Продължиха да вървят и след смрачаване, снегът не спираше да вали. Облаците бяха гъсти и закриваха бледата луна, но под дърветата, където снегът се бе задържал, беше доста светло.

Първата мисъл на Ейда бе да намерят подслон и при всяка по-голяма скала казваше: „Тук бихме могли да преспим“. Руби обаче заявяваше, че знае по-добро място и продължаваха да вървят.

След време стигнаха до купчина огромни плоски скали. Руби обиколи наоколо, докато намери онова, което търсеше: три плочи, паднали така, че образуваха навес, своеобразен долмен от прави плоски камъни и един отгоре, заседнал здраво напряко, сякаш да пази от дъжд. Вътре бе не по-голямо от кучешка колиба, но достатъчно да седнат и дори да се обръщат свободно. Формата напомняше на буквата „П“. Подът беше покрит с дебел слой сухи листа. На по-малко от двайсет метра имаше извор. Наоколо растяха вековни кестени и дъбове. Мястото представляваше прекрасен лагер и макар Руби да не бе идвала от години, нищо не се бе променило от нощта, която прекарала тук като дете в търсене на храна.

Руби накара Ейда да събере колкото може от най-сухите клони и само след половин час пред входа на естествения навес гореше огън. Отгоре вреше вода. Запариха чай, седнаха да пият, хапнаха по една-две сухи бисквити и няколко сушени резенчета от дребни, но много ароматни ябълки.

Не говореха много, докато се хранеха, освен дето Ейда каза, че според нея, по мъжките стандарти момчето от Джорджия не е голям хубавец. Руби отвърна, че не е много по-зле от всички останали, което означава, че би му се отразило неимоверно добре някой да го наритва на всеки две минути.

Приключиха с яденето, Руби разрови с крак листата на пода, докато стигне до пръст, взе малко в шепа и я пусна през пръстите си на светлината на огъня. Парчета въглен и кремък. Стар огън и счупени върхове на стрели. Пламък на стара надежда, макар и слаба.

Никоя не проговори, но Ейда порови още и взе най-запазения връх. Почувства утеха в това, че някъде в далечното минало хората са правели като тях — подслонявали са се сред тези скали, хранили са се и са спали.

Снегът падаше почти със съскане и температурата бавно се понижаваше, но огънят скоро затопли камъните и когато Ейда и Руби се увиха в одеялата си сред сухите листа и натрупаха още отгоре, беше топло като в леглото у дома. Ейда реши, че мястото е идеално. Изоставената пътека сред планини и реки, без жива душа наоколо. Топлият и сух каменен подслон, странен като приказен дом. Макар че хората биха го сметнали за безкрайно пусто убежище, то отговаряше тъй цялостно на нуждите й, че можеше просто да заживее тук завинаги.

Огънят хвърляше различни отблясъци и сенки по високия камък на покрива и Ейда откри, че ако гледа достатъчно дълго, вижда познати форми. Птица. Мечка. Змия. Лисица. Или пък вълк. Огънят сякаш се интересуваше само от животни.

Образите я настроиха за песен, една от песните на Стоброд. Помнеше я особено ясно. Впечатлил я бе странният текст и начинът, по който Стоброд я пееше — с жар, възможна единствено, когато става дума за дълбоки лични чувства. Говореше се за въображаемото поведение на лирическия герой, какво би направил, ако можеше да се превръща в различни животни. Гущер на пролет — да чуе песента на любимата. Птица с крила — да се върне при любимата, да плаче и скърби чак до смъртта. Къртица в земята — за да срине планината.

Ейда мислеше тревожно за песента. Животните изглеждаха прекрасни и ужасни в желанията си, особено къртицата — безсилно, подземно малко същество, принудено от самота и недоволство да разруши света около себе си. Още по-прекрасен и ужасяващ бе човешкият глас, който мълвеше стиховете на песента и искаше да прогони всичко човешко у себе си, за да утихне болката от загубената любов, от предадената любов, от неочакваната любов, пропиляната любов.

Ейда усети по дишането, че Руби също не спи и каза:

— Спомняш ли си онази песен на баща ти за къртицата в земята?

Руби каза, че си спомня и Ейда я попита дали според нея Стоброд сам е написал текста. Отговорът на Руби бе, че има много песни, за които не може да се каже кой точно ги е написал. Песента се пренася от цигулар на цигулар и всеки добавя нещо и отнема нещо, така че след време песента се превръща в нещо съвсем различно от първоначалната песен, почти неузнаваема по текста и мелодията. Но не можеш да кажеш, че песента е била подобрена, защото както и при всички други усилия на човека, напредък никога няма. Всяка добавена частица, означава и една изгубена и почти винаги загубената е за предпочитане пред новопридобитата, така че с течение на времето е истински късмет, ако се постигне някакво равновесие. Да мислиш различно е просто израз на празна гордост.

Ейда лежеше и гледаше отсенките на огъня, слушаше звука на снега по листата и скоро се унесе в дълбок сън: не се събуди дори когато Руби стана да хвърли още дърва в огъня. Когато се събуди, тъкмо просветляваше, снегът беше намалял, но все още валеше. Беше натрупало до глезена. И двете с Руби не изгаряха от желание да започнат деня, който им предстоеше. Седнаха, наметнати с одеялата, Руби раздуха жарта да я разпали отново. Опържи парче бут, остави мазнината да окапе и го сложи на един плосък камък. После добави вода към мазнината и свари тенджера каша, накъса парчето вътре и разбърка. В по-малката тенджера Ейда направи чай и докато го пиеха, Руби разказа как, когато за пръв път опитала чай, поднесен от госпожа Суангър, толкова го харесала, че жената дала на Стоброд една шепа, вързана в малка кърпичка. Следващия път, когато го срещнала, попитала дали му е харесал. Стоброд отговорил, че не е нещо особено и не се различава особено от останалите видове зелении. По-късно Руби открила, че той го сготвил с парче месо и го изял като подправка.

* * *

Когато стигнаха мястото, където пътеката се разклоняваше, откриха само тялото на Пенгъл под тополата. Снегът го бе покрил. Върху него беше по-тънък, отколкото на земята наоколо, личеше си как отначало се е топил около тялото. Руби избърса снега, за да види лицето му. Той все още се усмихваше, макар че в очите му се четеше объркване, което може би е просто погледът на смъртта. Докосна с длан бузата му, после сложи пръсти на челото му, сякаш искаше да го бележи с таен знак.

Ейда се извърна и разрови снега с върха на ботуша си. Попадна на парчета счупено банджо. После парче от лъка на цигулката. Разрина още сняг, но не откри самата цигулката.

— Къде ли е той? — попита тя.

— Няма човек от Джорджия, който да казва дори и половината истина. Жив или мъртъв, отвели са го със себе си.

Решиха да погребат Пенгъл на едно възвишение над пътеката, близо до един кестен. Земята беше мека и кирка почти не им трябваше, защото беше замръзнал само тънкият горен слой, под него почвата беше черна и рохкава и стигаше надълбоко. Редуваха се с лопатата и скоро им стана горещо с палтата, които свалиха и закачиха на клоните на дървото. После пък им стана прекалено студено, но така беше по-добре, отколкото дрехите им да се намокрят от пот. Когато започнаха да удрят на твърда скала, вече бяха изкопали доста дълбока дупка, макар че все още беше с половин метър по-плитка от двата метра, които Ейда смяташе за стандарт при гробовете. Руби сметна, че е достатъчно дълбока.

Отидоха при Пенгъл, хванаха всяка по крак и го издърпаха по снега до гроба. Нямаха ковчег, нито пък резервно одеяло, с което да го завият, така че преди да го зарият Ейда покри лицето му с носната си кърпа. Когато оставаше още около половин метър, Ейда заплака, макар да бе виждала момчето само веднъж и да си бяха разменили само две думи.

Ейда си спомни какво си бе помислила, докато заравяха зелките за зимата. Това погребение бе съвсем различно. Освен факта, че и в двата случая ставаше за голи дупки в земята, между двете нямаше никаква друга прилика.

Когато насипаха могилката над гроба, остана още доста пръст, което Руби забеляза и отдаде на растящата луна. Гроб преди новолуние се сляга. Нахвърлиха допълнителната пръст на луната върху Пенгъл и я загладиха с опакото на лопатата. После Ейда взе сгъваемия си нож, обели кората на едно дърво, намери черен рожков, отряза два клона с брадвата и ги върза с кората във формата на кръст. Заби го в рохкавата пръст над главата на Пенгъл и каза една молитва наум. Беше чула Руби да казва, че рожковът има такава воля за живот, че понякога коловете на оградата пускат корени и порастват. На това се надяваше и Ейда с този кръст: че някой ден висок рожков ще расте на мястото, където почива Пенгъл, и всяка година занапред ще разказва историята му, като дървото на Персефона. Черна кора през зимата, бели цветове на пролет.

Ръцете им бяха мръсни. Руби просто взе сняг в шепа и го разтри, после отърси мръсната вода. Ейда обаче отиде през гората до потока, коленичи, изми си ръцете, а после наплиска лице с ледена вода. Изправи се, разтърси глава и се огледа. Погледът й попадна върху ниска скала отвъд потока. Образуваше навес, като козирка. Кафявата пръст се открояваше на белотата на снега. Под скалата седеше Стоброд, макар че на Ейда й отне минута да го види, тъй като дрехите му се сливаха с оголената земя. Не помръдваше, очите му бяха затворени, седеше с кръстосани крака, килната глава и ръце в скута, хванали цигулката. Лек ветрец повя и зашумя сред малкото останали дъбови листа. От клоните се посипа сняг.

— Руби! — извика Ейда. — Ела тук!

Застанаха над него, лицето му бе с цвета на снега, изглеждаше толкова малък. Толкова дребен човечец. Изгубил беше много кръв от раните и още толкова беше изплюл, цялата му риза бе оцапана. Руби взе цигулката от скута му и я подаде на Ейда, змийските пръстени в нея издрънчаха сухо. Откопча ризата, кръвта по нея беше черна и твърда. Гърдите му бяха слаби и бели. Допря глава, отдръпна се, после пак се заслуша.

— Още е жив.

Съблече дрехите, за да разгледа раните. Прострелян беше три пъти в дясната ръка, в която сега държеше парче лък. През мекото на бедрото, близо до таза. И — най-сериозната рана — през едното зърно на гърдите си. Куршумът беше счупил едно ребро, одраскал белия дроб и заседнал над плешката. Върху кожата му имаше синя буца колкото ябълка. Докато го преместваха, той не дойде в съзнание, нито изохка от болка.

Руби събра подпалки, обели елова кора и запали огън. Когато огънят се разгоря, тя обгори острието на саморъчно направения нож. Проряза гърба на Стоброд, но той пак не издаде звук, не трепна с клепачи. От прореза потече съвсем тънка ивица кръв, сякаш не му бе останала достатъчно за новата рана. Руби вкара пръст в гърба му и затърси около отвора, после изчопли оловното топче. Подаде го на Ейда, беше като хапка сдъвкано месо.

— Иди да го измиеш — каза й. — Някой ден ще иска да си го има.

Ейда отиде до потока и потопи ръка във водата, за да може течението да отмие кръвта през разтворените й пръсти. Извади го, беше чист и сивкав. По пътя си през тялото на Стоброд бе променил формата си, върхът бе набразден и разцепен като презряла гъба. Основата бе непокътната, набраздена при производството с три точни обръча, за да може да се възползва максимално от силата на изстрела.

Ейда се върна при скалата и остави куршума до цигулката. Руби беше увила Стоброд в одеяла, а огънят гореше с високи пламъци.

— Ти остани тук и стопли вода — каза на Ейда.

Ейда я гледаше, докато върви през гората с наведена глава и лопата на рамо в търсене на лечебни корени, които можеше да познае единствено по изсъхналите стебла и листа, стърчащи от снега. Нареди камъни около огъня, отиде до коня и извади една тенджера. Напълни я в потока и я сложи на огъня. Седна и погледна Стоброд, който лежеше като мъртвец. Не даваше признаци на живот освен леко повдигане на гърдите. Ейда се замисли за стотиците му мелодии. Къде са сега и къде ли ще отидат, ако умре?

След час Руби се върна, джобовете й бяха пълни с всички корени, които бе успяла да намери и биха могли да помогнат по някакъв начин — лопен, бял равнец, репей, женшен. Но не беше намерила лютиче, което беше най-важно. Напоследък билката се намираше трудно. Може би хората вече не заслужаваха да бъдат лекувани и лютичето си бе отишло отвратено. Направи каша от лопен, бял равнец и репей, наложи раните на Стоброд и ги превърза с нарязани ивици одеяло. Свари чай от лопена и женшена и го изсипа в устата му, но гърлото му сякаш беше стиснато и не бяха сигурни дали е преглътнал нещо.

След известно време Руби каза:

— Прекалено е далече до дома. Няма да издържи дотам. Може да минат дни преди да е в състояние да пътува, а няма да се изненадам, ако продължи да вали сняг. Трябва ни по-добър подслон.