Сибил отметна косите си назад и отпи пак кафе.

— Още един въпрос. Как ти хрумна, че някоя от нас двете ще ти позволи да се измъкнеш и вземеш решение за цветовете в бутика си, без да ти досаждаме с мнението си?

— Как наистина…

— Никой не може да избяга от моето мнение, но все пак ще хапна бекон и яйца.

— Добре, добре. Просто ми се струва лудост да мисля за бои и цветосъчетания, когато имаме грижи, свързани със съдбовни неща.

— Цветовите съчетания също са нещо съдбовно.

Лейла се засмя и поклати глава.

— Имаме си работа с демон, който желае смъртта ни и след шест седмици ще застане срещу нас с цялата си мощ, а аз съм тръгнала да гоня дивото, като започвам собствен бизнес в града, избран за бойно поле. Междувременно Фокс трябва да интервюира и обучи — за което сигурно ще трябва да му помогна — моя заместничка като офис мениджър, докато намерим начин да оцелеем и унищожим вековното зло. И се каня да му предложа да се ожени за мен.

— Не можем да престанем да живеем, защото… О-хо! — Сибил повдигна ръка и изчака, докато умът й се проясни от сутрешната замаяност. — В курса по журналистика наричахме това „поемане на инициатива“. Важна стъпка.

— Налудничаво ли е?

— Все някой трябва да поеме инициативата. — Сибил протегна ръка и взе парче бекон. — Да, разбира се, бракът е лудост… затова е нещо човешко.

— Нямам предвид брака, а предложението. Толкова е необичайно за мен.

— Да, не мога да си те представя да пълзиш пред мъж и да го умоляваш да те вземе за жена.

— Винаги съм си мислила, че когато всичко е наред, когато настъпи подходящ момент, ще очаквам любимият ми да се реши на тази стъпка, да купи пръстен и да ми предложи. — Лейла въздъхна и отново се залови да разбива яйцата в купата. — Това е типично за мен… или беше. Но вече не ме е грижа дали всичко е наред, пък и как може човек да знае, особено ние, дали моментът е подходящ? И не искам да чакам.

— Върви и го грабни, сестричке.

— Ти би ли… искам да кажа, при тези обстоятелства?

— Да, бъди сигурна.

— Чувствам… Ето го, идва — прошепна Лейла. — Не казвай нищо.

— О, възнамерявах да се раздрънкам и да хвърля шепа конфети.

— Добро утро. — Фокс погледна Сибил със сънена усмивка, а онази, с която се обърна към Лейла, бе ослепителна. — Ти готвиш?!

— Шефът ми даде половин ден почивка, така че имам свободно време.

— Твоят шеф трябва да ти дава всичко, което поискаш. — Фокс посегна към хладилника за обичайната си кока-кола и отпи, подозрително поглеждайки ту Лейла, ту Сибил. — Какво има? Какво става тук?

— Нищо. — Предвид способността му да долавя чужди мисли и чувства, Лейла размаха пръст срещу него. — Не се опитвай да надничаш. Просто разговаряхме за бутика, за мостри на бои и други подобни неща. Колко яйца искаш?

— Две. Три.

Лейла самодоволно се усмихна на Сибил, когато Фокс се наведе, за да потърка нос в шията й и да грабне парче бекон.



Сградата, в която щеше да се помещава бутикът на Лейла, бе просторна, светла и на добро място. Важни плюсове според Сибил. Лейла имаше години опит в търговията с модни облекла, както и отличен усет за стил — други големи предимства. Като се добавеше и споделяната с Фокс дарба да чете мисли и да отгатва какво точно търси клиентката, предимствата ставаха много.

Сибил закрачи из помещението. Харесваше й старият дъбов паркет, топлият му цвят и широките дървени парапети.

— Уют или шик? — попита тя.

— Уют, с известна доза шик. — Лейла стоеше до предния прозорец с Куин и държеше една от мострите срещу естествената светлина. — Искам да запазя пространството и да добавя някои щрихи. Женствено, предразполагащо, но без сладникавост. Достъпно, но не напълно предсказуемо.

— Нищо в розово, виолетово или мораво.

— Не — решително отсече Лейла.

— Два удобни стола за сядане — предложи Куин, — за пробване на обувки или чакане на приятелка, която е в пробната, но никакви флорални или лъскави тъкани.

— Представи си го като галерия, а стоката — като картини.

— Именно. — Лейла засия срещу Сибил. — Затова предпочитам неутрални тонове за стените. Топли неутрални цветове, заради дървото. И, мисля, вместо щанд — тя сложи ръка пред талията си — да намеря хубаво старинно бюро или маса за касата. А тук… — Тя подаде мострите на Куин и пристъпи по голия под. — Тук ще има раздвижени стъклени етажерки за излагане на обувки и малки чанти. А ето тук…

Сибил я следваше, докато приятелката й преминаваше от сектор в сектор и излагаше плановете си за разположението. Имаше ясно оформени идеи — открити релси, рафтове, красиви витрини за аксесоари.

— Ще помоля бащата на Фокс да направи две вградени пробни в дъното.

— Три — каза Сибил. — По-практично, по-интересно за окото, и магическо число.

— Три тогава, с хубаво, ласкаво осветление и от онези безмилостни тройни огледала.

— Мразя ги — промърмори Куин.

— Както всички, но са необходимо зло. И малка кухня тук, отзад. — Лейла ги подкани с жест и тръгна пред тях. — Запазили са я при различните превъплъщения на магазина. Мисля, че мога да слагам малки закачливи аранжировки всеки месец. Например свещи и вино на масата, цветя, някоя всекидневна или вечерна рокля, преметната върху стол. Или кутия със зърнена закуска на плота, чинии в мивката и куфарче или грубовата чанта на масата, чифт обувки с дебели подметки под нея… Нали се досещате защо?

— Забавно. Хитро. Да, досещам се. Дай да погледна мострите.

Сибил ги грабна от Куин и тръгна обратно към предния прозорец.

— Имам и още — каза им Лейла, — но сведох избора си до тези.

— И вече имаш любимо съчетание — довърши Куин.

— Да, но искам да чуя мнения. Сериозни мнения, защото… колкото се вълнувам, толкова и съм изплашена, и не искам да проваля всичко, като…

— Ето тази. Шампанско. Бледозлатисто, съвсем леко загатнат цвят. Нежно, неутрално, но весело. Всички цветове ще се открояват на този фон.

Куин присви устни и се вгледа над рамото на Сибил в мострата.

— Права е. Женствено, изтънчено, топло.

— Това беше и моят избор.

— Което доказва, че и трите имаме отличен вкус — заключи Сибил. — Тази седмица ли ще кандидатстваш за бизнес кредит?

— Да. — Лейла въздъхна и залюля филираните краища на косите си. — Фокс казва, че работата е в кърпа вързана. Имам препоръки от него, от Джим Хокинс, от бившата ми шефка в бутика в Ню Йорк. Финансите ми са… скромни, но в ред. И градът се нуждае от нов бизнес. За да има местни приходи, вместо парите да отиват в мола…

— Добра инвестиция. На идеално място си, на главната улица и само на няколко крачки от площада. Отраснала си с този бизнес, защото родителите ти са имали магазин за дамски тоалети. Имаш опит и набито око за стил. Много добра инвестиция. Бих искала да участвам в нея.

Лейла примигна срещу Сибил.

— Моля?

— Финансите ми са добри… не достатъчно, за да получа кредит, но мога да инвестирам в обещаващо начинание. Какви разходи предвиждаш за начало?

— Около…

Сибил замислено кимна при назованата цифра.

— Мога да си позволя една трета. Куин?

— Да, и аз мога да вложа една трета.

— Шегувате ли се? — бе единственото, което Лейла успя да каже. — Вие се шегувате.

— За теб остава последната третина от скромните ти финанси или от банковия кредит. Аз бих отделила от кредита, не само за да имам време да стъпя на крака, както и за данъчни облекчения. — Сибил отметна косите си назад. — Или не искаш инвеститори?

— Искам, щом ще сте вие. Господи, това е… Почакайте. Трябва да помислите малко. Сериозно. Помислете. Не искам да…

— Вече сме го обмислили.

— И обсъдили — добави Куин. — Още когато реши да се захванеш с това начинание. За бога, Лейла, залагаме толкова много една на друга и на този град. Не става дума само за пари… а както би казал Гейдж, искаме да вдигнем мизата.

— Ще се постарая да потръгне. Обещавам. — Лейла изтри една сълза. — Обещавам. Зная какво означаваме една за друга, но щом ще участвате, нека всичко да е документирано и законно. Фокс ще… уреди подробностите, ще се погрижи за тази част. Мога да се справя. Вече съм убедена, че мога. — Тя обви ръце около Куин, а после притегли и Сибил в прегръдка. — Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви!

— Няма нужда. Не забравяй и нещо друго, което би казал Гейдж — напомни й Сибил.

— Какво?

— Че може да не доживеем до август. — Смеейки се, Сибил я потупа отзад и се отдръпна. — Мислила ли си вече за име на бутика?

— Шегуваш ли се? Разбира се. Имам цял списък с имена. Всъщност — три списъка в папка. Но ще ги изхвърля, защото току-що ми хрумна идеалното. — Лейла разпери ръце с дланите нагоре. — „Сестрите“.



Разделиха се и Лейла тръгна към кантората, Куин — да обядва с майката на Кал и да обсъждат планове за сватбата, а Сибил — обратно към дома. Искаше да потърси нещо за хелиотропа като оръжие и да проучи по-подробно легендите за разпръснатия на парченца по-голям източник на сила.

Обичаше тишината и уединението. Даваха й възможност да размишлява, да прехвърля и размества идеи като части от пъзел, докато паснат най-добре. Чувствайки нужда от смяна на обстановката, взе лаптопа и папката с разпечатани записки за камъка и слезе в кухнята. На отворена врата и прозорци, за да влиза свеж пролетен въздух, приготви чай с лед и забърка купа салата. Обядвайки, препрочете бележките си.

„07.07.1652 г. Джайлс Дент (Пазителят) носел амулет с хелиотроп в нощта, когато Лазаръс Туис (Демонът) повел тълпа заблудени хора към Свещения камък в гората Хокинс Ууд, където Джайлс живеел в малка колиба. Преди тази нощ Дент говорел за камъка, показвал го на Ан Хокинс, неговата любима и майката на синовете му, тризнаци (родени на 07.07.1652 г.). Ан загадъчно споменава за него в дневниците си, водени, след като Дент я изпратил на друго място (там, където сега се намира фермата на семейство О’Дел), за да роди в безопасност.

Следващото документирано сведение е за появата на камъка, разделен на три равни части, в шепите на Кал Хокинс, Фокс О’Дел и Гейдж Търнър след извършения от тях ритуал за кръвно братство до Свещения камък в полунощ на десетия им рожден ден (07.07.1987 г.). Ритуалът, при който била пролята кръв, освободил демона за период от седем дни, на всеки седем години, през което време влиянието му се разпространявало като зараза в Хокинс Холоу и подтиквало жителите на града към насилие, дори убийства.

Но при освобождаването на демона трите момчета добили необичайна способност за самоизцеление и ясновидски дарби. Оръжия.“

Сибил кимна, когато стигна до подчертаната дума.

Да, тези оръжия им бяха помогнали да оцелеят и да се бият. И техният източник бе камъкът от амулета, или бяха свързани с него.

Тя прегледа в записките си откъсите от дневниците на Ан Хокинс, в които се говореше за съединяване на третините, и разговорите й с Кал и Лейла. „Едно на три части, и три в едно цяло“, замислено си преповтори Сибил и изпита лек гняв към Ан, че не се е явила на нея.

Би било вълнуващо да интервюира призрак.

Започна да нахвърля мислите си, използвайки метода поток на съзнанието, който според нея бе най-ефективен. После можеше да ги доизглади. От време на време прекъсваше, за да отбележи на листче някой факт, с който да се заеме по-късно, или област, която си заслужава да проучи по-внимателно.

Чу входната врата да се отваря, но продължи работата си. „Куин се прибира рано“, нехайно си каза тя. Дори когато вратата се затвори с трясък като изстрел, не спря. „Предсватбена треска“, предположи тя.

Но вратата зад гърба й също се затръшна, резето щракна и това привлече вниманието й. Над мивката прозорецът се плъзна надолу и бавното движение й се стори по-заплашително от внезапното затваряне на вратата.