират пътуването си. Времето никак не беше подходящо. Според нея сега, когато денят все повече се смаляваше, няма начин — дали на отиване или на връщане — да избегнат една нощ в гората. Така или иначе, за нея нямаше особено значение. Можеше направо да тръгват. Оставиха момчето да обира чинията си с остатък царевичен хляб, влязоха вътре, загасиха огъня и бързо нахвърляха неща от първа необходимост по преценка на Руби. Завивки, прибори за готвене, храна, свещи, тенекиена кутия кибрит и хартия за разпалване, снопче сухи съчки, намотано въже, брадва, пушка с барут, фитил и тъпкало, зърно за коня, кирка и лопата. Струпаха нещата в два конопени чувала, вързаха ги за отгоре и ги прехвърлиха на гърба на Ралф.

Руби огледа небето за някакви следи в облаците, въздуха и светлината, които да подскажат какво ще е времето и предсказа сняг и още по-голям студ.

— Имаш ли някакви панталони в къщата? — попита тя Ейда.

— Панталони?

— Вълнени или други, няма значение. Два чифта.

— Да, на баща ми.

— Трябва да ги облечем — отсече Руби.

— Мъжки панталони?

— Ти обличай каквото искаш, но аз не изгарям от желание да усещам ледения зимен вятър под полите си. А и кой ще ни види?

Намериха два чифта тежки вълнени панталони, едните черни, другите сиви. Сложиха си дълго бельо, облякоха панталоните, закопчаха ги, стегнаха ги колкото може на кръста с колани. Облякоха вълнени ризи и пуловери. Руби забеляза големите широкополи шапки на Монро, свали две от рафта и ги метнаха на главите си, за да пазят лицата им от снега. Ейда си мислеше, че при по-различни обстоятелства, това щеше да е нещо като състезанието с косите, игра на маскиране, в която трябваше да видят коя може да се маскира най-добре като мъж. Можеха да намажат лицата си със сажди за мустаци и бакенбарди, да се разхождат с незапалени пури и да имитират глупавите жестове на мъжете при пушене. Вместо това се обличаха мълчаливо, ужасени от предстоящите два дни.

Преди да тръгнат, намазаха ботушите си с восък, отвориха вратата към кокошарника, също и към обора на кравата и натрупаха сено на пода. Уолдо сигурно щеше да е доволна. Дадоха храна и завивки на момчето и му казаха да поспи в сеновала, докато се стъмни и вече е безопасно да потегли. Поведоха коня към планината, момчето все още седеше между чемширите и им помаха, сякаш бе домакин, който изпраща гостите си.

* * *

Надвечер през мъглата започна да пада сняг. Ейда и Руби вървяха под елите като мрачни сенки, насред място, чиито единствени цветове са различните нюанси на тъмнината. Най-близките дървета изглеждаха като истински, но онези малко зад тях приличаха повече на надраскана скица, драскулки, които слабо загатваха формата на дървета. Ейда имаше чувството, че тук няма пейзаж, че ходи в някакъв облак, заобиколена единствено от онова, до което стига ръката й. Всичко друго бе скрито. Ралф беше неспокоен, тръскаше глава, движеше уши напред-назад, за да долови заплашителни звуци.

Дълго време се катериха под гъстите клони на елите. После минаха напряко през нисък хребет и слязоха при един поток. Земята беше мека от еловите иглички, сухите снежинки падаха сред клоните, въртяха се в различни дъги и пируети. Сякаш не искаха да стигнат земята.

След известно време прекосиха поток с тъмна вода, стъпваха внимателно по стърчащите сухи камъни. Ейда гледаше корицата лед, която започваше да се образува близо до бреговете, около камъните и покритите с мъх паднали дървета, в които водата се задържаше. По средата на потока бързото течение продължаваше хода си необезпокоявано.

Следователно местата, където водата е плитка и се движи бавно, бяха най-застрашени от замръзване. Монро щеше да си извлече поука от това. Щеше да обясни коя част от живота на човека отговаря на различните места в потока, каква е била Божият промисъл. Всички Божии творения са в основата си сложни аналогии. Всеки светъл образ във видимия свят е просто сянка на нещо божествено, земята и небесата странно се допълват по форма и значение, тъй като са всъщност едно цяло.

Монро имаше книга, в която се описваха различните видове аналогии. Розата — със своите бодли и цветове — е пример за трудния и опасен път към духовното пробуждане. Бебето — което идва на този свят, ревящо и кърваво — пример за трудния земен живот, обграден от толкова нещастие. Гарванът — неговата чернота, разбойническата му природа, склонността му да се храни с мърша — пример за тъмните сили, които само чакат да завладеят душата на човека.

В този дух Ейда съвсем естествено си помисли, че потокът и ледът са може би оръдие. Или пък предупреждение. Но тя отказваше да вярва, че една книга може да определи как точно трябва да се разбира или използва животът. Каквото и да казва книгата, винаги ще липсва нещо основно, думите ще са безполезни като врата без панти.

На другия бряг на потока конят спря и отърси козина, съдовете в чувалите затракаха, той протегна врат и издиша безшумно и дълго с надеждата да получи в отговор знак от вдъхващ увереност другар. Ейда хвана кадифената му муцуна. Той извади език, тя го хвана с два пръста, разтри го леко, после продължиха напред.

Известно време се придържаха към потока нагоре към планината, но след това пътеката се отдалечи и навлезе сред дърветата, където все още се крепяха сбръчкани кафяви листа. Бяха стари изморени дъбове с вплетен сред клоните имел. Снегът се засили и започна да се задържа и пътеката се превърна в тънка, едва доловима линия сред дърветата, която лесно можеха да пропуснат в тъмното. Нямаше дори следи от дивеч. Приличаше на отдавна изоставена индианска пътека, която свързваше вече несъществуващи места.