— Нашият навес?

— Няма да се поберем всички. А и няма да има място да готвим и да се грижим за него. Знам едно място. Ако още си стои.

Оставиха Стоброд и насякоха дълги колове, за да направят шейна. Вързаха ги един за друг с въже и сложиха други напряко за пружина, после завързаха носилката за коня. Пренесоха Стоброд през потока в одеялата и го сложиха в нея, но когато тръгнаха нагоре по едното разклонение на пътеката, тялото му подскачаше при всеки камък или корен. Осъзнаха, че са сгрешили, тръскането щеше да отвори всичките му рани. Ето защо разглобиха шейната, навиха въжето, качиха Стоброд върху коня и продължиха бавно нататък.

Небето беше равно и сиво, висеше толкова ниско над главите им, че ако протегнеха ръка, можеше да го докоснат. За кратко отново заваля сняг, понесен от режещия вятър. Първо падаше на огромни снежинки като пача перушина, после крехък и сух като пепел. Когато престана да вали, около тях се разстла гъста мъгла и единственото, което се виждаше, бе, че денят е към края си.

Вървяха доста време, без да говорят, освен когато Руби указваше посоката при някое разклонение. Ейда не знаеше в каква посока се движат, защото отдавна беше загубила ориентация.

Когато спряха да си починат, конят стоеше с наведена глава, уморен и нещастен, изтощен от товара и стръмния наклон. Ейда и Руби избърсаха снега от един дънер и седнаха. В тази мъгла се виждаха само най-близките дървета. По въздуха се усещаше обаче, че се намират на връх и около тях има много открито пространство, също и силна гравитация. Ейда се сгуши в палтото си, като се опитваше да не мисли за още един такъв ден или къде ще нощуват, гледаше да се съсредоточи върху следващите няколко метра. Стоброд лежеше провесен на коня, не беше помръдвал.

Докато седяха, два сокола излетяха от мъглата, отпуснати на променливия вятър, само от време на време размахваха рязко крила, за да запазят желаната посока. Прелетяха толкова близо, че Ейда чу свистенето на въздуха през перата им. Стоброд се събуди и вдигна глава за миг при преминаването на птиците, после ги проследи с невиждащ поглед обратно в мъглата.

— Сокол скитник — каза той, сякаш произнасянето на името на птицата можеше да му помогне да се съвземе.

Започна да се върти, сякаш иска да се намести на коня, за да язди и Руби му помогна. Но щом го пусна, той падна напред и главата му се опря във врата на коня. Очите му бяха затворени, а ръцете протегнати напред към гривата. Краката му увиснаха безжизнено под заобления корем на Ралф. Руби забърса устата му с ръкав, после продължиха напред.

Повече от час слизаха по стръмен склон и после на Ейда се стори, че се намират в долина, макар че не можеше да види достатъчно надалече, за да се знае със сигурност. Минаха през някакво блатисто място, а от двете страни на пътеката растяха много големи боровинкови храсти. В дъното на долината минаха покрай неподвижно черно езеро. Сякаш дупка се бе отворила в света. Около него растяха кафяви туфи стара трева, а по бреговете имаше лед. Три черни патици се носеха безшумно по повърхността на водата с прибрани човки. За Ейда това бе идеалната зловеща картина.

Мъглата леко се разсейваше. Отново се катереха, по някакъв нисък връх с ели по билото, много от които изкоренени от вятъра. Слязоха сред дърветата до група кестени. Движеха се към поток, който чуваха, но не можеха да видят. Теренът беше труден. Всъщност нямаше истинска пътека, просто достатъчно място сред дърветата, острите храсти и ниския шубрак, колкото да може да се минава. Когато слязоха от върха и стигнаха при каменистото корито на някакъв поток, светлината не се беше променила, макар да имаха чувството, че денят вече преваля.

Ейда започна да различава квадратни форми през дърветата. Колиби. Къщи. Малък индиански лагер, призрачно селище, чиито жители отдавна са били прогонени по Пътя на сълзите и заточени в пуста земя. С изключение на една полугнила останка от ерата на плетените клони, колибите бяха направени от обелени и дялани кестенови трупи. Покривите бяха от гладка кора. Огромен бял дъб бе паднал върху една колиба, но останалите бяха почти непокътнати след три десетилетия самота, а и здравината на кестеновото дърво беше такава, че биха могли да се запазят още сто години. Сиви лишеи покриваха дъските и трупите на колибите, изпод снега пред праговете се подаваше суха трева. Вероятно ставаше дума за летен ловен лагер. Или пък скривалище за шепа изгнаници. Общо десетина малки килии без прозорци, разположени на неравни интервали покрай потока, който беше дълбок, силен и черен, а по пътя му се изпречваха огромни черни камъни, обрасли със зелен мъх.

Ейда беше изтощена. Реши, че е изключително важно сама да разбере на кой бряг на потока се намират колибите. Северен, южен, източен, западен? Щеше да й помогне да осъзнае къде се намира. Руби сякаш винаги знаеше посоките и ги намираше за важни не само когато упътваше някого, но дори и когато разказваше история и обясняваше къде се е случило дадено нещо. На западния бряг на Литъл Ийст Форк, на източния бряг на Уест Форк. За да говориш така, трябва да имаш в съзнанието си запечатана картина на земята. Ейда знаеше, че върховете, долините и устията са основата, скелетът. Научаваш ги как са разположени едни спрямо други и постепенно попълваш детайлите, като се ръководиш от тези познати места. От общото към частното. Всичко си има име. За да живееш истински на едно място цял живот, трябва непрестанно да се стремиш към все по-малките детайли.

Ейда едва бе започнала да си създава такава картина и погледна небето за помощ. Само че от него помощ не идваше, бе надвиснало толкова ниско, че малко оставаше да удари глава в него. Други ориентири нямаше. В този разкошен климат, мъхът растеше от всички страни на дърветата. Тук север нищо не значеше. Ейда знаеше единствено, че ако питат нея, лагерът може да се намира и на двата бряга на потока. Нямаше как да разбере посоката.

Колибите изглеждаха тържествено в разрухата си, сгушени до потока и притискащото ги чело на облачната планина. Вероятно все още бяха живи някои от хората, населявали ги и Ейда се питаше колко често си спомнят това самотно място, сега неподвижно като смъртта. Името му скоро щеше да стане едно от онези неща, които не са достигнали далеч във времето, прогонени завинаги от спомените. Съмняваше се, че дори и в последните си дни обитателите му са си представяли толкова огромна и толкова скорошна загуба. Не си и помисляли, че скоро техният свят ще бъде свят, изпълнен с други хора, които говорят с други думи, сънуват други сънища и се молят на други богове.

Руби избра най-добрата колиба. Спряха пред нея. Свалиха Стоброд от коня и направиха носилка с брезента и одеялата. Влязоха в колибата, която представляваше едно-единствено помещение без прозорци. Вратата беше направена от дялани дъски и се крепеше на отдавна прогнили кожени панти. Сега се намираше на пода. Най-доброто, което можеха да направят, за да я затворят, бе да я подпрат в рамката. Утъпканият пръстен под бе покрит със сухи листа, които изметоха с борови клони. Имаше и каменно огнище, както и комин, изграден с кал. Руби промуши глава и погледна нагоре, видя дневната светлина. Явно от самото начало не е дърпал много добре, покривът от кестенови клони беше черен и лъскав от натрупаните с годините сажди. Под силния мирис на прах, къщата все още пазеше щедрия аромат на стотици лагерни огньове. До стената имаше дървен нар, а върху му — все още пласт сива слама. Внесоха Стоброд и го сложиха да легне.

Докато Руби палеше огън, Ейда излезе и отсече дълъг прав кол, наостри го с камата, заби го в земята и заведе коня под един кедър да го разседлае. Той бе мокър, трепереше. Стоеше с наведена глава, а зимната му козина бе сплескана на тъмни мокри кичури. Нищо чудно на сутринта да намерят Ралф мъртъв.

Отвърза го от кола и се опита да го вкара в една от колибите, но той отказваше да влезе. Тя издърпа въжето, но той приклекна и се отдръпна, като накрая я събори в снега. Ейда стана, намери дебела тояга и започна да го удря с всичката си останала сила, която никак не беше много. Най-накрая той влезе в черната дървена дупка, сякаш отиваше да срещне смъртта си.

Щом влезе, моментално остана доволен, защото колибата почти не се различаваше от неговия обор. Само след минути се отпусна. Разтърси кожа, разкрачи се и се изпика дълго и доволно. Ейда го нахрани със зърно от тенджерата за готвене, после отиде до потока и я изми.

Вече беше почти тъмно и тя се загледа в последните отблясъци на светлината във водата. Беше уморена, замръзнала и уплашена. Това сякаш бе най-самотното място на света. Ужасяваше се от нощта и от момента, в който лагерните задължения ще свършат и ще се наложи да се завие в одеялото и да лежи в тъмното на студения пръстен под на призрачната колиба в очакване на утрото. Краката й горяха от умора, но вярваше, че може да се справи, ако прави всичко последователно и мисли за оставащата работа като последователност от действия, а не безразборна сбирщина.

Влезе и видя, че Руби е сготвила вечеря, подобна на закуската им. Хапна една лъжица, но не можа да преглътне. Стомахът й се сви на топка. Стана и излезе да повърне на снега, макар че нямаше какво. Разтри уста със сняг и влезе, залови се отново с храната и престана едва когато купата й беше вече празна. Държеше я в скута си, изтощена от оглушителната тишина пред огнището.

Цял ден не беше пила вода. Това и студът, преходът и работата по погребването и лекуването бяха настроили съзнанието й някак странно, така че единственото й желание бе да вижда по-хубави видения в жарта. Взираше се усилено, но не можа да ги види нито в плуващите сенки от пламъците, нито в ъгловатите форми на овъглените дърва. Горящите дървета издаваха скърцащи звуци като стъпки по сух сняг и дори Ейда знаеше какво означава това. Още много ще паднат.

Стъпки в снега

Инман стигна до място, където се срещаха три пътеки, но западното небе не пазеше достатъчно светлина, че да може да се вгледа в знаците по земята и в онова, което можеха да му разкрият. В снега имаше следи, появяваха се на повърхността там, където пътеката се разделяше на две и продължаваха нагоре по лявото разклонение. Под една голяма върба видя тъмни кървави петна; вероятно някой бе убит. Близо до тополата имаше кръг от камъни и следи от неотдавнашен огън. Пепелта бе студена, но все още миришеше на мас. Стъпки и следи от влачене водеха до дървен кръст върху пресен гроб. Инман клекна и го погледна; помисли си, че ако има отвъден свят — както се твърди в песните — то тази дупка определено представлява врата към него.

Беше малко озадачен. Гробовете би трябвало да са два. И макар да бе виждал натрупани едно връз друго тела, за да се спести копаене, тук едва ли ставаше дума за това. Стана, върна се при следите; последва ги през потока до един камък, под който намери още кръв и все още топла жар от малък огън. Мокри корени, изхвърлени заедно с водата, в която са били сварени. Вдигна няколко парчета, разтри ги в длан и помириса, разпозна женшен и лопен.

Сложи ги на един камък, отиде и пи от потока. Сред камъните се движеше саламандър — с окраска, характерна единствено за този район. Инман го хвана и го погледна отпред. Извивката на устата му напомняше толкова ведра усмивка, че той почувства завист и тревога. Животът сред подводните скали бе може би единственият начин да се постигне такава хармония. Остави саламандъра, върна се обратно, застана в началото на двете нови пътеки и проследи отпечатъците по земята с поглед. Само след няколко метра се губеха в падащия мрак. Помисли си, че може би Ейда непрекъснато ще се отдалечава от него, а той до края на живота си ще броди като самотен скитник.

Облаците бяха ниски и гъсти. Предстоеше безлунна нощ, скоро щеше да стане черна като дълбока пещера. Инман отметна глава и подуши въздуха, миришеше на сняг. Трябваше да реши кое е по-лошо — да загуби пътеката през нощта или снегът да я затрупа.

От двете по-сигурна и неизбежна беше тъмнината, така че той се върна при скалата, седна и се загледа в последната бледнееща светлина. Заслуша се в звъна на потока и се опита да събере парчетата на загадката по знаците, които бе открил, така че да обясни защо има само един гроб, защо двете жени са продължили през планината, вместо да се върнат у дома.

Но в такова състояние бе трудно да мисли логично. Едновременно по собствен избор и по необходимост Инман постеше и сетивата му трудно откликваха. Откакто сготви мечото месо, не беше хапвал нито залък. Звукът на течащата вода и потракващите под нея камъни сякаш бе събрал множество гласове, за миг му се стори, че ако се вслуша достатъчно внимателно, потокът ще му каже какво се е случило. Гласовете се променяха и смесваха и независимо от това колко се напрягаше, не разбираше думите им. После реши, че изобщо не чува гласове, че това са думи, които се раждат в главата му. Дори и тогава не успяваше да открие смисъл в тях. Беше прекалено изпразнен, за да мисли.