Дни наред след това Монро бе сърдит на цялото село заради лошата шега. Започна да се съмнява, че някога ще си намери мястото тук, докато накрая Ейда не каза:

— Мисля, че след като получихме урок по почтеност, трябва да променим поведението си.

След това всичко се изясни. Отидоха у Суангърови, извиниха им се и оттогава станаха приятели и редовно обядваха заедно, в отговор на което Суангърови зарязаха баптизма и се присъединиха към неговата църква.

През тази първа година Монро запази къщата им в Чарлстън и те живяха във влажната къщичка край реката, предназначена за приходящите свещеници, която през юли и август така силно миришеше на плесен, че вътре едва се дишаше. После, когато се видя, че климатът се отразява благоприятно на здравето му и че местните най-после за започнали да проявяват търпимост към него и че някой ден може и да го приемат сред себе си, той реши да остане за постоянно. Продаде къщата в Чарлстън и купи фермата от семейство Блек, които най-неочаквано тръгнаха да се местят в Тексас. Монро хареса живописното място и равната долинна земя, повече от двайсет акра от която бяха разчистени и разделени с ограда на ниви и пасища. Хареса му гористата местност, просечена от възвишения и клисури, простираща се до подножието на Студената планина. Хареса му водата от извора с чистия си неутрален вкус на камък, която изтичаше толкова студена, че дори лете зъбите те заболяват, като я пиеш.

Особено му хареса къщата, която издигна там, най-вече заради това, че олицетворяваше вярата му в бъдещето, в което се виждаше жив поне още няколко години. Монро начерта плановете със собствените си ръце, после лично ръководи строежа. Стана хубава къща, покрита отвън с белосани дъски и тъмна дървена облицовка отвътре, просторна веранда отпред, пристроена кухня отзад, огромно огнище във всекидневната и печка в спалнята — рядкост по тия места. Колибата, която предишният собственик бе построил от цели трупи, бе на няколкостотин метра от новата къща нагоре по хълма в посока към Студената планина. Превърнаха я в жилище за наемните работници.

Когато Монро купи фермата, тя бе напълно разработена, но скоро той изостави много от дейностите, тъй като нямаше намерение да я превръща в самозадоволяващо се стопанство. Това не се и налагаше, защото парите от инвестициите му в ориз, индиго и памук продължаваха да текат.



Но потокът им щеше да секне, както разбра Ейда, след като приключи с проучването на владението си от билото и прочете писмото, което извади от книгата в джоба си. Малко след погребението тя бе писала на приятеля и адвоката на Монро в Чарлстън, за да го уведоми за смъртта и да поиска информация за финансовото си състояние. Писмото бе дългоочакваният отговор на въпросите й. Тонът му бе любезен и предпазлив. Описваше войната, ембаргото, трудните времена и ефектът им върху доходите на Ейда, които щели да останат незначителни, поне до успешния завършек на войната. В случай на поражение, Ейда на практика не можела да очаква нищо. Адвокатът завършваше с предложение да действува като администратор на имуществото на Монро, тъй като Ейда вероятно не се чувства готова сама да изпълни тези задължения. Деликатно се намекваше, че задачата изисква компетентност и познания, каквито Ейда не притежава.

Тя се изправи, пъхна писмото обратно в джоба си и тръгна по пътеката към Блек Коув. В светлината на новината, че настоящето й е достатъчно несигурно и никой не знае какво ли още я очаква занапред, Ейда се запита дали ще намери кураж да потърси някаква надежда. Като излезе на открито, видя, че маранята се е вдигнала. Небето бе ясно и Студената планина изглеждаше толкова близко, че можеше да протегне ръка и да я докосне. Денят отминаваше и след два часа слънцето щеше да се скрие зад планината, за да оповести началото на продължителното здрачаване. Някаква птица, кацнала високо в клоните на дървото, под което минаваше, я заговори. На земята нападаха парченца от черупки.

Като стигна каменната стена, която ограждаше горния край на пасището, спря да почине отново. Мястото бе чудесно, едно от любимите й кътчета във фермата. Камъните бяха обрасли в лишеи и мъх и заради това стената изглеждаше стара, макар да не беше. Някой от по-възрастните Блек я бе започнал, опитвайки се да разчисти полето от камъните, но се бе отказал само след шест метра, откъдето бе продължил с колове. Стената вървеше от север на юг и в слънчевия следобед западната й страна бе затоплена от слънцето. Край нея растеше ябълково дърво. Из високата трева бяха нападали няколко рано узрели плода. Привлечени от сладкия мирис на гнило, около тях жужаха пчели. Оттук се откриваше гледка към края на гората, къпиновия храсталак и две големи кестенови дървета. Това бе най-тихото кътче, в което Ейда бе попадала. Тя седна в тревата в основата на стената и сгъна шала си за възглавница. Извади книгата от джоба си и зачете глава със заглавие „Как се лови дрозд и как лети дроздът“. Забравила света и себе си, погълната от истории за войни и дезертьори, тя заспа под лъчите на залязващото слънце и жуженето на пчелите.

Спа дълго и сънува цветен сън, в който седеше в чакалня на железопътна гара сред тълпа от други пътници. В средата на помещението имаше стъклена кутия с човешки кости — също като онези, които бе виждала в анатомичната сбирка на музея. Докато чакаше влака, кутията се изпълни със синкаво сияние, което се засилваше като пламък на газена лампа, когато удължаваш фитила. Ейда с ужас видя, че костите се покриват с плът и след малко стана ясно, че това е баща й.

Останалите пътници ужасени се отдръпнаха към стените на помещението, но Ейда, макар също изплашена, се приближи до кутията, сложи ръка върху нея и зачака. Монро обаче не се възстанови докрай. Остана си просто едно оживяло тяло с тънка като пергамент кожа. Движенията му бяха бавни, но трескави, като на давещ се човек, който се мъчи да излезе на повърхността. Той доближи устни до стъклото и заговори на Ейда настойчиво и тревожно. Сякаш искаше да й каже най-важното нещо, което знаеше. Но Ейда чу само мърморене, дори след като долепи ухо до стъклото. После задуха вятър, предвещаващ буря, и кутията изведнъж се изпразни. Влезе кондукторът, който започна да кани пътниците във влака. Ейда разбра, че крайната му спирка е Чарлстън в миналото, и че ако се качи, ще пристигне в детството си, двайсет години по-рано. Пътниците се настаниха и започнаха шумно и весело да махат през прозорците, заливайки се в смях. От някои купета долитаха песни. Ейда остана сама на перона. Влакът потегли.

Събуди се под нощното небе. Ръждивият маяк на Марс тъкмо се плъзгаше под линията, очертана от короните на дърветата на запад. Това й подсказа, че полунощ е превалила — бе си отбелязала в тетрадка мястото, където се намираше планетата рано вечер. Високо в небето грееше полумесец. Нощта бе суха и леко прохладна. Ейда се загърна в шала. Никога не бе нощувала сама в гората, но установи, че не е толкова страшно, колкото си бе мислила, въпреки тревожния сън. Луната хвърляше нежна синкава светлина над гората и полето. Студената планина представляваше само тъмно петно върху небето. Единственият звук бе далечният зов на пъдпъдък. Не почувства желание да се прибира у дома.

Тя махна восъчния капак на гърненцето със сладко, мушна пръсти вътре и сложи няколко къпини в устата си. Сладкото бе приготвено без много захар и вкусът му бе свеж и тръпчив. Ейда седя часове наред, наблюдавайки движението на луната по небето и яде, докато сладкото свърши. Мислеше за баща си, за съня и за тъмния силует в кладенеца. Макар да изпитваше дълбока обич към Монро, тя си даде сметка, че видът му в съня я е уплашил. Не искаше той да се връща при нея, нито пък тя да го последва веднага.

Дочака разсъмването. Първата дрезгава светлина плахо се появи на изток, после се засили и планините се очертаха тъмни като нощта. Мъглата по върховете им се вдигна, очисти формите им и се разсея в топлината на утрото. Силуетите на дърветата из пасището сякаш бяха нарисувани с роса. Когато Ейда се изправи и тръгна към къщата, мирисът на нощ все още се усещаше под двете кестенови дървета.

Като се прибра, Ейда взе дъската за четене и тръгна към любимото си кресло. В стаята цареше почти пълен мрак, с изключение на сноп златиста утринна светлина, който падаше върху коленете й. Снопът бе разрязан на две от средната пречка на прозореца и бе изпълнен с танцуващи прашинки. Ейда сложи лист хартия под един от лъчите и набързо написа писмо на адвоката, в което му благодареше за предложението, но го отклоняваше с довода, че е достатъчно образована, за да управлява едно имение, състоящо се от почти нищо.

През часовете на нощното си бдение тя отново и отново запрехвърля в главата си перспективите, които се очертаваха пред нея. Те не бяха много. Ако се опита да продаде фермата и се върне в Чарлстън, малкото пари, които се надяваше да получи от продажбата в тези трудни времена, когато купувачи почти липсваха, едва ли щяха да й стигнат за дълго. След време ще й се наложи да се прикрепи към някои от приятелите на Монро в деликатно замаскирани паразитни отношения като учителка или преподавателка по музика или нещо такова.

Или да се омъжи. Но мисълта да се върне в Чарлстън като отчаяно търсеща съпруг стара мома я отвращаваше. Представяше си какво ще бъде. Как похарчва повечето от парите си за подходящи тоалети и как договаря условията на женитбата си със застаряващи неудачници, представители на някои слоеве на обществото в Чарлстън — няколко нива под най-горното — когато всички мъже приблизително на нейната възраст са на война. Как казва на някого, че го обича, а всъщност има предвид, че той просто се е появил в момент на неотложна нужда. Не, не можеше, дори в отчайващото си положение, да си представи брак с такъв човек, без да изпита чувството, че се задушава.

Ако се върне в Чарлстън при тези унизителни условия, очакваха я малко съчувствие и огромен порой от клюки, защото в очите на мнозина щеше да бъде жена, която лекомислено е пропиляла няколкото бързолетни години на ухажването, когато младите дами са достигнали върха на светското си образование и мъжете коленичат пред тях в израз на уважението си, докато цялото общество внимателно следи как вървят към венчилото, като че изначалната морална сила на Вселената е изцяло насочена в тази посока. На времето приятелите и познатите на Монро бяха останали озадачени от факта, че Ейда не проявява особен интерес към този процес.

Тя не бе направила почти нищо да промени нещата, тъй като в изолираните от останалия свят дамски салони след празничните обеди, където омъжените и сгодените се преценяваха една друга с безпощадна критичност, тя твърдеше, че се чувства толкова отегчена от ухажорите — всички от които се интересуваха единствено от търговия, лов и коне — че се чуди дали да не закове на портата си надпис „Забранено за мъже“. Разчиташе, че подобни изказвания ще предизвикат догматичното неодобрение или на някои от по-възрастните, или на някоя от дебютантките, стремяща се да получи благоволението на онези, които поддържат схващането, че най-висшето призвание на омъжената жена е безпрекословно да се подчинява на волята на мъжа си. Бракът е краят за жената, твърдяха те. И Ейда отговаряше: „Наистина. Тук ще се съглася с вас, при условие, че няма да разискваме надълго и нашироко смисъла на предпредпоследната дума от вашето изречение.“ После се наслаждаваше на настъпилото мълчание, докато всички присъстващи брояха отзад напред, за да открият въпросната думичка.

В резултат от това поведение сред познатите им се заговори, че Монро е създал чудовище, същество, неспособно да се впише в обществото. Затова малцина се изненадаха, а мнозина се възмутиха от отговора на Ейда на две предложения за женитба, когато бе на деветнайсет години: тя ги отхвърли безцеремонно, обяснявайки по-късно, че и на двамата кандидати не им достига размах — размах на мисълта, на чувствата, на отношението към света. Това, плюс факта, че и двамата мажеха косата си с брилянтин, сякаш за да компенсират по някакъв показен начин липсата на блестящ ум.

За много от приятелите й отхвърлянето на предложение за женитба, направено от състоятелен мъж без видими външни недостатъци, бе ако не немислимо, то най-малкото непростимо, и през годината, преди да заминат за планините, много от тях се отказаха от нея, намирайки я за прекалено рязка и ексцентрична.

Дори сега при мисълта да се върне в Чарлстън й се повдигаше, а и гордостта й я отхвърляше. Нищо не я теглеше натам. Във всеки случай, не и семейството. Нямаше други близки роднини, освен братовчедката Луси, нямаше обични лели или благи баба и дядо, които да се зарадват на завръщането й. Липсата на роднини я измъчваше, особено като виждаше, че родовите връзки между планинците са толкова силни и дълбоки, че не можеха да изминат и километър по пътя край реката, без да срещнат някой сродник.