— Още нещо не е наред — продължава да ми шепне Люк — Майкъл не ни обяви за съпруг и съпруга. И освен това не е ли необходимо да подпишем някакъв документ?

— Шшшшшшшт! — Светкавицата ни заслепява и двамата примигваме едновременно.

— Беки, какво става тук? — обръща ме Люк с лице към себе си. — Ние женени ли сме вече?

— Тази поза е страхотна! — обажда се фотографът. — Останете така, ако обичате!

— Женени ли сме?! — не се предава Люк, а очите му обхождат изпитателно лицето ми.

— Ами… — отвръщам неохотно, — като се замисля… май още не сме.

Нова ослепителна светкавица. Когато очите ми отново успяват да се фокусират, зървам невярващия поглед на Люк срещу себе си.

— Не сме женени?!

— Люк, просто ми се довери, става ли?!

— Да ти се доверя?!

— Да! Точно както ми обеща преди няколко минути! Помниш ли?!

— Да, обещах ти го, но тогава си мислех, че ще се женим!

В този момент струнният оркестър подхваща Сватбения марш и екипът с камерите започва да разбутва гостите, за да ни хване по-добре.

— Тръгвайте! — прозвуча близо до мен пропукващ, безтелесен глас. — Тръгвайте напред!

Но откъде идва този глас, за Бога?! Да не би цветята ми да говорят?!

Постепенно очите ми се фокусират върху миниатюрния микрофон, прикрепен към една розова пъпка. Робин е поставила микрофон в букета ми!

— Булката и младоженецът! Тръгвайте!

— Окей! — казвам на цветята. — Тръгваме.

Сграбчвам ръката на Люк и се насочвам към пътеката, обратно в омагьосаната гора.

— Ние не сме женени! — продължава да повтаря слисано Люк. — Цяла гора, четиристотин души гости, огромна бяла рокля и ние не сме женени!

— Шшшт! — скастрям го аз. — Да не вземеш сега да кажеш на всички?! Виж какво, нали ми обеща, че дори и нещата да ти се сторят малко странни, ще правиш, каквото ти казвам?! Е, действай!

Докато преминаваме през гората, хванати ръка за ръка, снопове слънчеви лъчи пронизват клоните и къпят в светлина пода под краката ни. Неочаквано се чува някакво бръмчене и за мое огромно изумление клоните на дърветата се отдръпват, за да разкрият множество дъги, играещи по тавана над нас. Разнасят се песнопения на божествен хор и от небето към нас се спуска малко пухкаво облаче, върху което се гушат двойка тлъсти розови гълъби.

Господи! Идва ми да се разкискам! Тези ли са допълнителните детайли, за които Робин ми спомена сутринта?

Вдигам поглед към Люк и забелязвам, че и той едва сдържа усмивката си.

— Какво ще кажеш за гората? Хубава е, нали?! — изчуруликвам жизнерадостно. — Докараха брезите специално от Швейцария, представяш ли си?!

— Сериозно?! — възкликва Люк. — Ами гълъбите откъде ги докараха? — Вторачва се в тях и добавя: — Като ги гледам, струват ми се малко тлъстички за гълъби. Приличат ми по-скоро на пуйки.

— Изобщо не са пуйки!

— Защо бе, аз обичам пуйки!

— Люк, ще млъкнеш ли най-после? — промърморвам, като отчаяно се опитвам да не се разхиля. — Гълъби са и точка.

Преминаваме редица след редица елегантно облечени хора, които ни се усмихват топло — с изключение на момичетата, които ми правят задължителната преценка по манхатънски.

— Кои, по дяволите, са всички тези хора? — прошепва Люк, докато оглежда редиците напълно непознати особи.

— Нямам никаква представа — свивам ламене. — Мислех си, че познаваш поне някои от тях.

Когато стигаме до другия край на залата, следва нова фотографска сесия. И Люк ме поглежда дяволито.

— Беки, моите родители все още ги няма. Нито пък твоите, доколкото виждам.

— Така ли? Ами… май си прав.

— Никакви роднини, никакъв пръстен… и ние не сме женени. — Пауза. — Ако щеш ме наречи луд, но не точно така си представях нашата сватба!

— Спокойно! Не това е нашата сватба! — казвам и го целувам за пред камерите.

* * *

Направо не мога да повярвам, че ще ми се размине! Никой не казва нищичко. Никой не задава никакви въпроси. Само двама поискаха да ми видят пръстена и аз набързо обърнах годежния си пръстен и им го демонстрирах в ролята на халка.

Ядохме суши и хайвер. Обядът беше неревоятен, от четири блюда. Вдигахме тостове. Изобщо всичко мина по план. Срязахме тортата с огромен сребърен меч, а после оркестърът засвири „Начинът, по който изглеждаш тази вечер“ и Люк ме поведе към дансинга и двамата се понесохме в романтичен валс. Точно това е един от моментите, които ще скътам завинаги в албума на паметта си. Бяло-златистият вихър около нас, нежната музика, ръцете на Люк около кръста ми, главата ми се върти от шампанското, и съзнанието, че това е то, това е великият миг, който скоро ще свърши.

Приемът е вече в разгара си. Оркестърът свири някакво джазово парче, което не разпознавам, дансингът е пълен с народ. Сред тълпите добре облечени непознати съзирам тук-таме и по някое познато лице. Кристина танцува с приятеля си, а Ерин разговаря с един от приятелите на кума. Ето я там и Лоръл, танцуваща особено енергично с… Майкъл!

Аха! Това наистина е идея!

— Познай колко души поискаха визитката ми? — казва в ухото ми нечий глас. Обръщам се и виждам Дани с победоносна физиономия, с по чаша шампанско във всяка ръка и с цигара в уста. — Двадесет! Най-малко! А една дама поиска да й взема мерките точно тук! Представяш ли си само?! Всички буквално примират за твоята рокля! И когато им казах, че съм работил с Джон Галиано…

— Дани, ти никога не си работил с Джон Галиано!

— Е, веднъж му подадох чаша кафе все пак! — изрича отбранително той. — И той ми благодари! Това също е в известен смисъл творчески обмен…

— Щом казваш! — ухилвам му се щастливо. — Много се радвам за теб!

— Е, забавляваш ли се?

— Разбира се!

— Свекърва ти е в стихията си!

Двамата се обръщаме като по команда, за да огледаме Елинор. Тя седи на челно място на масата, обградена все от елегантни дами. По бузите й се съзира лека руменина — толкова оживена никога досега не съм я виждала! Облечена е в дълга, богато надиплена бледозелена рокля, носи огромно количество диаманти и изглежда като красавицата на бала. Което, отчасти, си е чистата истина. Това тук са нейните приятели. Това всъщност е нейният прием, а не мой или на Люк. Спектакълът действително е прекрасен. Събитие, на което си заслужава да бъдеш гост.

И точно така се чувствам и аз в известен смисъл. Покрай мен минава групичка жени, които разговарят на висок глас и аз дочувам откъслечни фрази:

— Забележително…

— Пълно с въображение…

Усмихват се на мен и Дани и ние им се усмихваме в отговор. Обаче усещам устата си леко схваната. Май се уморих да се усмихвам на хора, които изобщо не познавам.

— Това е жестока сватба! — отбелязва Дани, като оглежда блесналата зала. — Действително забележителна! Въпреки че й липсва твоят дух.

— Какво искаш да кажеш с това? — полюбопитствам аз.

— Не твърдя, че не е фантастична! Напротив! Много е шик, много е тузарско! Просто… не така си представях точно твоята сватба. Ала очевидно съм грешал. — Забелязва изражението ми и побързва да добави: — Извинявай, ако съм те обидил!

Поглеждам изпитото му, комично, нищо неподозиращо лице и си казвам: „Господи, трябва да го уведомя! Не мога да не кажа точно на Дани!“

— Дани, има нещо, което искам да знаеш — изричам шепнешком.

— Какво?

— За тази сватба…

— Здравейте, деца!

Думите ми увисват виновно във въздуха и аз се обръщам рязко — но това е само Лоръл, цялата зачервена и превьзбудена от танците.

— Страхотно парти, Беки! — казва. — Оркестърът е велик! Господи, бях забравила колко обичам да танцувам!

Оглеждам я с тих ужас.

— Лоръл! Човек не навива ръкавите на рокля на Ив Сен Лоран за 1000 долара!

— Беше ми горещо, какво да направя?! — свива безгрижно рамене тя, а после се привежда и добавя шепнешком: — Не ми е приятно да ти казвам, Беки, обаче ще трябва да се измъкнеш колкото е възможно по-скоро!

— Толкова скоро?! — подскачам и поглеждам инстинктивно към китката си и едва тогава се сещам, че в този момент не нося часовник.

— Колата вече чака навън — продължава Лоръл. — Шофьорът е запознат с всички подробности и ще ви покаже къде точно да се явите на летището. За частните самолети процедурите са различни, но смятам, че всичко трябва да мине по вода. Ако все пак има някакви проблеми, веднага ми звънни! — Привежда се още повече към мен, а аз поглеждам крадешком към Дани, който се преструва, че не ни слуша. Лоръл допълва: — Ще пристигнете навреме в Англия, не се притеснявай! И ще имате достатъчно нреме за всичко! Искрено се надявам, че всичко ще се нареди!

Вдигам ръка и я прегръщам.

— Лоръл, страхотна си! Направо не знам как да ти се отблагодаря!

— Беки, това е нищо, повярвай ми! След всичко, което ти направи за мен, можеше да имаш и десет самолета, ако искаш! — Връща ми прегръдкатаа, а после поглежда часовника си. — Най-добре върви да намериш Люк. А аз ще ви се обадя след няколко минути.

След като тя изчезва от полезрението ни, настъпва заинтригувана тишина. Накрая Дани пита:

— Беки, вярно ли разбрах, че става въпрос за частен самолет?

— Ами… да. Точно така.

— И вие ще летите с частен самолет, така ли?

— Да — отговарям, като се старая да звуча безгрижно. — Точно така. Това е сватбеният подарък на Лоръл за нас.

— Значи тя е избрала частния самолет?! — престорва се на възмутен Дани. — Мамка му! Точно това си мислех да избера от вашия списък! Двоумях се между него и яйцеразбивачката…

— Идиот! Тя е президент на самолетна компания!

— Господи! Значи частен самолет. Е… и къде ще ходите? Или все още е голяма тайна? — пита спокойно. Гледам го как подръпва от цигарата си и внезапно усещам, че ме залива вълна от обич към него.

И осъзнавам, че искам не само да му кажа какво става в действителност.

Искам да го направя част от всичко това.

— Дани! — възкликвам внезапно. — Случайно да си носиш задграничния паспорт?

* * *

Минава известно време, докато открия Люк. Приклещен е в ъгъла от двама корпоративни финансисти и ме поглежда с благодарност, когато се появявам. Обхождаме огромната, претъпкана зала и си вземаме довиждане с всички, които познаваме, като същевременно им благодарим за присъствието. Ако трябва да бъда честна, тази работа не ни отнема особено много време.

Накрая се приближаваме към главната маса и прекъсваме Елинор колкото е възможно по-дискретно.

— Майко, вече ще тръгваме — казва й Люк.

— Вече? — смръщва се Елинор. — Не е ли твърде рано?

— Ами… ние тръгваме.

— Благодаря ти за прекрасната сватба! — обръщам се най-искрено към нея аз. — Беше наистина приказно! Всички говорят колко е великолепно! — Привеждам се да я целуна и добавям: — Довиждане.

Защо имам едно особено усещане, че никога повече няма да видя Елинор?

— Довиждане, Беки — казва тя с типичния си официален маниер. — Довиждане, Люк!

— Довиждане, майко.

Двамата се вторачват един в друг и за част от секундата имам усещането, че Елинор ще му каже още нещо. Ала вместо това тя се привежда доста непохватно и изненадващо го целува по бузата.

— Беки! — чувам нечий глас и усещам, че някой ме бута по рамото. — Да не би вече да си тръгвате?!

Обръщам се и зървам Робин, която изглежда доста разтревожена.

— Ами… да. Тръгваме. Много ти благодаря за всичко, което…

— Но вие не можете да си тръгнете просто така!

— Никой няма да забележи! — прошепвам и оглеждам веселящото се множество.

— Напротив, трябва да забележат! Забрави ли, че сме планирали и триумфално излизане, а?! Ами розовите листенца? Ами музиката?!

— Ами… защо да не пропуснем излизането…

— Да пропуснем излизането?! — ококорва се срещу мен Робин. — Ти майтапиш ли се?! Оркестър! — изрича настойчиво тя в микрофона си. — Превключваме на „Някой ден“! Разбрахте ли? Превключваме на „Някой ден“! — Включва уоки-токито и нарежда: — Осветителите, готови с розовите листенца!

— Робин! — прекъсвам я безпомощно. — Ние наистина можехме да се измъкнем незабелязано…

— Моите булки никога не се измъкват незабелязано! Фанфари на линия! — продължава да се разпорежда в микрофона си тя. — Осветителите, готови с плана за излизане!

Внезапно се разнасят тържествени фанфари и гостите на дансига подскачат. Осветлението се променя от диско светлини в бляскаво розово и оркестърът засвирва „Някой ден и моят принц ще се появи“.

— Тръгват Красавицата и Принцът! — обявява Робин в микрофона, а мен ме побутва и подсказва: — Хайде! Раз-два-три, раз-два-три!

Двамата с Люк се споглеждаме и се насочваме послушно към дансинга, където гостите се разделят, за да ни направят път. Оркестърът свири с все сила, прожекторите ни следват, а отгоре внезапно започват да валят розови листенца.

Ама това е доста красиво, в интерес на истината! Всички ни се усмихват благосклонно, отвсякъде дочувам ахкания и охкания, в тази розова светлина се чувствам като в дъга, а розовите листенца ухаят така приказно, докато падат над главите ни, по ръцете ни и се спират на пода… Двамата с Люк се гледаме щастливо, а в косата му се е спряло едно листенце…