Руби подскочи в постелята си, завъртя се, успокои се, после отново се завъртя. Седна и изпухтя недоволно:

— Не мога да заспя и знам, че и ти не спиш, ами си мислиш любовни работи.

— Будна съм — каза Ейда.

— Не мога да мигна, защото непрекъснато се чудя какво ще правя с него, ако оживее.

— С Инман?

— С татко. Такава рана се лекува бавно. А доколкото го познавам, той ще остане на легло, колкото се може повече. Не знам какво да го правя.

— Ето какво: ще го заведем у дома и ще се грижим за него. Както е ранен, никой няма да тръгне да го търси. Поне не скоро. А и тази война все някой ден ще свърши.

— Задължена съм ти.

— Никога не си била задължена на никого. Не изгарям от желание да съм първата. Стига ми едно благодаря.

— И това също.

Помълчаха известно време, после Руби каза:

— Много нощи като малка седях сама у дома и ми се искаше да занеса цигулката му при водопада, да я пусна и вятърът да я отнесе. Представях си как ще я гледам, докато се смали до малка черна точка, а после ще си мисля за сладкия звук от разбиването й в скалите.

Следващата сутрин беше сива и още по-студена. Снегът вече не падаше твърд на остри снежинки; сипеше се мек като брашно. Всички спаха до късно, Инман закуси в колибата на жените — бульон от пуйка с парченца месо.

Към обяд Ейда и Инман нахраниха и напоиха коня, после отидоха заедно на лов. Надяваха се да убият още пуйки, а ако имат късмет дори елен. Тръгнаха нагоре по склона, но нищо в гората не помръдваше, в снега нямаше дори следи. Катериха се сред кестените, после сред елите и чак до билото. Следваха извивките му. Все още нямаше дивеч, като се изключат два глухара високо сред клоните. Дори и да удареха някой, нямаше да има и две хапки месо, така че предпочетоха да не стрелят нахалост.

Накрая стигнаха до голям плосък камък. Инман забърса снега, седнаха един срещу друг с кръстосани крака, загърнати в неговото одеяло. Светлината едва прозираше под завивката. Инман извади орехите от торбата, счупи ги с един камък и ги изядоха. Когато свършиха, той хвана раменете на Ейда, наведе се и опря чело в нейното. За момент настъпилата тишина бе нарушавана единствено от падащия по одеялото сняг, след това Ейда заговори.

Искаше да му разкаже как се е превърнала в това, което е. И двамата се бяха променили. Той имаше нужда да го чуе. Разказа му за смъртта на Монро, за обкръженото му от цветя лице в онзи дъждовен ден. За това как решила да не се връща в Чарлстън, за лятото и всичко за Руби. За времето, за животните и растенията, и нещата, които започваше да разбира. За всички форми на живота. Човек може да изгради живота си върху основата на това знание. Монро й липсваше повече от всякога, разказа на Инман множество прекрасни неща за него. Но му каза и едно ужасно нещо: той се бе опитал да я остави завинаги дете и при слабата й съпротива, почти бе успял.

— Трябва да знаеш и нещо за Руби. Каквото и да се случи между нас двамата, искам тя да остане в Блек Коув, докато желае. Ще се радвам, ако никога не си тръгне, а ако не иска да остане, ще страдам от отсъствието й.

— Въпросът е дали тя може да свикне с присъствието ми.

— Мисля, че може. Стига да разбереш, че тя не е прислуга, нито пък е наемник. Тя е моя приятелка. Не приема заповеди и не чисти нощни гърнета освен своето собствено.

Станаха от камъка и продължиха лова, слязоха във влажна долина, изпълнена с богатия аромат, характерен за местата, където расте подбел, минаха през скупчени вечнозелени храсти и стигнаха до малко поточе. Заобиколиха повалена ела, протегнала ствол насред горския под. Разклоненията на корените стърчаха на височина колкото къща, а закачени по тях, на много метри височина, висяха камъни колкото бъчви. В образувалата се дупка Ейда намери туфа лютичета, чиито заоблени листа бяха увехнали, но все още се разпознаваха сред снега под една огромна върба, чийто ствол вероятно бе по-дебел от хванатите ръце на петима мъже.

— Руби се нуждае от лютиче за баща си — каза Ейда.

Коленичи при дървото и наскуба от растението. Инман стоеше и гледаше. Сцената беше съвсем проста. Коленичила жена копае земята, висок мъж стои и се оглежда в очакване. Ако не беше машинно тъканият плат на дрехите им, можеха да са от всяка една епоха в историята на човечеството. Толкова малко знаци, показващи конкретна епоха. Ейда изтърси пръстта от белезникавите корени и ги прибра в джоба си.

Едва когато се изправи, забеляза забитата в дървото стрела. Очите й почти я пропуснаха като счупен клон, защото част от прекършеното тяло беше се запазила. Дървесината почти беше прогнила, но все още се държеше за върха, благодарение на здравите намотки. Сив, кремъчен връх с плавни прорези. Идеална симетрия на формата, каквато само човешка ръка може да постигне. Върхът беше забит на няколко сантиметра в ствола, който бе расъл около него, сякаш в опит да погълне този белег. Върхът бе плосък и дълъг. Ейда го посочи на Инман.

— За лов на елени. Или бойна стрела — обясни той.

Наплюнчи палец и го прокара по видимата част от върха на стрелата, сякаш пробваше острието на нож.

— Все така остър.

По време на есенната оран и почистването Ейда и Руби бяха открили голям брой малки стрели за птици, но тази й се струваше различна, сякаш все още жива. Отстъпи назад и я разгледа от разстояние. Все пак това беше малък предмет. Пропуснат изстрел отпреди сто години. Може би повече. Много отдавна. Или не много отдавна, в зависимост от гледната точка. Ейда пристъпи към дървото, постави пръст в края на стрелата и се опита да я разклати. Не помръдна.

Вероятно стрелата можеше да се смята за ценна находка, частица от друг свят, точно така гледаше на нея Ейда. Предмет вече на изчезване от този свят.

Инман обаче не смяташе така.

— Някой все пак си е останал гладен — каза той.

Дали стрелецът бе пропуснал целта поради неопитност? Или пък от отчаяние? А може би внезапен повей на вятъра я бе отклонил от целта? Или грешката се дължеше на недостатъчно светлина?

— Запомни това място.

Инман предложи да идват тук до края на живота си, за да гледат как стрелата постепенно загнива, как дървесината малко по малко поглъща кремъчния връх. След години двамата с Ейда щяха да дойдат тук прегърбени, посивели, обградени от деца — ясно виждаше тази картина от бъдещето, макар че не можеше да си представи какъв ще бъде светът тогава. Стрелата щеше да е изчезнала. Върбата щеше да се издига още по-високо и щеше да е погълнала напълно върха на стрелата. За нея щеше да напомня само белегът по напуканата кора на дървото.

Не можеше да си представи чии ще са децата, но те щяха да наблюдават като омагьосани как двамата старци издълбават с нож меката дървесина на върбата, под която щеше да се появи като от фокусническа шапка върхът на стрелата. Точно така си представяше сцената Инман — малък фокус, предназначен да смае децата. Въображението на Ейда не бе толкова развихрено, но въпреки това ясно си представи смаяното изражение на малките личица.

— Индианците — прошепна Ейда, потънала напълно в разказа му за бъдните времена. Да, това щяха да са единствените думи на двамата старци, обясненията щяха да са излишни, само една дума щеше да е достатъчна: „индианците“.

Следобед се върнаха в лагера с празни ръце. Единственият им улов бяха китка лютиче и дърва за огъня. Влачеха клоните по земята и оставяха неравни следи по снега. Дебели кестенови клони и тънки кедрови вършини. Руби бдеше над Стоброд. Той беше в съзнание, дори като че ли разпознаваше Руби и Ейда, но появата на Инман го изплаши.

— Кой е този?

Инман се приближи, надвеси се над него внимателно и каза:

— Не се страхувай. Аз бях този, който ти даде вода. Не съм ти враг.

— Аха — прошепна Стоброд.

Руби навлажни парче плат и внимателно избърса лицето му. Стоброд бърчеше недоволно чело като дете. Руби накълца стиска от лютичето и наложи раните, друга част запари с гореща вода и му даде да я изпие. Той мигом заспа.

Инман изглеждаше изтощен.

— Няма да е зле и ти да си починеш малко — обади се Ейда.

— Събуди ме, като се свечери — отвърна той. Излезе навън, през открехнатата врата и видя, че снегът навън продължава да вали. Чу се кършене на клони, вратата се отвори, Инман остави наръч дърва до вратата и отново излезе. Ейда и Руби стъкнаха огъня и седнаха край него, наметнати с одеяло.

— Какво ще правим, като се затопли? Отсега трябва да помислим как да подредим нещата — обади се Ейда.

Руби измъкна едно клонче от наръча до огъня и нарисува карта в праха: Блек Коув. Очерта пътя, маркира къщата и хамбара, полята, овощните градини, ручеите. След това обрисува богатите времена, които ги очакваха. Щяха да си купят две мулета. Да почистят старите поля от плевелите и храстите. Да направят нова зеленчукова градина. Да разширят пасищата към гората. Да отглеждат достатъчно царевица и пшеница, за да задоволяват сами нуждите си от храна. Да разширят овощната градина. Да построят нов зимник. Дълги години работа. Но един ден щяха да се радват на натежали класове по полята, кокошки на двора, крави в пасището, прасета в кочините. Дори щяха да отглеждат две породи — за месо, с издължени крака и тела и от по-дебелите, с широки зурли, които са за сланина. В сушилнята щяха да висят опушени бутове, в котлето над огнището винаги щеше да плува по някоя мръвка. В зимника щеше да е пълно с ябълки и зеленчуци.

— Каква гледка само… — въздъхна Ейда.

Руби изтри картата с ръка. Седяха мълчаливо, след малко Руби склони глава и задряма, рисуването на бъдещето я бе изтощило. Ейда се взираше в огъня, слушаше пукането на дървата, слягането на жаравата. Във въздуха се долавяше сладкият аромат на пушека, умението да разпознава различните дървета само по пушека бе истинското доказателство за способността на човека да вникне в същността на природата. Ейда с удоволствие би се отдала на усъвършенстването на това умение. Би предпочела да забрави толкова неща, които вече знаеше — неща, които вредяха на другите и в крайна сметка на нея самата.

Руби се събуди късно следобед, навън вече се бе смрачило. Изправи се, прозя се, потърка очи. Отиде да погледне Стоброд. Докосна челото му, зави го хубаво, постави нови превръзки върху раните.

— Пак е трескав. Тази нощ ще стане ясно дали ще оживее. Най-добре ще е да остана при него.

Ейда се приближи и постави длан на челото му. Не долавяше никаква разлика в състоянието му. Погледна въпросително Руби, но тя извърна глава и прошепна:

— Не мисля, че е редно да го оставям сам тази нощ.

Вече бе тъмно, Ейда отиде до другата хижа. Продължаваше да вали. Снегът бе натрупал толкова, че тя едва вървеше, олюляваше се, макар да се опитваше да стъпва в пъртината. Снегът отразяваше бледата светлина на звездите, а земята бе сякаш озарена от вътрешно сияние. Отвори тихо вратата и влезе. Инман спеше, не я усети. Огънят бе почти изгаснал. Инман бе подредил вещите си да съхнат, приличаха на експонати в музей, разположени на известно разстояние, сякаш всеки предмет се нуждае от свободно пространство, за да изпъкне сред останалите: дрехи, ботуши, шапка, раница, нож, канче, големия грозен пистолет с всичките приспособления за почистване и пълнене. Единственото, което липсваше на колекцията бе Бартрам и надписа: траперска екипировка.

Ейда свали палтото си, хвърли съчки в огъня и раздуха въглените. Приближи се до Инман, коленичи. Той лежеше с лице към стената върху наръч елови клони, от които се разнасяше остра миризма. Погали го по челото, отметна назад косата, прокара пръсти по очите, скулите, носа, устните, брадичката. Отметна одеялото, той бе свалил ризата си, докосна белега от раната на врата му. Притисна се към широките му рамене.

Той бавно се разбуди. Размърда се, извърна се към нея, дори като че ли разбра намеренията й, но клепачите му натежаха и отново заспа.

Светът бе толкова самотно място и за Ейда единственото спасение бе да легне до Инман, да притисне тяло до неговото. Толкова й се искаше да го направи. Но изведнъж като внезапен буреносен полъх я завладя паника. Прогони я решително и започна да разкопчава дългата редица копчетата на панталоните си.

Осъзна, че това не е дреха, която можеш да свалиш елегантно. Изхлузи безшумно единия си крак, но когато пренесе тежестта върху него, загуби равновесие и се наложи да подскочи два пъти, за да не падне. Погледна Инман, очите му бяха отворени и я следяха. Почувства се глупаво, искаше й се да бе на тъмно, а не осветена от жълтите пламъци на димящите кедрови цепеници. Ако беше с рокля, да я остави да се свлече плавно по тялото си. Да прекрачи събраните в краката си вълни. Вместо това стоеше с омотаните около единия й крак панталони на Монро.