— Спрете!

Когато чувам този глас, стомахът ми се преобръща.

Двойните врати са се разтворили и ето че там, на прага им, с черен костюм и най-високите черни ботуши, които някога съм зървала, стои тя.

Самата зла магьосница.

Всички обръщат глави, а оркестърът заскрибуцва несигурно.

— Алиша?! — възкликва изненадано Люк. — Ти пък какво правиш тук?!

— Добра сватба си си спретнал, а, Люк?! — подсмива се презрително тя.

Прави няколко крачки навътре и аз забелязвам, че гостите се отдръпват ужасени при вида й.

— Заповядай! — побързвам да замажа положението аз. — Заповядай и се весели с нас! Щяхме да те поканим, обаче…

— Много добре знам какво правиш, Беки!

— Какво да правя? Просто се омъжвам! — отговарям, като се старая отчаяно да звуча безгрижно. — Надали е особено трудно да се досети човек.

— Напротив, отлично знам какво правиш! Имам си приятели в Съри! И те сондират нещата от известно време! — заявява и ме поглежда триумфално, а аз усещам, че по гръбнака ми запълзява хлад.

Не!

Моля те, не!

Не и след като успяхме да стигнем дотук!

— Мисля, че ти пазиш една мъничка тайна, която отказваш да споделиш с гостите си тук! — изрича Алиша и се престорва на загрижена. — Май не е особено учтиво от твоя страна, нали?

Не мога да помръдна. Не мога да си поема дъх. Трябват ми веднага феите кръстници! Веднага!

Лоръл ме поглежда ужасено.

Кристина си оставя чашата с шампанско.

— Код червено! Код червено! — чувам гласа на Робин от букета си. — Спешен случай! Код червено!

Ето че Алиша вече се насочва към дансинга. Обхожда го. Наслаждава се на вниманието.

— Истината е — започва сладникаво, — че това тук е нещо като театър. Нали, Беки?

Очите ми потрепват. Зад нея приближават двама яки джеи. Обаче, както виждам нещата, няма да стигнат навреме, всичко ще бъде провалено!

— Всичко изглежда толкова прекрасно, толкова романтично! — продължава тя с вече значително по-ожесточен тон. — Обаче хората може би ще искат да знаят, че така наречената перфектна сватба в „Плаза“ е нищо повече от… Олеле! — Гласът й се извисява до писък. — Пусни ме веднага!

Направо не мога да повярвам! Това е Люк! Приближил се е безшумно към нея й ето че сега я премята през рамо. И я изнася навън сякаш е непослушно дете.

— Остави ме! Пусни ме долу! — крещи тя. — Няма ли кой да ми помогне! Помощ!

Ала гостите започват да се смеят. Тя рита Люк с острите си токчета, обаче той изобщо не й обръща внимание и продължава пътя си към вратата.

— Всичко е фалшиво! — пищи тя, когато стигат до прага. — Всичко е измама! Това не е истинска…

Вратите се затръшват и отрязват завинаги гласа й. Настъпва тягостна тишина. Никой не помръдва, даже и Робин. После много бавно, вратите отново се разтварят и ето че се появява Люк — спокоен и невъзмутим. Потърква си ръцете.

— Никак не обичам неканени гости — отсича лаконично.

— Браво! — извиква жена, която не познавам.

Люк се покланя драматично, всички се засмиват облекчено и в следващия момент се понасят бурни ръкопляскания.

Сърцето ми бие толкова силно, че не съм сигурна дали ще се задържа още дълго на крака. Когато Люк се приближава към мен, аз сграбчвам спасителната му ръка, а той стисва моята успокоително. Вече искам да тръгвам. Искам да се махна оттук. Да изчезна.

Дочувам бъбрене около себе си и когато се заслушвам, за мое огромно облекчение долавям фрази от рода на: „побъркана“, „сигурно е откачила от ревност“. А една жена, облечена от главата до петите в произведения на „Прада“, обяснява: „Честно да ви кажа, нещо подобно се случи и на нашата сватба…“

О, Боже! Ето че към нас приближават Елинор и Робин. Вървят рамо до рамо, като двете кралици от „Алиса в страната на чудесата“.

— Много съжалявам! — казва Робин веднага, щом застава до нас. — Не позволявай на този инцидент да разстрои деня ти, миличка! Тя е само едно тъжно момиче, което ти завижда.

— И коя беше тази, ако смея да попитам? — пита смръщено Елинор. — Познаваш ли я?

— Една озлобена бивша клиентка — отговаря Робин. — Някои от тези момичета стават особено отмъстителни понякога. Направо не мога да си представя как толкова бързо се променят! В един момент са сладки млади същества, а в следващия вече завеждат дела и плюят! Ти не се притеснявай, Беки! Ще повторим излизането. Внимание, оркестър! — изрича в микрофона си. — Повторение на „Някой ден“ при мой сигнал! Осветителите, готови с резервните розови листенца!

— Подготвила си резервни розови листенца?! — възкликвам изумено.

— Миличка, предвидила съм всеки спешен случай! — намига ми тя. — Ето защо човек си наема сватбен агент!

— Робин — обръщам се към нея с напълно искрен тон, — мисля, че си заслужаваш всеки цент! — Прегръщам я и я целувам. — Довиждане! Довиждане и на теб, Елинор!

Музиката отново се разнася, ние отново започваме да танцуваме, а върху нас се посипват нови розови листенца. Не може да не се признае на Робин — истинска професионалистка е! Хората отново се тълпят около нас и аплодират още по-силно и… Аз ли си въобразявам, или наистина излъчват по-голяма топлота към нас след инцидента с Алиша? В края на шпалира зървам Ерин, приведена нетърпеливо напред, и хвърлям букета си в протегнатите й ръце.

И после изчезваме.

Тежките двойни врати се затварят зад нас и ние се озоваваме в тихия, изискан коридор с меките килими — празен с изключение на двама любопитковци, които се правят, че гледат някъде напред.

— Направихме го! — въздъхвам облекчено, но и превъзбудено аз. — Люк, направихме го!

— И аз така разбрах — кимва Люк. — Направихме го! А сега имаш ли нещо против най-после да ми кажеш какво става тук по дяволите?

Двадесет

Лоръл е организирала всичко безупречно. Самолетът ни чака на летище „Кенеди“, а на „Гетуик“ в Лондон пристигаме около осем часа сутринта, където ни очаква друга кола. И ето че вече се носим с бясна скорост през графство Съри по посока на Оксшот. Съвсем скоро ще стигнем! Направо не мога да повярвам колко безпроблемно мина всичко!

— Предполагам, че си даваш сметка къде всъщност е грешката ти — отбелязва Дани, като се протяга удобно на задната седалка на мерцедеса.

— Къде? — вдигам стреснато глава от телефона аз.

— Че не си се отказала и от двете сватби. Така де, като си решила да са две, защо да не го направиш и три пъти, а?! Или пък шест? Представяш ли си — шест церемонии…

— Шест рокли — вметва Люк.

— Шест торти…

— Я стига вие, двамата! — прекъсвам ги възмутено. — Не го направих нарочно, ясно ли е?! Просто… така се случи.

— Да бе, така се случи! — пародира ме Дани. — Беки, пред нас поне няма смисъл да се преструваш. Искаше ти се да облечеш две булчински рокли, признай си! В това няма нищо срамно, така че…

— Дани, говоря по телефона! — прекъсвам го, като поглеждам през прозореца. — Окей, Сузи, мисля, че ни остават още около десетина минути.

— Просто не мога да повярвам, че успяхте! — цвърчи приятелката ми от другата страна на линията. — Просто не мога да повярвам, че всичко все пак се нареди! Иска ми се да изляза на площада и да се разкрещя така, че всички да чуят!

— Въздържай се, ако обичаш!

— Ама наистина е невероятно! Като си помисля само, че снощи сте били в „Плаза“, Ню Йорк, а сега… — И тя не довършва, обзета от внезапна тревога. — Ей, нали не си облечена все още в онази булчинска рокля?

— Естествено, че не съм! — изкисквам се аз. — Не съм чак такава идиотка! Преоблякох се в самолета.

— И как беше?

— Ох, направо не можеш да си представиш какъв разкош, Сузи! Оттук нататък вече ще пътувам само с реактивни самолети „Лийр“!

Денят е слънчев и топъл. Поглеждам през прозореца към прелитащите покрай нас поля и усещам, че ме залива вълна от щастие. Направо не мога да повярвам, че всичко си идва на мястото! След всичките тези месеци на притеснения и тревоги! Вече сме тук, в Англия! Моята Англия! И всеки момент ще се оженим!

— Честно да ти кажа, малко се притеснявам — отбелязва от задната седалка Дани. — Къде са ти всичките замъци, а?

— Това е Съри — обяснявам му аз. — Тук нямаме замъци.

— А къде са войниците с овчите шапки на главите, а? — присвива подозрително очи той. — Беки, сигурна ли си, че това е Англия? Сигурна ли си, че пилотът бе наясно къде ни приземява?

— Напълно сигурна — отговарям и си изваждам червилото.

— Не знам — отбелязва замислено той. — Това тук ми прилича по-скоро на Франция.

Спираме на един светофар, той смъква прозорчето и се обръща към една жена:

— Bonjour! Comment allez-vous? (Добър ден! Как сте? (фр.). — Бел. прев.)

— Аз… не бих могла да знам — стряска се жената и забързано се отдалечава.

— Знаех си! — отсича Дани. — Беки, много ми е неприятно да те прекъсвам, но… това е Франция!

— Това е Оксшот, идиот такъв! — срязвам го аз. — И… о, Боже! Ето я и нашата улица!

Стомахът ми се преобръща, когато зървам познатия знак. Почти пристигнахме!

— Окей — обажда се шофьорът. — Ето я и Елтън Роуд. Кой номер?

— Номер 43. Ето онази къща там — посочвам аз. — Онази с балоните и лампичките… и сребърните лентички по дърветата…

Мамка му! Цялата градина е превърната във вълшебна гора! Между клоните на кестена отпред се вижда човек, който закача още лампички, на алеята е паркиран бял бус, а от къщата излизат и влизат жени в униформи на зелени и бели райета.

— Както виждам, май наистина те очакват — отбелязва Дани. — Добре ли си?

— Прекрасно — отговарям и… колкото и нелепо да звучи, гласът ми потреперва.

Колата се заковава пред входа, а след нея и другата кола зад нас, която носи всичкия ни багаж.

— Едно само не мога да разбера — отбелязва Люк, като наднича през прозорчето. — Как успя да преместиш цяла сватба с един ден?! И то само за три седмици. Така де, тук става въпрос за всякакви фирми, за оркестъра, за всякакви други особено заети професионалисти…

— Люк, това не ти е Манхатън — отвръщам, докато отварям вратата на колата. — Ела, ще видиш!

* * *

Тъкмо се измъкваме от колата, ето че портата на градината се отваря и срещу нас върви мама, облечена в панталони на шотландско каре и тениска, на която се мъдри надпис: „МАЙКА НА БУЛКАТА.“

— Беки! — изписква тя, притичва и ме прегръща.

— Мамо! — прегръщам я в отговор. — Всичко наред ли е?

— Всичко е под пълен контрол! — отговаря развълнувано тя. — Имахме малък проблем с букетчетата за масите, но стискай палци — вече са на път! Люк! Как си, скъпи?! Как беше финансовата конференция?

— Мина … хммм… много добре — отговаря той. — Даже отлично, благодаря. Много съжалявам, че ви причиних толкова главоболия с организирането на сватбата…

— О, няма нищо! — махва с ръка мама. — Вярно, че бях малко озадачена, когато Беки ми се обади, но в края на краищата не беше кой знае каква работа да се отложи с един ден. И без това повечето от гостите бяха планирали да останат за неделна закуска, така че — не се тревожи. А Питър от църквата прояви огромно разбиране и изтъкна, че макар да не прави венчавки в неделя, в този случай ще направи изключение…

— Ами какво стана с… уредниците на тържествата например? Не бяха ли резервирани за вчера?

— О, на Лулу й е все едно! Нали така, Лулу? — обръща се мама към една от жените в униформите на зелени и бели райета.

— Естествено! — отвръща весело Лулу. — Защо да имам нещо против?! Здравей, Беки! Как си?

Боже, господи! Ама това е Лулу, която ме водеше да си купувам курабийки!

— Здравей! Нямах представа, че вече си в този бизнес.

— Е, няма как — махва с ръка тя. — Нали все нещо трябва да правя. А сега, когато и децата пораснаха…

— Знаеш ли, че Арон — синът на Лулу, свири в оркестъра! — изрича гордо мама. — Той е на синтезатора! И честно да ти кажа, много са добри! Упражняват се да свирят едно парче специално…

— Ето, опитай това! — прекъсва я Лулу и ми подава едно канапе. — Това са нашите нови ролца! Много сме доволни от тях. Знаеш ли, че тестените ролца с пълнеж са много на мода в наши дни?

— Сериозно?

— О, да! — кима енергично с глава Лулу. — Вече никой не поръчва тарталети! А що се отнася до волаваните… — Прави кисела физиономия. — Край с тях!

— Тук сте напълно права! — намесва се Дани със светнали очи. — Волаваните вече са мъртви! Волаваните са пепел, ако желаете. А може ли да попитам какво е вашето компетентно мнение относно аспарагусовите ролца?

— Мамо, това е Дани — вметвам бързо. — Моят съсед, нали си спомняш?

— Госпожо Би, за мен е огромна чест да се запозная с вас! — казва Дани и целува ръка на мама. — Нали нямате нищо против, че се довлякох тук с Беки?

— Естествено, че нямам! — отвръща мама. — Колкото повече хора, толкова по-весело! А сега елате да видите палатката!