Нямаше храна, само няколко ореха, които бе намерил около една опожарена колиба преди два дни. От нея не беше останало нищо освен купчина пръст на мястото на комина и голямо орехово дърво там, където вероятно се е намирал входът. Под него все още имаше опадали орехи. Черните черупки лежаха в малки гнезда насред високата трева, където обвивката им бавно се бе разложила. Инман събра колкото можа да намери и ги прибра в раницата, но така и не стигна до тях. Така или иначе ядките им едва ли бяха по-големи от върха на пръста му. Не ги и изхвърли, тревожеше се, че ако поставя целия си живот на такива изпитания, ще изглежда сякаш не го цени. Освен това му харесваше да чува тракането им, докато върви. Потракваха едни в други като костите на обесените на онова дърво скелети.

Погледна корените, които остави на камъка. Първо си помисли да ги сдъвчи, но ги изхвърли в потока. Извади един орех от раницата и също го хвърли във водата. Останалите орехи запази, макар че възнамеряваше да не хапне нищо, докато не намери Ейда. Ако тя не го иска, ще се качи високо в планината да види дали портите на Шайнинг Рокс ще се отворят за него, както би трябвало да стане по думите на онази стара индианка. Стига да отиде с открито сърце и пречистено тяло. Инман не виждаше причина да остава. Точно в този момент на света нямаше по-празен човек от него. Просто ще си тръгне от света и ще продължи да върви сред онези щастливи долини, които жената бе описала.

Начупи клони и накладе голям огън върху жарта от предишния. Претърколи два големи камъка да се затоплят. Дълго време лежа в одеялото си с крака към огъня и мисли за следите, които бе видял.



В началото на деня, не си бе и помислял, че тази вечер отново ще лежи на студената земя. Смяташе, че у дома ще бъде много различен от човека, в който се бе превърнал напоследък, различен в живота си, в отношението към себе си и дори в начина, по който седи и се движи. И със сигурност възнамеряваше до вечерта да е предложил сърцето си на Ейда и да е получил някакъв отговор. Да, не, може би. Във въображението си неведнъж бе разигравал сцената — докато вървеше, докато лежеше в очакване на съня. Ще се появи на пътя към Блек Коув с изнурен вид. Преживяното ще е изписано на лицето му, но само колкото да му придава героизъм. Ще се изкъпе и ще облече чисти дрехи. Ейда ще излезе случайно на верандата. Ще е облечена в красива рокля. Ще го види и веднага ще го познае. Ще се затича към него по стълбите като придържа фустите си. Ще се втурне развълнувано през двора и портата и още преди пантите да изскърцат, двамата ще се прегръщат на пътя. Вече толкова време си представяше срещата им и постепенно започна да вярва, че освен ако не умре по пътя, просто няма как да не се случи точно така.

Точно тази въображаема сцена на пристигането у дома го крепеше сутринта, когато стъпи на пътя към Блек Коув. Беше подготвен, пристигна уморен, но чист. Наясно бе, че изглежда загрубял като прост мулетар, предишния ден спря при един поток да се изкъпе и изпере дрехите си. Времето беше доста студено, но той запали огромен огън. Топлеше канче след канче вода, разви сапуна от потъмнялата мазна хартия. Изля водата върху дрехите и започна да ги търка със сапуна, въртеше ги, удряше ги в камъните, накрая ги изплакна в потока. Просна ги да се сушат по храстите наоколо и се залови със себе си. Сапунът беше кафяв и груб, почти дереше кожата му. Изми се с възможно най-гореща вода и се търка със сапуна, докато кожата го заболя. После докосна лицето и косата си. Тъкмо му беше покарала нова брада след бръсненето при онова момиче, а косата му стърчеше доста своенравно. Нямаше бръснач, налагаше се да остави брадата. Не го биваше и да подстригва, дори с огледало и ножица под ръка. Само с боен нож и неподвижната локва, отстрани на потока, не можеше да очаква да подобри особено вида си. Единственото, което можеше да направи, бе да стопли още вода, да насапуниса и изплакне косата, да я среше с пръсти и да се опита да я оформи върху главата си, така че поне да не стърчи и да не плаши хората.

Свърши с прането и къпането, зави се в одеялото и прекара цял ден така. Спа гол, докато дрехите се сушиха. Паднаха няколко снежинки, но повече сняг не валя. На сутринта се облече, дрехите миришеха не на пот, а на домашен сапун, планинска вода и дим.

После тръгна към Блек Коув по странични пътеки, внимаваше да не слиза на пътя, докато не се приближи до къщата. Когато стигна, от комина се издигаше дим, но други признаци на живот нямаше. В тънкия сняг на двора нямаше стъпки. Отвори портата, отиде до вратата и почука. Никой, почука отново. Мина отзад, откри следи от мъжки ботуши, които водеха от къщата до тоалетната отвън. На простора висеше замръзнала нощница. Кокошките в курника се разкудкудякаха и разпърхаха, после утихнаха. Отиде до задната врата и зачука силно. Един прозорец на горния етаж се отвори, чернокосо момче показа глава и го попита какъв е той и защо вдига такъв шум.

След известно време успя да придума момчето от Джорджия да слезе и да му отвори. Седяха пред огнището, Инман изслуша историята за убийствата. Момчето бе мислило много за случилото се и бе дооформило историята. Приличаше повече на голяма престрелка, в която то бе успяло да си проправи път и да се измъкне, а Стоброд и Пенгъл, понеже не бяха имали неговия късмет, бяха заловени и убити. В тази версия Стоброд изсвирил за последно своя композиция, която идвала сякаш от съзнанието за надвисналата смърт. Кръстил я „Сбогуването на цигуларя“ и това била най-тъжната песен съществувала някога. Накарала всички, дори екзекуторите му, да се просълзят. Само че момчето нямаше музикални умения и не можеше да възпроизведе мелодията, дори да я изсвири с уста, така че тя вече беше загубена завинаги. Тичал цяла нощ, за да разкаже всичко на жените и те от благодарност настояли да остане колкото иска в къщата, да яде и да си почива, докато се съвземе от болестта, която прихванал по време на отчаяния си бяг от планината. Беше някакво неизвестно, вероятно смъртоносно заболяване, което на пръв поглед почти не си личеше.

Инман зададе много въпроси на момчето, но се оказа, че то не познава Монро и няма представа къде може да е. Не успя да помогне много и с обясненията си коя е приятелката на Ейда, освен че според него била дъщерята на цигуларя. Момчето го упъти колкото можа и той отново пое към планината.



Ето как отново се наложи да спи на голата земя. Беше объркан. Лежеше край огъня, мислите му идваха и си отиваха, без да може да ги контролира. Страхуваше се, че се разпада в неподходящ момент. Запита се кой момент е подходящ, но не можа да си отговори. Опита се да успокои трескавото си дишане, да го стабилизира Водеше се от идеята, че контролът върху мислите е възможен, само ако има контрол върху дробовете, но дори не успяваше да накара гърдите си да се повдигат, когато иска. Дишането и мислите му се движеха напосоки.

Мислеше си, че при Ейда може да се избави от опасностите от изминалите четири години, че с нея ще има достатъчно време да го направи. Сигурно човек можеше да си помогне, като успокоява ума си с мисли за бъдещето, за това какво удоволствие би било да държи внуци в скута си. Но вярата, че това наистина може да се случи изискваше и силна вяра в правилната насока. А откъде да намериш нещо толкова рядко срещано? Мрачен глас се появи в съзнанието му и му каза, че независимо колко много го желае и се моли, никога няма да има такъв живот. Прекалено късно е за него. Страхът и омразата вече го гризат подмолно. В такива времена вярата и надеждата не са уместни. Той е готов за дупката в земята. Имаше много проповедници като Вийзи, които се кълняха, че могат да спасят душите дори и на най-ужасните грешници. Предлагаха спасение на убийци, крадци, прелюбодейци и дори на такива, разядени от отчаяние. Но мрачният глас в главата на Инман смяташе такива твърдения за лъжи. Такива хора не могат да спасят дори себе си от греховен живот. Измамната надежда, която предлагаха, бе отровена. Единственото възкресение, което можеха да очакват, бе на самия Вийзи — да изровят трупа му от гроба, за да го обесят.

Гласът казваше истината. Човек може толкова да се изгуби сред горчивината и гнева, че да не успее да намери обратния път. За това пътуване карта и указания нямаше. Част от Инман го знаеше. Но знаеше също и че в снега има следи и ако доживее идния ден, докато може да ходи, ще ги следва до края, независимо къде ще го заведат.

Огънят започна да угасва, той претърколи горещите камъни на земята, изтегна се до тях и заспа. Когато преди разсъмване се събуди от студа, беше прегърнал по-големия камък, сякаш бе любовта на живота му.

Потегли с първия светлик. На пръв поглед нямаше никаква пътека, само осезаема празнота, която го теглеше напред. Ако не се налагаше да търси следите сред стария сняг, щеше да се отклони. Вече не вярваше на инстинкта си да се ориентира, след като през последните месеци се бе губил къде ли не без знаци, които да го държат в правилната посока. Облаците надвиснаха още по-ниско. Откъм върха задуха лек ветрец, носеше сух, фин сняг, който едва ли можеше да се нарече снежинки. На моменти беше толкова твърд, че жилеше бузите, после спираше. Събираше се в старите стъпки по пътеката като кафеникав пясък.

Стигна до черно езеро, разположено като капак в земята. По краищата му вече се беше образувал лед, самотна патица се носеше по водата в средата и дори не се трогна да погледне Инман. Сякаш гледаше нищото. Инман знаеше, че светът на патицата се смалява все повече и повече около нея и тя ще се носи така в кръг, докато водата се скове при самите й крака. Тогава, колкото и да пърха с криле, ще бъде прикована към смъртта си. Отначало Инман помисли, че трябва да я застреля, за да промени поне някаква част от съдбата й, но тогава пък щеше да се наложи да нагази във водата и да я вземе, а ненавиждаше да убива животни, без да ги изяжда след това. От друга страна, ако го направи, ще разколебае решимостта си да пости. Остави патицата сама да се бори със съдбата си и продължи по своя път.

Пътеката тръгна нагоре, отново заваля. Този път беше истински сняг със снежинки като пухчета от бодил, които падаха косо и омайваха Инман с движенията си. Следите постепенно избледняваха под новия сняг. Вървеше бързо, катереше се към върха, а когато следите започнаха съвсем да изчезват, се затича. Дълго тича надолу сред черните ели. Виждаше как следите се запълват и сливат със земята. Независимо колко бързо се движеше, следите избледняваха пред погледа му, докато накрая се превърнаха в едва доловими очертания като белези от стари рани. После като водни знаци върху хартия, които се виждат само срещу светлината. Снегът се стелеше равен и еднообразен около него.

Снежинките продължаваха да падат, Инман вече дори не различаваше накъде води пътеката. Продължи своя бяг, накрая спря на място, където елите се издигаха черни и застрашителни и светът около него се сля в едно цяло. Нямаше посока, не се чуваше друг звук освен падането на сняг върху сняг. Помисли си, че ако легне на земята, снегът ще го покрие; когато се стопи, ще отмие сълзите от очите му, след време ще отмие очите от главата му, после и кожата от черепа му.



Ейда и Руби подремнаха, Стоброд започна да се дави и кашля. Ейда си беше легнала с дрехите и се събуди със странното усещане от крачоли, увити около краката си. Колибата беше студена, огънят тлееше. Светлината отвън беше странна, остра, вещаеше сняг. Руби отиде при Стоброд. От ъгълчето на устата му се стичаше ивица алена кръв. Отвори очи, но не я разпозна. Тя сложи длан на челото му, погледна Ейда.

— Гори. — Отиде в ъгъла на помещението и започна да събира паяжини, докато направи топка; бръкна в торбичката с корените, извади два и разпореди: — Донеси вода, ще направя нова превръзка за онази дупка в гърдите му. — Хвърли дърва в огъня и се наведе да го разпали.

Ейда прибра коса и сложи шапката, за да я придържа. Отиде до потока с кофата, напълни я и я занесе на коня, който шумно я изпи до дъно. Напълни я още веднъж и тръгна към колибата. Снегът падаше на парцали от натежалото сиво небе, ръката, която държеше кофата побеля мигновено. Повя вятър и повдигна яката й.

Почти беше стигнала до колибата, когато леко движение привлече погледа й към мястото, откъдето миналия ден бяха влезли в лагера. Диви пуйки си проправяха път сред снега — десет или повече птици сред голите стволове на дърветата. Водеше ги голям сив мъжкар. Правеше една-две крачки, спираше, опипваше снега с човка, после продължаваше напред. Пуйките се катереха нагоре по хълма, силно приведени напред, с гърбове почти успоредни на земята. Придвижваха се с усилие, като стари хора, които влачат тежък товар. Бяха слаби, с удължени тела, не приличаха на питомните си роднини.