Отпусна глава и отново заспа. Руби отиде при него, нави ръкав и сложи длан на челото му.

— Изпотен е. Може да е на добро, може и на лошо.

Инман погледна купата каша и не можеше да реши дали да я вземе или не. Остави чашата си до нея. Опита се да отгатне какво следва. Беше изтощен, сега се затопли на огъня и очите му сами се затваряха. Главата му клюмна, после рязко подскочи, малко след това вече с усилие успяваше да фокусира погледа си. Толкова много неща искаше, но точно сега имаше нужда от сън.

— Изглежда на края на силите си — отбеляза Руби.

Ейда сгъна едно одеяло и му направи постеля на пода. Заведе го, опита се да му помогне с връзките на ботушите, но той отказа и легна облечен.

Ейда и Руби подсилиха огъня и оставиха двамата мъже. Докато Инман и Стоброд спяха, снегът не преставаше да се сипе, а двете жени прекараха студен и почти безмълвен час в събиране на дърва, почистване на още една колиба и отсичане на голям боров клон, с който да запушат една цепнатина в кората на покрива. В тази колиба по пода имаше умрели буболечки, сухи черупки и крила, които пукаха и подскачаха под краката им. Някакви праисторически домашни буболечки. Ейда измете пода със сноп кедрови клони.

Сред боклуците на пода намери странна дървена кана или по-скоро купа. Формата беше малко неопределена. Дървото беше изсъхнало, имаше голяма цепнатина, запълнена с пчелен восък, твърд и крехък. Разгледа структурата на дървото и реши, че е кучешки дрян. Представи си как е изработен съдът, за какво е използван, как е залепен и реши, че тази купа може да се приеме за символ на всичко загубено.

В стената имаше малка ниша, постави купата в нея, както в други части на света хората поставят икони или малки резбовани фигурки.

Почистиха вътре, запушиха пролуката на покрива, подпряха вратата на мястото й и запалиха огън. Докато помещението се затопляше, направиха дебело легло от сплетени елови клони и го застлаха. После оскубаха и почистиха птиците, като вътрешностите изсипаха в голямо парче кора от кестен. Ейда изхвърли всичко зад едно дърво край потока — грозна розова купчина в снега.

По-късно, когато огънят вече изтляваше, сложиха сурови елови клони, за да опушат колибата. Набучиха пуешките фенери на заострените за целта клони и цял ден ги въртяха на бавен огън, докато кожата стана кафеникава. Колибата беше топла и сумрачна, миришеше на пушек и печена пуйка. Повя вятър, от закърпената дупка на покрива се посипа сняг, който се стопи на пода. Дълго стояха до огъня, без да говорят, почти не помръдваха, освен Руби, която от време на време излизаше да сложи още дърва в огъня на мъжете и да пипне челото на Стоброд.

Навън вече се стъмваше. Руби седеше до огъня с кръстосани крака и ръце на коленете. На раменете си бе наметнала одеяло. Дялкаше елова клонка. Ръгаше пуйките раздразнено, докато изпод кожата потече прозрачен сок, който изсвистя върху жарта.

— Какво има? — попита я Ейда.

— Наблюдавах те как се държиш с него сутринта и оттогава не спирам да си мисля.

— За него?

— За теб.

— Какво за мен?

— Опитвах се да разбера какво си мислиш, но нищо не можах да измисля. Ще ти кажа направо какво мисля аз. Става дума, че можем и без него. Може да си мислиш, че не можем, ама не е така. Тъкмо започнахме. Вече виждам в мислите си как трябва да изглежда домът ни. Знам и какво трябва да се направи. Реколтата и животните. Земята и постройките. Ще ни трябва много време. Но знам какво трябва да се направи. Във война или мир, няма нещо, което да не можем да направим сами. Той не ти трябва.

Ейда гледаше в огъня. Потупа ръката на Руби, после я хвана, разтърка дланта с палец, докато почувства жилите под кожата. Свали един от пръстените си и го сложи на ръката й, наклони я към светлината, за да го погледне. Голям смарагд в гнездо от бяло злато с по-малки рубини около него. Подарък за Коледа от Монро преди много години. Ейда понечи да го остави, но Руби го напъха грубо обратно на пръста й.

— Той не ти трябва — натърти Руби.

— Знам, че не ми трябва. Но мисля, че го искам.

— Е, това е вече нещо съвсем различно.

Ейда замълча, не знаеше какво да каже, но мислите се блъскаха в главата й. Неща, които в предишния й живот бяха немислими, сега изглеждаха възможни, дори необходими. Мислеше си, че Инман е бил сам прекалено дълго, като отшелник. Без утехата на човешката топлина, без допир на близост. Същото се отнасяше и за нея.

— Едно нещо съм сигурна, че не искам — изрече ти накрая. — Не искам някой ден след години да осъзная, че съм се превърнала в нещастна старица, която гледа назад и съжалява, че не е проявила повече смелост точно в този момент.

* * *

Инман се събуди чак вечерта. Огънят беше почти изгаснал и хвърляше само слаби отблясъци в колибата. Нямаше как да разбере кое време е. За момент дори не помнеше къде се намира. Отдавна не беше спал два пъти на едно и също място. Остана да лежи неподвижно и се опита да възстанови в ума си поредица от дни, в които се е събуждал в познато легло. Стана, начупи клони и ги хвърли в жарта, духа известно време, докато припламнаха и по стените се появиха сенки. Едва тогава можеше да каже със сигурност в коя част на света се намира.

Инман чу как някой си поема дъх с хъхрене. Извърна се и видя Стоброд, който лежеше с блеснали черни очи. Опита се да си спомни кой е мъжът. Казаха му, но той забрави.

Стоброд разкриви уста и издаде някакъв звук. Погледна Инман и каза:

— ’маш вода?

Инман се огледа, не видя кана, нито кофа. Стана, прокара ръце през лицето и косата си.

— Ще ти донеса да пиеш.

Взе бутилка за вода от раницата си, но беше празна. Сложи пищова във войнишката торба и я нарами.

Отмести вратата. Навън беше тъмно, вятърът навяваше гъстия сняг.

— Ей сега ще се върна.

Обърна се отново към Стоброд:

— А те къде отидоха?

Стоброд лежеше със затворени очи. Не направи усилие да отговори, с изключение на лекото потрепване на двата пръста, които се показваха изпод одеялото.

Инман пристъпи навън, подпря вратата на мястото й, застана отпред и зачака очите му да привикнат с тъмнината. Миришеше на студ и сняг. Долавяше се специфичният мирис на дим и мокри камъни. Когато виждаше достатъчно, за да ходи, тръгна към потока. Снегът беше дълбок до коляно. Потокът изглеждаше черен и бездънен, сякаш течеше в дълбока цепнатина, стигаща до центъра на земята. Клекна, остави бутилката да се напълни, водата по ръцете му беше по-топла от околния въздух.

Тръгна обратно и видя отблясъците от огън през цепките в стените на колибата, в която беше спал. Също и от още една колиба, надолу покрай потока. Усети аромата на печено месо и внезапно почувства вълчи глад.

Влезе, повдигна Стоброд и наля малко вода в устата му. После Стоброд се подпря на лакти и с помощта на Инман, който придържаше бутилката, пи жадно, докато накрая се задави и закашля. Вдигна глава с отворена уста и протегнат врат. Гръклянът му се местеше, за да преглътне. Стойката, начинът, по който косата му стърчеше, наперените бакенбарди и обърканият поглед напомниха на Инман за новоизлюпено пиле, за същия крехък, ужасяващ апетит към живота.

Виждал го бе и преди, виждал бе и обратното — желаната смърт. Мъжете приемаха раните различно. През последните години бе видял толкова много простреляни мъже, че вече бе приел това за нормалното им състояние. Естественото състояние на света. Виждал бе огнестрелни рани във всички възможни части на тялото. Също и всички възможни резултати от прострелване — от незабавната смърт до жестоката агония на един мъж при Малвърн Хил, чиято дясна ръка бе откъсната, а той стоеше и се смееше гръмогласно, съзнавайки, че няма да умре, но и никога вече няма да може да натиска спусъка.

Инман не можеше да определи каква ще е съдбата на Стоброд, нито от изражението на лицето му, нито от състоянието на раните му, които след внимателен оглед се оказаха засъхнали, превързани с паяжина и накълцани корени. На допир беше горещ, но Инман отдавна вече не се опитваше да предскаже дали някой прострелян ще умре или не. От опит знаеше, че понякога дълбоките рани зарастват, а малките гноясват. Всяка рана може да зарасне на повърхността и да продължи да дълбае навътре, в сърцевината на човека, докато го прояде. Както при повечето неща в живота, логика тук нямаше.

Инман подсили огъня и когато колибата се освети и затопли, излезе и остави Стоброд да спи. Отиде отново до потока, наплиска лице с шепи ледена вода. Отчупи малко буково клонче, нацепи края му с нокът и си изми зъбите. После отиде при другата колиба. Застана отпред и се заслуша, не чуваше гласове. Ароматът на печено пуешко изпълваше въздуха.

— Ехо?

Изчака, отговор не последва. Извика отново. Почука на вратата. Руби я открехна малко и погледна навън.

— О! — каза, сякаш бе очаквала другиго.

— Събудих се. Не знам колко дълго съм спал. Онзи човек искаше вода, дадох му малко.

— Спал си повече от дванайсет часа — информира го Руби, докато отместваше вратата, за да го пусне.

Ейда седеше по турски до огъня, вдигна поглед. Жълтата светлина осветяваше лицето й, косата й бе разпусната по раменете. За Инман това бе най-прекрасната гледка на света, миг по-късно се изплаши от мисълта си. Беше толкова красива, усети болка от силата на това усещане. Притисна скулата си с пръст. Не знаеше какво да прави. Никое от заучените действия или реплики не изглеждаха подходящи. Свали шапка. Не можеше да разчита на добрите маниери в индианска колиба насред снежна буря, поне не на познатите. Реши просто да седне до нея.

Преди изобщо да се реши и да остави нещата си в ъгъла, тя се изправи, пристъпи към него и направи жест, който той никога нямаше да забрави. Протегна ръка, постави я на кръста му. Другата опря на корема му точно над колана.

— Толкова си слаб.

Инман не знаеше какво да отговори.

Ейда отдръпна ръце.

— Кога си ял за последно?

Опита се да преброи изминалите дни.

— Преди три дни. Или четири.

— Тогава значи си достатъчно гладен, че да не обръщаш внимание на кулинарните умения на готвачките.

Руби беше обезкостила едната птица и вече приготвяше бульон в голяма тенджера за Стоброд. Ейда накара Инман да седне до огнището, даде му чиния с парче пуйка. Руби коленичи и се зае да бърка съсредоточено тенджерата. Обра сивкавата пяна с върбова кора, тъй като не намери дрян, който й трябваше за тази работа. Изтръска пяната в огъня.

Докато Инман изяждаше парчето пуйка, Ейда приготви истинска вечеря. Накисна сушени ябълки, запържи парчетата втвърдена каша в мазнината от парче свински бут. Когато хванаха коричка, ги извади, сипа ябълките в тигана и разбърка. Готвеше седнала по турски, леко приведена, за да стига огъня. Извърна се малко настрани и протегна крак. Инман я наблюдаваше с интерес. Още не беше свикнал да я вижда в панталони, намираше свободата на движенията и позата й доста вълнуваща.

Крайният резултат от готвенето на Ейда бе вкусно кафеникаво ястие с дъх на дим и свинска мас, точно храната, необходима за идващата зима — храна, която предлага утеха в кратките дни и дългите нощи. Инман се нахвърли върху яденето с вълчи апетит, после се спря.

— Вие няма ли да хапнете?

— Вечеряхме неотдавна — отвърна Ейда.

Инман се хранеше мълчаливо. Преди да приключи, Руби прецени, че пуйката е пуснала каквото е имала в речната вода. Наточи, колкото да напълни наполовина по-малката тенджера. Бульонът от дивата птица беше ароматен и мътен.

— Ще пробвам да го накарам да хапне малко от това — каза тя.

Хвана тенджерата и тръгна към вратата. Преди да излезе каза:

— Време е да сменя превръзката на раната, та ще постоя малко при него. Така да се каже, може да се позабавя.

В отсъствието на Руби колибата изведнъж се смали, сякаш стените ги притискаха. Не знаеха какво да си кажат. За миг всички стари правила, които забраняваха млада жена да остава насаме с мъж, се върнаха; чувстваха се неудобно. Ейда си каза, че Чарлстън и полковете стари лели, които налагаха безкрайните ритуали за предпазване на младите дами, бе само въображаемо място, далеч от света, в който живееше сега. Като Аркадия или острова на Просперо.