Чу отварянето на входната врата и краткия похотлив смях на Куин. Гейдж смяташе, че Кал е ударил джакпота с нея, дори ако съдеше само по този смях. Като се добавеха изваяните й форми, големите сини очи, ума, чувството за хумор и куража й, приятелят му трябваше да е на седмото небе.

Гейдж доля кафето си и когато чу стъпките на Кал към кухнята, извади втора чаша.

Кал я взе от ръката му и след нехаен поздрав отвори хладилника за мляко.

За човек, станал призори, изглеждаше дяволски свеж, забеляза Гейдж. Може би физическите упражнения предизвикваха отделяне на ендорфини, но като страстен комарджия, Гейдж би се обзаложил, че жената е причината за игривата походка на приятеля му.

Сивите очи на Кал бяха ясни, лицето и тялото — отпуснати. Тъмнорусите му коси бяха влажни и миришеха на сапун, което издаваше, че е взел душ във фитнес клуба. Той разбърка кафето си с мляко и извади кутия със зърнена закуска от шкафа.

— Искаш ли?

— Не.

Кал изсумтя, сипа от закуската в купа и наля мляко.

— Целият отбор ли е сънувал?

— Така изглежда.

— Чух се с Фокс. — Кал загреба от закуската си, облегнат на плота. — И двамата с Лейла са имали сън. Какъв беше твоят?

— Целият град беше в кръв — започна Гейдж, — сградите, улиците, всеки, имал лошия късмет да се озове навън. Кръвта бълбукаше по тротоарите, стичаше се по стените. И гореше.

— Да, същият сън. Май за първи път шестимата сънуваме един и същ кошмар. Сигурно означава нещо.

— Ритуалният камък отново е цял. Шестимата събрахме парчетата в едно. Сибил твърдо вярва, че то е източник на сила.

— А ти?

— Мисля, че трябва да се съглася, защото си струва да заложим на това. Зная, че имаме по-малко от два месеца да опознаем тази сила. Ако е истина.

Кал кимна.

— Идва по-бързо и е по-силно. Но го наранихме два пъти, и то сериозно.

— Третият трябва да е краят.



Гейдж не се застоя дълго в къщата. Както обикновено, жените щяха да прекарат голяма част от деня в търсене на отговори в книги и интернет. Щяха да разглеждат схемите, картите и графиките, които бяха съставили, в търсене на нови гледни точки. И да бърборят до припадък. Кал щеше да тръгне към „Боул-а-Рама“, а Фокс — към кантората си. А самият той, помисли си Гейдж, бе комарджия без предложения за игра.

Това означаваше, че е свободен за деня.

Можеше да се върне в дома на Кал, да се обади на този-онзи, да напише няколко имейла. Имаше своя област за проучване. От години изучаваше демонология и фолклор от различни краища на света. Когато съчетаваха неговите открития с изровеното от Сибил, Куин и Лейла, нещата пасваха доста добре.

Богове и демони воювали едни с други дълго преди появата на човека. Броят им намалявал и когато човекът излязъл на сцената, бързо ги надминал по численост. Настъпила „Човешката ера“, както я наричал Джайлс Дент, според дневниците, написани от любимата му, Ан Хокинс. И по време на тази ера останали само един демон и един закрилник… не че Гейдж бе напълно убеден в това. Но само един представляваше интерес за него. Смъртоносно ранен, закрилникът предал силата и мисията си на малко момче от човешкия род и тя била съхранена през вековете, до появата на Джайлс Дент.

Гейдж размишляваше върху това, докато шофираше. Бе приел Дент и факта, че той и приятелите му са негови потомци чрез Ан Хокинс. Вярваше, както и другите, че Дент е намерил начин, изопачавайки правилата и извършвайки човешко жертвоприношение, да окове и демона, и себе си. Докато триста години по-късно три момчета го бяха освободили.

Бе готов да приеме дори, че е било писано да го сторят. Колкото и да не му харесваше, можеше да го преглътне. Съдбата им бе да се изправят срещу демона, да се преборят с него и да го унищожат или да умрат. Духът на Ан Хокинс се бе явил няколко пъти през последните месеци и загадъчните й послания предупреждаваха, че тази година битката през Седемте ще е съдбовна.

Всичко или нищо. Живот или смърт.

В повечето от виденията му неизменно присъстваше смъртта във всякакви ужасяващи форми и Гейдж не би заложил, че шестимата ще танцуват танца на победата.

Несъзнателно беше поел към гробището, навярно защото мислеше за смъртта. Когато слезе от колата, пъхна ръце в джобовете си. Глупаво бе да идва тук. Нямаше смисъл. Но тръгна по тревата, покрай плочите и паметниците.

Трябваше да донесе цветя, помисли си той, но поклати глава. И от тях нямаше смисъл. За какво им бяха цветя на покойниците?

Майка му и детето, на което се бе опитала да даде живот, отдавна лежаха мъртви.

Месец май бе раззеленил тревите и дърветата и лекият вятър ги раздвижваше. Наоколо се простираше хълмиста местност, с възвишения и долини, сред които мрачно стърчаха сиви плочи с надписи и изящни бели паметници, поставени от любещи близки, които хвърляха сянка от слънцето. За майка му и мъртвородената му сестра имаше бяла плоча. Макар да бяха минали много години от последното му посещение тук, знаеше как да ги намери.

Формата на малкия паметник бе проста, заоблена, с издълбани само имена и дати.

„Катрин Мери Търнър

1954–1982

Роуз Елизабет Търнър

1982“

Почти не я помнеше. С времето образите, звуците, допирът й бяха избледнели и потънали в мъгла. Имаше само смътен спомен как бе слагал ръка на издутия й корем, за да усети ритането на бебето. Пазеше снимка и знаеше, че прилича на майка си по цвета на косата и формата на очите и устните. Не бе видял бебето и никой не му бе казал на кого е приличало. Но помнеше слънчевите дни, в които весело си играеше с камиончета на нахлуващата през прозореца светлина, и дори как побягваше към вратата, когато баща му се прибираше от работа, и как се заливаше от смях, когато силните му ръце го сграбчваха и вдигаха високо.

Имаше време, кратко време, когато ръцете на баща му ласкаво го повдигаха, а не го поваляха. Слънчеви дни, помисли си той. После бе загубил майка си, а заедно с нея и бебето, и се бе възцарил мрак и студ.

Дали някога му се бе карала, дали го бе наказвала или нервничила? Сигурно, разбира се. Но не помнеше такава случка или предпочиташе да не си спомня. Може би я идеализираше, но не виждаше нищо лошо в това. Когато едно момче бе имало майка за толкова кратко време, имаше право да я смята за съвършена и като възрастен мъж.

— Не ти донесох цветя — промълви той. — Трябваше.

— Все пак дойде.

Гейдж се завъртя и се втренчи в очи със същия цвят и форма като неговите. Докато я гледаше със свито сърце, тя му се усмихна.

Втора глава

„Толкова е млада“, бе първата му мисъл. По-млада от самия него, осъзна той, докато двамата стояха и се взираха един в друг над гроба й. В спокойната й, кротка красота имаше някаква скромност, която би съхранила част от нея до дълбока старост. Но не бе доживяла дори до тридесет години.

Дори сега, като зрял мъж, почувства пронизваща болка от загубата.

— Защо си тук? — попита той и усмивката й отново разцъфтя.

— Не искаш ли?

— Никога преди не си идвала.

— Може би не си се вглеждал. — Тя тръсна тъмните си коси назад и въздъхна дълбоко. — Денят е прекрасен, с толкова много майско слънце. А ти си тук и изглеждаш сломен, ядосан… И толкова тъжен. Нима не вярваш, че има по-добро място, Гейдж? Че смъртта е начало на нещо ново?

— За мен беше край на предишния ни живот. — Самата истина е, помисли си Гейдж. — Когато ти умря, свършиха добрите дни.

— Горкото момче. Мразиш ли ме за това, че те изоставих?

— Не си ме изоставила. Ти умря.

— Почти същото е. — В очите й се изписа тъга или може би съжаление. — Не бях до теб — по-лошо, отколкото да те оставя сам. Оставих те с него. Позволих му да посее в мен семето на смъртта. И ти остана сам и безпомощен пред баща, който те бие и ругае.

— Защо се омъжи за него?

— Жените са слаби, както навярно вече си разбрал. Ако не бях слаба, щях да го напусна, да те взема със себе си и да замина далеч от него и това място. — Тя леко се обърна назад към Холоу. Гейдж долови в очите й нещо друго, проблеснало само за миг, нещо по-светло от съжаление. — Трябваше да защитя и двама ни. Щяхме да си живеем добре, далеч оттук. Но мога да те защитя сега.

Той проследи движенията й, спускането на косите й, шумоленето на тревите в краката й.

— Как мъртвите могат да защитят живите?

— Виждаме повече. Знаем повече. — Тя отново застана с лице към него и протегна ръце напред. — Попита защо съм тук. Ето за това. За да те защитя, след като не го сторих приживе. Да те спася. Да ти кажа да заминеш. Да напуснеш този град. Тук няма нищо, освен смърт и нещастия, болка и загуба. Заминеш ли, ще живееш. Останеш ли тук, ще умреш, ще изгниеш в земята като мен.

— Слушай, отначало се справяше добре. — В него се надигна хладен и свиреп гняв, но тонът му остана спокоен и почти нехаен. — Щях да се хвана, ако беше продължил още малко с тази игра на мама и синче. Но прибърза.

— Искам само да си в безопасност.

— Искаш смъртта ми. Ако не да умра, поне да се махна оттук. Няма да ходя никъде, а ти не си майка ми. Свали дегизировката, негоднико!

— Мама ще те напляска за това.

С широк замах, демонът разсече въздуха. Силата накара Гейдж да се олюлее. Преди той да възвърне равновесието си, създанието се преобрази.

Очите му станаха червени, от тях потекоха кървави сълзи, а зловещият му смях кънтеше.

— Лошо момче! Ще накажа и теб, и лошите ти приятелчета. Ще одера кожите ви, ще изпия кръвта ви, ще оглозгам костите ви.

— Да, да.

Показвайки безразличие, Гейдж пъхна палци в предните си джобове.

Лицето на майка му се превърна в нещо грозно и нечовешко. Тялото се разкриви и прегърби, на ръцете и краката се появиха извити нокти, после — копита. Накрая всичко се разми и изгуби сред гърчеща се черна маса, която изпълни въздуха с мирис на смърт.

Зловонието лъхна Гейдж, но той не помръдна от мястото си. Нямаше оръжие и след бърза преценка на положението реши да играе на късмет. Сви ръката си в юмрук и го стовари сред безформения черен облак.

Издърпа ръката си и отново удари. Дъхът му секна от болката, но стисна зъби и нанесе трети удар. Създанието изпищя. Ярост, помисли си Гейдж. Неистова ярост го издигна над гроба на майка му и го повали на земята.

Демонът застана облегнат на паметната плоча, в образа на момче, който често приемаше.

— Ще молиш за смърт — заговори то. — Дълго след като разкъсам другите на парчета, ще ме умоляваш. Ще пирувам с теб години наред.

Гейдж изтри кръвта от устните си и се усмихна, въпреки че усещаше гадене и световъртеж.

— Искаш ли да се обзаложим?

Съществото с лице на дете заби нокти в гърдите си и ги раздра. После с изблик на гръмогласен смях изчезна.

— Полудял е, мамка му. Кучият син е луд.

Гейдж се надигна, пое си дъх и погледна ръката си. Бе зачервена и покрита с мазоли, от които течеше слуз, както и от няколко прободни рани, навярно от зъби. Докато зарастваха, болката бе нетърпима. Придържайки пострадалата ръка пред гърдите си, той се изправи, но залитна, когато земята сякаш се разлюля под краката му. Трябваше отново да поседне, облегнат с гръб на надгробната плоча на майка си и сестра си, докато гаденето отмине и престане да му се вие свят. Под приятното майско слънце, в компанията само на мъртвите, започна да вдишва и издишва, за да понесе болката, и съсредоточи ума си върху заздравяването. Най-сетне паренето намаля и той възвърна силата си.

Стана, хвърли последен поглед към гроба и се отдалечи.

Отби се в цветарския магазин и купи пъстър пролетен букет, който накара продавачката Ейми да се запита коя ли е щастливката. Остави я да се чуди. Трудно можеше да обясни, а и не бе работа на Ейми, по дяволите, че в ума му се въртят мисли за майки и цветя.