— Все още гледам през прозореца.

— Добре де, престани да гледаш през прозореца! Имаш не повече от час и половина!

— Сузи, успокой се!

— Как да се успокоя, а?!

— Всичко е наред. Всичко е под контрол.

— И не си казала на абсолютно никого, нали?! — продължава Сузи, като последното повтаря за хиляден път. — Не си казала дори и на Дани, нали?!

— Разбира се, че не съм! Да не съм толкова глупава! — Оттеглям се уж небрежно в един ъгъл и добавям шепнешком, така че никой да не ме чуе: — Само Майкъл знае. И Лоръл. Това е.

— И никой не подозира нищо, нали?!

— Изобщо! — Точно в този момент в стаята влиза Робин. — О, здрасти, Робин! Сузи, ще ти се обадя по-късно, ясно?

Затварям телефона и се усмихвам на Робин, която е облечена в светлорозов костюм, на главата си има слушалки, а в ръката си държи уоки-токи.

— Окей, Беки — изрича тя със сериозен, делови тон. — Сцена Едно е готова. Сцена Две в момента се подготвя. Обаче имаме един проблем.

— Така ли? — преглъщам аз. — И какъв е той?

— Не е пристигнал нито един човек от семейството на Люк. Баща му, втората му майка, някакви братовчеди, които са в списъка… Нали каза, че сте разговаряли?

— Да, точно така — прочиствам си гърлото аз. — Всъщност… точно те ми се обадиха преди малко. Опасявам се, че има някакъв проблем със самолета им. Казаха да поставите на техните места други хора.

— Така ли?! — отчайва се Робин. — Ама това никак не е добре! Никога не ми се е случвало толкова много промени в последната минута! На нито една от сватбите ми! Нова шаферка… нов кум… нов свещеник… Имам чувството, че всичко е променено!

— Да, знам — изричам с извинителен тон. — Много съжалявам, защото си давам сметка колко много усилия си положила за тази сватба! Просто в един момент се оказа напълно естествено именно Майкъл да ни ожени, а не някой абсолютно непознат човек. Така де, та той ни е стар приятел, освен това е квалифициран за тази дейност, и всичко останало. И затова на Люк му се наложи да си търси нов кум…

— Добре де, но само три седмици преди сватбата! Знаеш ли колко беше притеснен отец Саймън, когато разбра, че е отхвърлен?! Чудеше се дали няма нещо общо с косата му!

— С косата му ли? Не, разбира се! Това няма нищо общо с косата му! Честна дума!

— А после, и двамата ти родители да се разболеят от шарка по едно и също време… Как е възможно подобно стечение на обстоятелствата, направо не мога да го проумея?!

— Да, права си — правя аз тъжна физиономия. — Такъв лош късмет!

Уоки-токито й припуква и Робин се обръща.

— Да? — казва. — Какво казваш? Не! Изрично подчертах, че искам бляскаво жълта светлина! Не синя! Окей, веднага идвам… — Когато стига до вратата, се обръща и добавя: — Беки, сега трябва да тръгвам. Просто трябваше да те уведомя за няколкото детайла, които се наложи да променим в последния момент, но с тези ваши промени нещата толкова се объркаха, че… Нали нямаш нищо против, че се заех с тях без твоето съгласие?

— Няма проблеми! Вярвам на преценката ти! Благодаря ти, Робин!

Робин излиза, но след няколко минути на вратата се чука и ето че се появява Кристина. Облечена е в божествена бледозлатиста рокля на Айси Маяке, изглежда ослепително и държи в ръка чаша шампанско.

— Как е нашата булка! — усмихва се тя. — Малко сме нервни, а?

— Не особено — отговарям.

Което донякъде е точно така.

Всъщност е чистата истина. Вече съм отвъд всякакви притеснения и тревоги. Или всичко ще мине по план и планът ми ще сработи. Или няма да мине и ще се превърне в пълен провал. Така че оттук нататък не мога да направя нищо по този въпрос.

— Току-що говорих с Лоръл — казва Кристина, докато отпива от шампанското си. — Нямах представа, че взема такова дейно участие в сватбата.

— Е, не чак толкова. Просто ми прави една мъничка услуга…

— И аз така разбрах — отбелязва Кристина и ме поглежда изпитателно над ръба на чашата си, което ме кара да се запитам колко точно й е казала Лоръл.

— А каза ли ти… от какъв характер е тази услуга? — питам уж небрежно.

— Запозна ме със същността на нещата. Беки, ако направиш, каквото си замислила… — Поклаща глава. — Ако нещата протекат, както си ги планирала, заслужаваш направо Нобелова награда за върховен номер! — Тук вдига чаша и добавя: — Пия за теб! И ти желая само късмет!

— Благодаря!

— Ей, Кристина! — И двете се обръщаме, за да видим приближаващата се към нас Ерин. Вече е облечена в дългата си виолетова шаферска рокля, косата й е вдигната в средновековен кок, а очите й блестят от вълнение. — Ама тази тема за Спящата красавица е много готина! Видя ли вече булчинската рокля на Беки? Направо не мога да повярвам, че съм шаферка! Никога досега не съм била ничия шаферка!

Мисля, че Ерин е малко превъзбудена заради повишението си на моята сватба. Когато й казах, че приятелката ми Сузи няма да може да присъства и я помолих да ми стане шаферка, тя буквално избухна в сълзи.

— Не, все още не съм зървала булчинската рокля на Беки — отговаря Кристина. — И направо не смея да я погледна!

— Много е красива! — запротестирвам аз. — Ела и я виж!

Въвеждам ги в импозантната гардеробна, където е окачена роклята на Дани.

— Цялата си е на мястото — отбелязва лаконично Кристина. — Това е добро начало.

— Кристина, това тук не е като прословутите тениски! Тази рокля е от друга, по-висша лига! Само погледни!

Просто не мога да повярвам каква фантастична работа свърши Дани! Макар че никога не бих си го признала пред Кристина, не съм разчитала особено на неговата рокля. Даже, ако трябва да бъда честна докрай, допреди една седмица тайничко ходех на проби в ателието на Вера Уонг.

Но после една вечер Дани почука на вратата на апартамента ни. Цялото му лице грееше от възбуда. Повлече ме нагоре към неговия апартамент, дръпна ме в коридора и отвори със замах вратата на неговата стая. И аз ахнах от изумление.

От разстояние роклята изглежда като традиционна бяла булчинска рокля — с впита талия, богата, надиплена в романтичен стил долна част и дълъг шлейф. Но когато се вгледаш отблизо, започваш да забелязваш безброй специфични, уникални детайли: диплите от бял дънков плат на гърба, характерните за Дани малки плисета и свивки на талията, белите пайети, мънистата и броката, разпръснати по целия шлейф — сякаш някой е изсипал отгоре кутия с бонбонки.

Никога досега не съм виждала подобна булчинска рокля! Това е истинско произведение на изкуството.

— Е, ако трябва да бъда честна — обръща се към мен Кристина, — когато ми каза, че ще бъдеш с произведение на младия господин Ковиц, малко се притесних. Обаче това… — Докосва едно мъничко мънисто. — Впечатлена съм! Ако приемем, разбира се, че шлейфът ти не се разпадне, докато вървиш към олтара.

— Няма да се разпадне — уверявам я аз. — Разхождах се из нашия апартамент, облечена с нея, в продължение на половин час. И нито една пайета не падна на пода!

— Ще изглеждаш приказно! — отбелязва замечтано Ерин. — Точно като принцеса. А и онази зала…

— Да, залата е направо забележителна — съгласява се и Кристина. — Мисля, че доста народ няма да може да си затвори устата от изумление.

— А аз още не съм я виждала — признавам си аз. — Робин не искаше да влизам там предварително.

— На всяка цена трябва да погледнеш! — възкликва Ерин. — Просто надникни. Преди да започне да се пълни с хора.

— Не мога! Ами ако някой ме види?!

— Хайде де! — подканя ме Ерин. — Сложи си едно шалче на главата. Никой няма да знае, че ти си булката!

* * *

Промъквам се долу във взето назаем яке с качулка и всеки път, когато някой минава покрай мен, аз извръщам глава. Чувствам се като непослушно малко момиченце. Виждала съм плановете на дизайнера и когато бутвам двойните врати на Терасовидната зала, смятам, че приблизително съм наясно какво ще зърна — нещо забележително, нещо театрално.

Ала се оказва, че нищо не ме е подготвило за влизане в тази зала.

Все едно влизам в напълно различен свят.

Пред очите ми се възправя сребриста, проблясваща, магическа гора. Клоните се издигат високо над главата ми. От туфичките пръст наоколо растат цветя. Между дърветата се вият лозници, от тях висят плодове, а в далечината си съзира ябълково дърво с увиснали от клоните сребърни ябълки. Паяжината е покрита с капчици роса… А тези птици, дето летят наоколо, истински ли са?!

Светлините на прожекторите оцветяват клоните и падат върху редиците столове. Две чистачки методично почистват прашинките от всяка седалка. Мъж в дънки прикрепва някакъв кабел към килима. Друг мъж на стълба оправя едно сребристо клонче. Цигулар си просвирва цигулката, а някъде в далечината някой настройва тимпани.

Все едно се намирам зад кулисите на някое шоу на Уест Енд.

Стоя встрани, оглеждам и се опитвам да попия всеки детайл. Никога през живота си не съм виждала нещо подобно и не мисля, че някога отново ще го зърна.

Неочаквано от другия край на залата се появява Робин, говореща нещо в микрофона си. Очите й сканират залата и аз се свивам в качулката на якето си. Докато не ме е забелязала, се измъквам заднешком от Терасовидната зала и влизам в асансьора, за да отида до Голямата бална зала.

Малко преди да се затворят вратите на асансьора, към мен се присъединяват две възрастни жени с тъмни поли.

— Видя ли тортата? — пита едната. — Струва най-малко три хиляди долара!

— Кое е семейството?

— Шърман — отговаря първата. — Елинор Шърман.

— Ааа, значи това е сватбата на Елинор Шърман!

Вратите се отварят и двете излизат.

— Блумууд — прошепвам аз, но прекалено късно. — Мисля, че името на булката е Беки.

И без това не ме чуват вече.

Тръгвам предпазливо след тях към Балната зала. Към грандиозната зала в бяло и златно, където двамата с Люк ще открием танците.

О, Господи! Та тя е дори още по-голяма, отколкото си я спомням! Още по-позлатена и грандиозна! Светлините от прожекторите обхождат стените, осветяват балконите и полилеите. Променят ефектите си, играят по лицата на сервитьорите, които нанасят последните щрихи по масите. Всяка кръгла маса е украсена с каскади от бели цветя в средата. От тавана виси тента от муселин, фестониран с вълшебни лампички като нанизи от перли. Дансингът е обширен и полиран. На сцената се подготвя оркестър от десетима музиканти. Оглеждам се замаяно и виждам двама от помощниците на Антоан, балансиращи върху столове, да полагат последните захарни лалета върху близо триметровата торта.

Навсякъде се носи ухание на цветя, на скъп восък и на очакване.

— Извинете!

Отскачам настрани, когато покрай мен преминава сервитьор с количка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — приближава се към мен жена, носеща на гърдите си табелката на хотел „Плаза“.

— Аз просто… разглеждах — смотолевям.

— Разглеждахте ли? — свиват се подозрително очите й.

— Да! В случай, че… някога ми се прииска да се оженя.

И изчезвам, преди да е успяла да ме разпитва повече. И без това вече видях достатъчно.

Не съм особено сигурна как мога да стигна до апартамента оттук. Знам, че хотелът е огромен и загубването в него е гарантирано, така че за по-сигурно слизам на приземния етаж, преминавам колкото е възможно по-незабележимо покрай Двора с палмите и се насочвам към асансьорите.

Минавам покрай ниша с диванче и се заковавам на място. Тази тъмна глава ми е позната. Позната ми е ръката, която държи чаша с джин и тоник.

— Люк? — Той се обръща и ме гледа безизразно. Едва в този момент се сещам, че лицето ми е полускрито и просъсквам: — Аз съм!

— Беки?! — възкликва невярващо той. — Какво правиш тук?

— Исках да видя залите. Нали са удивителни?! — Оглеждам се, за да проуча дали не ме наблюдават, после се отпускам на стола до него и прошепвам: — Ти изглеждаш страхотно.

Той изглежда даже повече от страхотно. Изглежда буквално зашеметяващо в безупречния си фрак и колосаната бяла риза. Тъмната му коса проблясва под светлините, а от него се носи познатия аромат на разкошния му афтършейв. Когато очите му срещат моите, усещам, че нещо вътре в мен се освобождава — като навито въже, което внезапно се развива. Каквото и да се случи днес — независимо дали ще успея да си приведа в действие плана или не, — двамата с него ще бъдем заедно. И всичко ще бъде прекрасно, защото ще бъдем двамата заедно!

— Нали знаеш, че сега не би трябвало да си говорим — усмихва ми се дяволито той. — Казват, че било лоша поличба.

— Да, знам — кимвам и отпивам от неговия джин с тоник. — Но ако трябва да бъда честна, смятам, че ние сме дори отвъд суеверията.

— Какво искаш да кажеш с това?

— О, нищо! — Броя до пет, за да се овладея, след което изричам сякаш между другото: — Разбра ли, че полетът на родителите ти закъснява?

— Да, казаха ми — смръщва се Люк. — Ти говори ли с тях? Знаеш ли дали ще се появят навреме?