Веднага се качиха на влака до Спартънбърг, главния железопътен възел в щата. Неугледно градче в подножието на планините. Наеха стаи в нещо подобно на хотел и останаха няколко дни, докато Монро намери мулетари да откарат багажа им през Блу Ридж до селището Студена планина. Докато бяха там, Монро купи карета и кон. Както винаги, му провървя в сделката. Попадна на човек, който тъкмо лъскаше нов и изящен кабриолет, покрит с няколко слоя черен лак. Освен това човекът имаше и силен шарен кон, подходящ за него. Монро без колебание реши да ги купи, извади пари от портфейла си, преброи ги в жълтеникавата мазолеста длан на майстора и след няколко минути стана притежател на един напълно подобаващ на провинциален проповедник екипаж.

Като уреди това, се отправиха на път, без да изчакват багажа. Най-напред спряха в Бривърд, малко градче, в което нямаше хотел, а само пансион. Тръгнаха оттам в синкавия сумрак, час преди зазоряване. Беше прекрасна пролетна утрин и докато прекосяваха градчето, Монро каза:

— За вечеря трябва да сме в Студена планина.

Конят с радост се завтече по пътя. Стъпваше изящно, теглейки бързо леката карета, а блестящите спици на двете високи колела приятно свистяха.

Цялата сутрин се изкачваха. Пътят бе плътно ограден от двете страни от шубраци и се виеше в безкрайна поредица от остри завои, докато възлизаха по склона на тясна долина. Синьото небе се превърна в малък отрязък над главите им. На няколко пъти пресичаха реката, а веднъж минаха толкова близо до един водопад, че студените му пръски намокриха лицата им.

Ейда не бе виждала други планини, освен скалистите Алпи, и остана възхитена от странния горист пейзаж, в който всяка пукнатина и канара се бе превърнала в дом за какви ли не растения, нетипични за голата и песъчлива равнина. Върховете на дъбове, кестени и ели се сливаха в зелен балдахин, който скриваше слънцето. Избуялите по земята отдолу азалии и рододендрони образуваха подлез с височината на каменна стена.

Но неравните издълбани подобия на пътища я смущаваха. Изглеждаха толкова жалки в сравнение с широките и удобни шосета в равнината, че сякаш бяха прокарани от скитащ добитък, а не от хора. На всеки завой пътят се стесняваше и Ейда си помисли, че скоро съвсем ще изчезне и че ще останат да се лутат из пустошта, дива и непроходима като онази, която се появила, когато Бог за пръв път произнесъл думата гора.

За разлика от нея, Монро бе в чудесно настроение за човек, доскоро храчел кръв. Оглеждаше се като осъден на смърт, на когото са обещали помилване, ако запомни всяка гънка на терена и всеки нюанс на зеленото. От време на време подплашваше коня като започваше да рецитира стихове от Уърдсуърт13, колкото му глас държи. Когато след един завой спряха, за да се насладят на гледката на далечната обвита в мараня равнина, която бяха оставили зад гърба си, той се провикна:

— Няма по-прекрасна гледка на земята! Без душа е онзи, който би я отминал, без да се трогне от величието й!

По-късно следобед, когато небето се изпълни с облаци, гонени от източния вятър, минаха през горичка от балсамови дървета, после пътят ги изведе край пропаст. Оттам стремглаво се спускаше край бучащите води на ръкав на река Пиджън. Пред тях, на повече от две хиляди метра височина, се извисяваше снагата на Студената планина с връх, забулен от тъмни облаци и валма бяла мъгла. Между пропастта и планината се простираше непристъпна местност от канари и проломи. Тук Монро отново се сети за любимия поет и извика:

— Умопомрачителната и главозамайваща гледка на бучащия поток, препускащите на воля облаци, небесата, врявата и покоя, мрака и светлината — всички те са дело на един ум, черти на едно и също лице, цветове на едно дърво, букви на великия Апокалипсис, символи и знаци на Вечността, на първото, последното и средното, на безкрайното.

Ейда се разсмя и целуна Монро по бузата, като си мислеше: „Бих го последвала дори в Либерия, ако поиска.“

Монро погледна тъмните облаци и вдигна покривалото на каретата от восъчно платно, черно и ъгловато върху рамката си от подвижни ребра като крило на прилеп. Ново-новеничко, то пукаше, докато Монро го опъваше.

Той дръпна юздите и потният кон се втурна напред зарадван, че изкачването е свършило. Не след дълго обаче пътят стана толкова стръмен, че се наложи Монро да постави спирачката, за да не се блъсне каретата в задницата на коня.

Заваля дъжд и притъмня. Не се виждаше нито луна, нито блещукането на прозорче на някоя къщичка. Селището Студена планина бе пред тях, но те не знаеха колко далеч. Караха в мрака, доверявайки се на усета на коня с надеждата, че няма да пропаднат в някоя бездна. Липсата дори на колиби показваше, че са още далеч от селото. Очевидно не бяха преценили добре разстоянието.

Дъждът падаше косо и ги шибаше в лицата, тъй че покривалото не им помагаше много. Конят вървеше с приведена глава. Пътят непрекъснато се разклоняваше, но указателни стълбове нямаше. Монро хващаше натам, накъдето смяташе, че е правилната посока.

Доста след полунощ стигнаха до пуста църква, издигаща се на хълм над пътя и реката. Влязоха вътре и легнаха да спят на пейките в подгизналите си дрехи.

Утринта бе мъглива, но светла, което показваше, че мъглата скоро ще се вдигне. Монро се изправи сковано и излезе навън. Ейда го чу да се смее и да казва:

— Всемогъщи Боже, благодаря ти.

Тя отиде при него. Монро стоеше пред църквата, смееше се и сочеше надписа над вратата: „Съборна църква на Студената планина“.

— Напук на съдбата, сме си у дома — каза той.

Ейда бе обзета от чувство на дълбок скептицизъм. Всичките им приятели в Чарлстън бяха изразили мнението, че планините са най-нецивилизованата част от творението, че нравите там са груби и примитивни — мрачна и дъждовна пустош, където мъжете, жените и децата растат в недоимък като скотове и се отдават на насилие, без и да помислят да се въздържат. Че само по-заможните мъже носят бельо и че всички жени кърмят бебетата си, без дори да са чували, че в цивилизования свят това го вършат дойки. Осведомителите на Ейда твърдяха, че само една стъпка дели начина на живот на планинците от този на дивите племена в джунглата.

През седмиците след пристигането им, докато обикаляха с Монро настоящите и бъдещи членове на паството, Ейда откри, че тези хора наистина са особени, но не в смисъла, който влагаха приятелите им от Чарлстън. Бяха докачливи, сдържани и доста затворени. Често се държаха като обидени, макар нито Ейда, нито Монро да разбират защо. В много къщи ги посрещаха с подозрение. На верандите излизаха само мъжете, които понякога ги канеха да влязат, понякога — не. А често бе по-лошо да те поканят вътре, отколкото да стърчиш неловко на двора, тъй като тези посещения плашеха Ейда.

В къщите цареше полумрак, дори в слънчеви дни. Където имаше кепенци, си стояха затворени. Където имаше завеси, си стояха дръпнати. Вътре миришеше особено — не на мръсно, а на готвено, на животни и на хора, които се потят от работа. В ъглите бяха подпрени пушки. Пушки висяха окачени и над огнищата и вратите. Монро говореше много, първо се представяше, после започваше да разяснява възгледите си за мисията на църквата, излагаше теологическите си теории и приканваше хората да посещават молитвените сбирки и службите. Седнали на грубовати столове с права облегалка, те го слушаха, като през цялото време гледаха в огъня. Много от тях ходеха боси и без да се стесняват, протягаха крака пред тях. Все едно си бяха сами у дома. Гледаха огъня, без да проронят и дума. Лицата им не трепваха и по никакъв начин не откликваха на приказките на Монро. Когато ги притиснеше с пряк въпрос, те дълго мислеха, понякога отговаряха с къси откъслечни фрази, а най-често просто го зяпваха мълчаливо, сякаш погледът им съдържаше всичко, което имаха да кажат. В къщите се криеха и други хора. Ейда ги чуваше да трополят из стаите, но никога не се показваха. Предполагаше, че това са жените, децата и старците. Изглежда смятаха света отвъд долината си за толкова ужасен, че се бояха да не се заразят от досега с чужденци и считаха всички, освен най-близките си роднини, за врагове.

След посещенията Ейда и Монро си тръгваха набързо и докато се отдалечаваха по пътя с кабриолета, той говореше за невежеството им и кроеше планове как да го победи. Ейда се предаваше на усещането, породено от въртенето на колелетата, от скоростта на отстъплението и от смътната завист към хората, които изглежда и пет пари не даваха за приказките на Монро. Явно бяха стигнали до коренно различни изводи за живота и си го живееха изцяло съобразно с тях.

Най-големият провал на Монро като мисионер се случи по-късно същото лято заради Еско и Сали. Някой си Майс каза на Монро, че Суангърови са изумително невежи. Според Майс, Еско бил почти неграмотен и си бил останал за цял живот само с познанията за първодеянията на Бог в „Битие“. Сътворението на светлината било последното, което бил научил. А Сали Суангър била още по-зле. И двамата гледали на Библията само като на магическа книга и я използвали единствено за гадания като циганите. Пускали я да падне отворена, после тиквали пръст някъде по страницата и се опитвали да разгадаят смисъла на така посочената дума. Смятали я за пророческа и постъпвали според тълкуванието й, като по заповед от самия Бог. Ако Господ рече „Отиди там“, те отивали. Ако рече „Чакай“, те чакали. Рече ли „Убивай“, Еско грабвал секирата и тръгвал да търси някоя ярка. Но въпреки невежеството си били добре, понеже фермата им включвала обширна долинна земя, толкова черна и плодородна, че раждала сладки картофи, дълги колкото ръката ти, без да правиш нищо друго, освен да плевиш от време на време. Биха били полезни като членове на паството, стига Монро да успее да ги убеди.

Тогава Монро и Ейда отидоха у Суангърови. Поканиха ги в гостната. Еско седеше прегърбен, докато Монро се опитваше да го въвлече в религиозна дискусия. Но Еско почти нищо не сподели за себе си и религиозните си вярвания. Монро не откри у него следи от други вярвания, освен култ към животните, дърветата, камъните и природните стихии. Монро стигна до извода, че Еско е съхранил у себе си древната келтска душевност и че малкото мисли, които ражда главата му, сигурно са на галски език.

Попаднал на такава уникална възможност, той се опита да му разясни високия смисъл на истинската вяра. Като стигнаха до Светата троица, Еско се оживи и каза:

— Три в едно. Като крак на пуйка.

Тогава, убеден, че Еско наистина не е схванал нищо от същността на проповедта му, Монро го запозна с историята на Исус Христос от божественото му раждане до кървавото разпятие. Не пропусна нито един от най-известните моменти, опитвайки се да разказва простичко, като същевременно вложи цялото красноречие, на което е способен. Когато свърши, се облегна и зачака реакцията на Еско.

— Казваш, че това се е случило преди някое време? — попита Еско.

— Преди две хиляди години, ако това може да се нарече „някое време“.

— Е, доста си е — съгласи се Еско. Той погледна опуснатите си длани. Раздвижи пръсти и ги огледа с любопитство, сякаш пробваше как работи някаква нова машинария. После добави: — И този човек слязъл от небето, за да ни спаси?

— Да — каза Монро.

— От лошотията ни?

— Да.

— И въпреки това са постъпили с него по този начин? Нахлузили му трънен венец и го разпънали?

— Да, така е.

— Но ти каза, че тая история се е случила преди две хиляди години?

— Почти.

— Доста време, наистина.

— Да, доста време.

Еско се ухили, сякаш бе решил трудна главоблъсканица, изправи се, потупа Монро по рамото и каза:

— Е, не ни остава друго, освен да се надяваме, че не е вярна.

Вечерта у дома Монро отново започна да крои планове как да просвети Еско в правата вяра и да го спаси от езичеството. Изобщо не му мина през ум, че е станал за смях и че Еско се е обидил, като е разбрал, че Монро го смята за невежа, още щом прекрачил прага на дома му. И, разбира се, дори не допускаше, че вместо да му затръшне вратата в лицето, да го залее с леген мръсна вода или да му покаже дулото на пушката си, както биха постъпили други обидени негови съселяни, Еско, като добър човек, просто бе решил да се позабавлява като засипе Монро с щедри количества от невежеството, което оня бил дошъл да търси.

Еско не се похвали пред никого с това, което бе направил. Всъщност и пет пари не даваше дали Монро е разбрал истината или не, която бе, че той и жена му са баптисти. Не друг, а самият Монро разгласи случката, разпитвайки за имената на други, тънещи в невежество миряни. Стори му се странно, че хората приемат историята за смешна и че го спират в магазина или на пътя и го молят да я разказва. Чакаха нетърпеливо да стигне до последната реплика на Еско както повечето хора, когато някой разправя познат анекдот. Ако Монро я пропуснеше, друг я цитираше вместо него, за да не остават нещата недовършени. Това продължи докато накрая Сали го съжали и му каза, че са го взели на подбив, като му обясни и защо.