— Обърни се — помоли.

— За нищо на света — отвърна Инман.

Тя се отдръпна припряно. Съблече се, притисна дрехите пред гърдите си и се извърна към него.

Инман се изправи с одеяло около кръста. До този момент беше лежал като мъртъв и ето че сега пред него стоеше животът — трябваше само да се пресегне и да го сграбчи. Наведе се към нея, издърпа дрехите от ръцете й и я притисна към себе си. Сложи длани върху стегнатите й бедра, после нагоре към хълбоците, опря ръце на ханша и погали вдлъбнатинката в основата на гърба й. После пръстите му продължиха нагоре и докоснаха една по една издатинките на гръбнака й. Помилва ръцете, след това плъзна длани надолу по извивките на тялото й, докато отново стигна до ханша. Опря чело върху корема й. Целуна я и усети аромата на кедров дим. Привлече я към себе си и я прегърна силно и продължително. Тя сложи ръка на врата му и го притисна още по-силно, после обви млечнобелите си ръце около него сякаш завинаги.

Скрита в планината и затрупана от снега, топлата, суха малка колиба бе истинско убежище, макар и да не бе предложила безопасен пристан на предишните си обитатели. Войниците ги бяха открили, колибата бе станала символ на пътя към изгнаничеството, на загубата и смъртта. Но поне за малко онази нощ тя бе място, където нямаше ни помен от болка и страдание.

По-късно Ейда и Инман лежаха притиснали тела върху импровизираното легло от клони. Вътре беше почти тъмно, кедровите цепеници димяха в огнището, а горещата смола миришеше, сякаш някой бе минал да окади с тамян. Огънят пукаше. Навън снегът свистеше и въздишаше. Унесоха се — както влюбените често правят в мигове, когато светлото бъдеще се простира пред тях ясно и безбрежно — да говорят за миналото, сякаш трябва всеки да е наясно с живота на другия досега, преди да продължат напред заедно.

Говориха почти цяла нощ, все едно заповед ги задължаваше да разкажат детството и младостта си до последната подробност. В разказа на Ейда дори непоносимата прашна жега на Чарлстън придобиваше измеренията на драма. Когато Инман стигна до военните години, разказът му се ограничи до всеизвестните подробности от вестниците — имената на генералите, придвижването на войските, провала и успеха на различните стратегии, честите случаи, в които успехът на една от страните се дължи на чист късмет. Искаше Ейда да знае, че колкото и да говори за войната, никога не ще може да се приближи до истината за нея. Не повече от това да се опитва да опише живота на една мечка по следите й из гората. Отпечатъкът от лапа при някой кошер или мазното петно с жълти семена от диви плодове биха могли само да загатнат за две събития от дълбоката тъмна мистерия на самата мечка. И дори да изброи всяка подробност чак до самия генерал Лий, никой не може да опише точно повече от едната лапа на тази мечка — извитите нокти, закръглените длани, твърдата лъскава четина отгоре. Инман смяташе, че той дори самият познава единствено мимолетния й дъх. Никой не може да знае всичко, както никой не познава изцяло живота на нито едно животно, защото всяко обитава свой собствен свят, към който ние не принадлежим.

За себе си можеше да разкаже само кратки истории, като например онзи път в зимния лагер през шейсет и втора, когато глиненият комин на колибата се запали, горящият дървен покрив се срути върху него и другарите му и всички изтичаха навън по долни гащи, кашляха и се смееха, гледаха как догаря, замеряха се със снежни топки, а когато огънят взе да загасва, хвърляха дъски от оградата, за да се топлят през нощта.

Ейда го попита дали някога е виждал прочутите велики воини: смятания за полубожествен генерал Лий, мрачния Джаксън38, наперения Стюарт, монолитния Лонгстрийт. Или по-малките величия: трагичния Пелъм39, жалкия Пикет40.

Инман беше виждал всички, с изключение на Пелъм, но обяви, че няма какво да каже за тях — нито за живите, нито за умрелите. Нито пък искаше да се спира на водачите на федералните, макар че някои бе виждал от разстояние, а останалите познаваше от действията им. Искаше живот, който няма нищо общо с онази сбирщина нещастници, които непрестанно се хвърлят в атака едни срещу други. Не искаше да говори повече и за собствените си дела, защото му се щеше един ден, когато не умират толкова хора, да отговаря според друг закон.

— Тогава ми разкажи за дългия си път към дома — помоли Ейда.

Инман се поколеба, но после си позволи благата мисъл, че се е измъкнал невредим от неприятностите и няма желание да се връща към тях. Разказа само как през цялото време е броял дните според луната, стигал до двайсет и осем и започвал отново; как гледал Орион да се издига всяка нощ по-нагоре на небосклона; как решил да върви без надежда и без страх, но се провалил, защото опитал едновременно и двете. Но също и как в дните, когато изминавал най-много, настройвал мислите си според времето — мрачно или ясно — за да откликват на всеки буреносен облак или светъл лъч, изпратен от Господа.

— Срещнах и доста хора по пътя. Една козарка ме подслони и нахрани. Твърдеше, че това, дето не помним моментите на най-голяма болка, е знак за божията милост. Той знае какво не можем да понесем и не позволява на мозъка ни да го възстанови и с течение на времето то избледнява. Поне така мислеше тя: че Господ ни изпраща непоносим товар, а после си взема част от него.

Ейда заяви, че в едно отношение мнението й е различно от това на старата жена, а именно, че ние трябва да помогнем на Господ да ни помогне да забравим. Трябва да се научим да не извикваме тези неща в мислите си, защото ако сме прекалено настоятелни, те се отзовават.

Когато изчерпаха миналото, погледнаха в бъдещето. Говориха за най-различни неща. Във Вирджиния Инман бе видял подвижна дъскорезница. Дори и в планинските райони къщите все по-често се правеха от дъски, така че според него би било прекрасно за човек да си има дъскорезница. Може да я закара на място при човека, да я сглоби и да нареже материала за къщата от собствените му гори. Така ще е по-икономично, а и клиентът ще бъде доволен, защото ще може да седи в готовата си къща и да се радва на всичките й части, дошли от собствената му земя. В замяна Инман би могъл да приема пари или просто дървесина, която може да нареже и продаде. Пари може да заеме от семейството си. Планът не беше лош. Много хора са забогатели от по-малко.

Последваха и други планове. Ще си поръчват книги на най-различни теми: фермерство, изкуство, ботаника, пътуване. Ще започнат да свирят на някакви инструменти, цигулка и китара, или дори мандолина. Ако Стоброд, дай Боже, оцелее, може да ги научи. Инман искаше да учи старогръцки. Нещо голямо. Така ще може да продължи усилията на Бейлис. Разказа й за онзи човек в болницата, за това как загубил крака си и за купчината страници, които оставил след тъжния си край. Инман смяташе, че неслучайно наричат старогръцкия мъртъв език.

Продължиха да си говорят, този път за времето. Описваха въображаемата си сватба и дългите щастливи и мирни години заедно. Блек Коув — устроен по указанията на Руби. Ейда описа подробно плановете им. Инман искаше да добави само няколко кози, които да си гледа. И двамата се съгласиха, че няма никакво значение как е прието да се правят сватбите. Ще се оженят както им харесва, а животът им ще се ръководи единствено от годишните времена. Наесен овошките ще са натежали от назрелите ябълки, те ще ходят да ловуват заедно, още повече след успеха на Ейда с пуйките. Няма да стрелят с тежката италианска пушка на Монро, а с добре изработени леки пушки, които ще си поръчат от Англия. Лете ще ловят пъстърва с такъми от същата, прочута с този спорт, държава. Ще остареят заедно, а времето ще измерват с живота на няколко поколения шарени хрътки. По-нататък, доста след като прехвърлят средна възраст, може да се захванат с рисуване, да си купят малки плоски кутийки с акварели, пак от Англия. Ще ходят на разходки сред природата, ще се спират при всяка хубава природна гледка, ще наливат бурканчета вода от потоците и ще скицират набързо, за да завършат картината по-късно. Ще се надпреварват кой ще предаде най-истинно видяното. Представиха си корабите, които се състезават с измамния „Атлантик“, за да им докарат тези предмети за разтуха. Толкова много неща щяха да направят.

Бяха на прага на зрелия живот. С една част от съзнанието си мислеха, че целият живот им предстои. В същото време, с друга се досещаха, че младостта им скоро ще си отиде, а след нея идва един изцяло нов свят, в който възможностите са все по-малко.

Танцуващи гарвани

На сутринта на третия ден в лагера облаците се разнесоха, слънцето се показа насред ясно небе. Снегът започна да се топи. Падаше на големи парчета от провисналите клони на дърветата, цял ден се чуваше звукът от течащата под снега вода. Вечерта пълната луна се издигна иззад върха, светлината й бе ярка, по снега се виждаха сенките на дървета и клони. Перлената нощ не приличаше на противоположност на деня, а просто на негова разновидност.

Известно време Ейда и Инман лежаха заедно под завивката и си говореха. Огънят едва мъждукаше, вратата на колибата бе отворена и образуваше ярка рамка точно върху постелята им. Крояха планове, а обсъждането отне почти цялата нощ. Светлата рамка се местеше по пода, ъглите й се променяха, по някое време Инман постави вратата обратно и разрови огъня. Независимо от времето, което им отне, планът беше прост и не особено оригинален. Много други двойки в онези последни дни стигаха до подобно решение, защото можеха да избират само между три варианта — всеки по свой начин опасен и мъчителен.

Логиката бе проста. Войната беше почти загубена и едва ли щеше да продължи още дълго. Може да свърши напролет, а може не. Така или иначе, дори и при най-добро желание, не можеха да си представят да продължи след лятото. Изборът им се ограничаваше до следните три варианта: Инман да се върне в армията. Като се има предвид колко е зле положението, ще го приемат с отворени обятия, веднага ще го върнат в калните окопи на Питърсбърг, където ще гледа да не се набива прекалено на очи и ще се моли войната свърши по-скоро. Или пък да остане скрит в планината или в Блек Коув като дезертьор, да го преследват като диво животно. Третият вариант бе да прекоси планината на север и да се предаде на федералните, същите копелета, които вече четири години се опитват да го убият. Ще го накарат да се закълне във вярност към тях, но пък после ще може да изчака края на боевете и да се върне у дома.

Опитаха се да измислят и други варианти, но те бяха само илюзии. Инман разказа на Ейда за мечтата на Вийзи за Тексас, за дивата свобода и неограничените възможности. Могат да купят още един кон, да си съберат багажа и да поемат на запад. А ако Тексас се окаже измама, винаги могат да продължат към Колорадо. Уайоминг. Областта около Колумбия. Но там също имаше боеве. Само да имаха пари, само да можеха да отплават за някое далечно слънчево място, Испания, Италия. Но пари нямаха, а не трябваше да забравят и блокадата. Като последна надежда можеше да постят необходимия брой дни и да чакат портите на Шайнинг Рокс да се отворят и да ги приветстват в земята на вечния покой.

В крайна сметка се наложи да признаят, че всяко нещо си има граници. Първите три бяха единствените мъчителни варианти, между които можеха да избират. Инман отхвърли първия като абсолютно неприемлив. Ейда се страхуваше от втория, защото е най-опасен. Така логично се спряха на третия. През Блу Ридж. Три, най-много четири дни бърз ход по най-дивите пътеки, после ще пресече щатската граница. Ще вдигне ръце, ще наведе глава и ще каже, че е бил измъчван. Ще се закълне пред раираното знаме, срещу което се е сражавал с всички сили. Ще научи от лицето на врага, че независимо от ученията на различни религии онзи, който бичува, обикновено се чувства по-добре от онзи, който понася бича, независимо кой е прав и кой крив.

— Но и другото е вярно — каза му Ейда. — Проповедниците и старите жени често вярват, че понасянето на мъчения буди състрадание. И са прави. Понякога е така. Само че води и до озлобление. Все пак човек има известен избор.

Накрая се врекоха да се опитват да мислят единствено за завръщането у дома. Ще се впуснат в един нов свят, независимо как изглежда той след войната. Ще се стремят да бъдат в него такива, че да постигнат бъдещето, за което си бяха говорили през изминалите две нощи.



На четвъртия ден сред снега около колибите в селото се появиха кафяви петна листа и пръст. Ята най-различни птици накацаха върху тях и започнаха да кълват нещо върху показалата се земя. Този ден Стоброд успя да се изправи и седне сам и да говори що-годе смислено, което по мнение на Руби беше максимумът, който може да се очаква от него, дори когато пращи от здраве. Раните му бяха чисти, не миришеха и скоро щяха да започнат да се затварят. Вече можеше да яде твърда храна, макар че им бе останала само малко втвърдена каша и пет катерици, които Руби застреля, изкорми и одра. Опече ги с главите на огъня и вечерта с Инман и Стоброд ги налапаха като царевични питки. Ейда постоя малко, погледа своята порция. Предните зъби бяха дълги и жълти. Не беше свикнала да яде неща със зъби. Стоброд я погледна и каза: