Ейда се премести бавно, така че да остави колибата между себе си и птиците. Влезе, сложи кофата на огнището. Стоброд лежеше неподвижно. Очите му бяха затворени, лицето му беше пепеляво жълто като застинала мас. Руби стана от мястото си до него и се зае да приготвя водата и корените.

— На хълма има пуйки — съобщи й Ейда.

Руби вдигна поглед.

— Нямам нищо против да похапна малко пуешко. Пушката е заредена. Иди да отстреляш една.

— Никога не съм стреляла.

— Много е лесно. Вдигаш предпазителя, прицелваш се и натискаш спусъка. А, да, не затваряй очи, докато го правиш. Ако пропуснеш, пробваш пак. Притискаш приклада здраво към рамото си, иначе можеш да си счупиш ключицата при отката. Трябва да се движиш бавно, защото дивите пуйки имат способността да се изпаряват в нищото. Ако не можеш да се приближиш поне на двайсет крачки, няма нужда да хабиш заряда.

Руби започна да мачка корените с ножа върху един плосък камък. Ейда не помръдна. Руби я погледна отново. Видя изписаната на лицето й несигурност.

— Какво му мислиш толкова! Най-много да не уцелиш нито една, на всеки ловец на тоя свят се случва. Хайде, отивай!

Ейда се покатери по склона внимателно. Виждаше пуйките, които продължаваха да се движат сред кестените отсреща. Следваха посоката на вятъра и снега. Пресичаха склона и не изглеждаше да бързат. Когато сивият мъжкар намираше някаква храна, всички се скупчваха и кълвяха, после отново продължаваха пътя си.

Ейда знаеше, че Руби не е права, че най-лошото би било да не уцели. Всички в околността бяха чували историята за вдовицата на някакъв войник. Миналата зима се покатерила на едно дърво да застреля елен, изпуснала пушката, тя гръмнала при удара в земята и в крайна сметка жената сама се свалила от дървото. Имаше късмет, че беше оцеляла, за да й се присмиват за случката. Счупила бе крака си при падането и оттогава накуцваше, а на бузата си имаше два белега от куршум, приличащи на дупки от шарка.

С такива мисли за несръчни ловци и последствията от това, Ейда се придвижваше разтревожено по склона. Пушката се люлееше до нея и сякаш потрепваше в ръката й. Опита се да заобиколи и да пресрещне пуйките, но те смениха посоката и тръгнаха направо нагоре. Известно време ги следва, катереше се заедно с тях, спираше, когато те спрат. Опитваше се да не вдига шум. Стъпваше бавно, оставяше снега да заглушава движенията й и се радваше, че е с панталони, защото с дългата пола и прилежащите й фусти едва ли щеше да успее да скрие присъствието си. Все едно да се разхожда в гъста гора, наметната с голям юрган.

Дори при тези предпазни мерки Ейда се притесняваше, че пуйките ще изчезнат, точно както Руби я предупреди. Не сваляше поглед от тях, следваше ги търпеливо и накрая успя да се приближи на желаното разстояние. Птиците спряха и се огледаха разтревожено. Тя замръзна на място, не я видяха. Покълваха в снега за някаква храна. Ейда прецени, че едва ли ще има по-добра възможност за стрелба, вдигна бавно пушката и се прицели в колоната. Стреля и за свое изумление видя две да падат. Останалите излетяха в безпорядък и в уплахата си се втурнаха надолу точно срещу нея. За кратък промеждутък от време тежки птици раздираха въздуха около главата й.

Скриха се в един храст, Ейда си спомни, че трябва да диша. Върна лентата назад, не си спомняше отката, не усещаше рамото си. Никога да не бе използвала огнестрелно оръжие, това бе първият й изстрел, знаеше, че пушката си има своя воля, че пътят на спусъка е дълъг и неравен, че не е съвсем ясно в кой етап на натискането ще нацелиш точката на напрежение и освобождаване. Вгледа се в резбата на приклада, в издълбаните лози и листа, в предпазителя, върху който продължаваха. Бавно освободи втория.

Намери ударените птици, женска и млад мъжки. Перата им имаха метален отблясък, единият люспест крак на женската все още се свиваше конвулсивно в снега.



Инман чу изстрел наблизо. Спусна предпазителя на своя „Лемат“ и тръгна напред. Излезе изпод гъстите елови клони сред кестенова горичка, която продължаваше надолу към открит поток. Светлината беше слаба и неравномерна, снегът покриваше замръзналите клони на кестените. Той тръгна сред тях през малка пролука между стволовете, чиито клони се срещаха над главата му като тунел. Пространството под тях напомняше за пътека, макар тук никога да не е минавал път. Снегът беше обилен и скриваше детайлите. Макар да виждаше не повече от три дървета ясно, в края на пътеката успя да различи нещо като обграден от побелели клони светъл кръг. Пищовът висеше свободно в ръката му, не беше насочен към нещо конкретно. Пръстът му докосна спусъка, всички метални части, които го свързваха с предпазителя се докоснаха и стегнаха, сякаш през тях бе преминала искра.

Продължи напред и скоро сред светлината се оформи човешка фигура — черен силует на фона на сплетените клони. Стоеше леко разкрачен в края на тунела и когато го видя, насочи към него дълга пушка. Беше толкова тихо, че Инман чу щракването на метал от освобождаването на предпазителя.

„Ловец“ — помисли си Инман.

— Не знаем достатъчно един за друг, че да започнем да се стреляме — наруши напрегнатото мълчание той.

Пристъпи внимателно напред. Първо забеляза наредените на земята пуйки. После видя изтънченото лице на Ейда да го гледа от странната, облечена в панталони фигура на младеж.

— Ейда Монро? Ейда?

Тя не отговори. Продължаваше да го гледа.

Той вече започваше да се убеждава, че както неведнъж преди, сетивата му го предаваха. Смяташе, че е възможно да е изгубил способността да мисли логично и главата му в момента е населявана от куп несвързани понятия. Онова, което виждаше, бе може би игра на светлината, пречупена през объркан ум, обладан от зли духове. Хората често виждаха странни неща в гората, независимо колко са улегнали и доволни от живота. Светлини, където светлина не може да има; отдавна умрели близки, които се разхождат сред дърветата и говорят с изгубени гласове; пакостливи духове, приели формата на най-дълбоките желания, които ги примамват, за да намерят смъртта си в някой горски ад. Инман издърпа помощния предпазител на пищова си.

Ейда чу името си, беше объркана. Несъзнателно снижи дулото на пушката, което досега сочеше право в гърдите му. Огледа го, но не го позна. Някакъв опърпан просяк — парцали, навлечени на два голи клона. Изпито лице, хлътнали бузи, набола брада и странни блеснали черни очи, които се взираха в нея изпод сянката на широкопола шапка.

Стояха един срещу друг, напрегнати, сякаш готови за дуел. Не с биещи в едно сърца, както Инман си бе представял, а с насочено оръжие, блеснало зловещо в пространството помежду им.

Инман оглеждаше Ейда, за да открие уловка, породена от състоянието на собствения му мозък или пък изпратена от отвъдното. Но колкото повече се взираше, толкова повече се убеждаваше, че това наистина е тя, независимо от неочакваната маскировка. В миналото неведнъж бе прибягвал до оръжието, без да се замисля за последствията, но сега реши да направи обратното. Пусна предпазителя и втъкна пищова обратно в колана. Погледна я в очите и вече знаеше, че това е тя. Изведнъж почувства непреодолима любов, която накара душата му да зазвънти.

Не знаеше какво да каже, повтори онова, което бе чул в съня си при циганите.

— Дълъг път изминах, за да те намеря и сега няма да те оставя да си тръгнеш.

Нещо дълбоко в него не му позволи да пристъпи напред и да я прегърне. Не само пушката го спираше. Не се страхуваше да умре. Не можеше да направи и крачка. Ръцете му висяха безжизнено.

Ейда все още не го разпознаваше. Приличаше й на някой луд, загубен в бурята, с раница на гърба, сняг в брадата и върху шапката, неистово говорещ нежни думи на онова, което виждаше пред себе си — скали, дървета и пустош. „Напълно способен да ти отреже гърлото“ — би бил коментарът на Руби. Ейда вдигна отново пушката, така че да го разкъса на парчета само с едно докосване на спусъка.

— Не те познавам!

Инман чу думите, звучаха справедливо. Съвсем логични и до голяма степен очаквани. „Четири години на война. Но обратно у дома не съм нищо повече от обикновен скитник — помисли си. — Пътуващ отшелник насред родната си земя. Това е цената, която трябва да платя за изминалите четири години. Насочено оръжие между мен и всичко, което някога съм искал.“

— Сигурно бъркам — каза й.

Обърна се да си върви. Да отиде нагоре сред скалите, при Шайнинг Рокс, може би там ще го приемат. Ако не, ще тръгне по пътя на Вийзи, ще обикаля Тексас и още по-диви места, ако изобщо има такива. Но нямаше пътека, която да следва. Пред него бяха само дърветата, снегът и собствените му стъпки, които бързо избледняваха под новия сняг.

Обърна се отново към нея и протегна празни ръце:

— Бих се махнал, ако имаше къде да отида.

Може би беше нещо в тембъра на гласа, в профила. Просто нещо. Дължината на предмишницата, формата на пръстите. Внезапно Ейда го позна или поне си помисли, че го познава. Сведе пушката. Изрече името му и той каза — да.

После трябваше само да погледне изпитото му лице, за да види не някакъв луд, а Инман. Ранен, съсипан, изпосталял, слаб, уморен, но въпреки това Инман. На лицето му като неизменна сянка се виждаше печатът на глада. Жадуващ храна, топлина, обич. В хлътналите му очи видя, че злините на дългата война и трудния път към дома бяха оставили белег в ума му, бяха затворили сърцето в клетката на гърдите му. В очите й се появиха сълзи, но само с едно мигване ги прогони. Отпусна пушката, пусна предпазителя.

— Ела с мен.

Върза краката на пуйките, хвана ги с увиснали глави, крилете се разтвориха, главите подскачаха, дългите вратове се преплетоха, сякаш в странен любовен танц. Тръгна напред с пушка на рамо, с насочен назад приклад. Инман я последва, беше толкова изморен, че дори не се сети да й предложи да помогне.

Вървяха, криволичейки надолу сред кестените, скоро видяха потока, покритите с мъх камъни и лагера далече долу, където от колибата на Руби се издигаше струйка дим. Мирисът на дима се носеше сред гората.

Докато вървяха, Ейда говореше на Инман с онзи глас, който бе чула Руби да използва, за да успокои коня. Думите не са от значение. Можеш да говориш за всичко. Говори за времето или пък рецитирай стихове от „Старият моряк“36, все едно. Нужен е единствено успокояващ глас, усещането за топлота и близост.

Ето защо Ейда говореше за първото, което й дойде на ум. Описа в общи линии настоящата ситуация — тя, облечена в тъмни ловни дрехи, хванала няколко пуйки в ръка сред гората, подобието на лагер, под тях, издигащият се дим, синкавите върхове наоколо.

— Трябва ни само открит огън и още няколко души и ставаме „Завръщане на ловците“37.

Продължи да говори, разказа как преди години с Монро са разглеждали картината по време на пътуването си из Европа. Той не бе харесал нищо в нея, защото е прекалено очевидна, цветовете са прекалено приглушени, отнася се единствено до видимия свят тук и сега. Никой италианец не би се хванал да нарисува такова нещо. Ейда обаче бе привлечена от картината. Бе обикаляла около нея известно време, но в крайна сметка не й бе стигнала смелост да признае какво чувства, защото причините да я харесва бяха същите, поради които Монро не я харесваше.

Мислите на Инман бяха прекалено замъглени, за да следва разказа й, освен че говореше за Монро сякаш е умрял; че изглежда има точна представа къде отива, а някаква едва доловима нотка в гласа й казваше, че точно сега знае повече от него и най-вече, че в крайна сметка може всичко да се оправи.

Далеч от тревогите

В колибата беше горещо и светло благодарение на буйния огън, а със затворената врата почти не можеше да се определи дали навън е ден или нощ. Руби беше направила кафе. Ейда и Инман седяха и пиеха толкова близо до огнището, че снегът от дрехите и косите им направо се изпаряваше. Не говореха много, а и с четирима души вътре, пространството изглеждаше съвсем малко. Руби не обърна почти никакво внимание на Инман, само сложи пред него за закуска купа с каша.

Стоброд се надигна в полусъзнание и се огледа от двете си страни.

— Не знае къде се намира — каза Ейда.

— Как би могъл?

— Едно време имаше толкова много музика — каза Стоброд със затворени очи, сякаш на себе си.